петък, 20 декември 2013 г.

The 30 Best Albums of 2013

Отново е това време от годината, когато хората оправят очакващ взор към дните на преяждане със свинско и деструктивно раплуване пред телеизора, в гледане на малоумни празнични програми и задължителната Коледна антология "Сам Вкъщи".

По това време всички уважаващи себе си музикални медии публикуват класации на най-доброто от годината, и въпреки че аз не съм медия, се уважавам прекалено много, за да не го направя. Също така уважавам и Вас - тримата човека, които все още ме четете - затова за пореден път спретнах една красива екселска таблица и сортирах ентритата по низходящ ред.

Годината свърши, и Слава Богу, защото по-скапана година аз не помня да съм имала. О, да, със сигурност ще има и по-скапани, но това не е скрипта на "Наръчник на Оптимиста", затова нека за момент се концентрираме върху абсолютната и безусловна гадост, която живота може да бъде понякога. Ноел Галахър също може да потвърди, защото "Fucking had a shit year. Dog-shit year. Can't wait until it's over." Дръж се Ноел, вижда му се края!

Така, нека не изпадаме в прекалена концентрация, че току виж сме си резнали вените, а да преминем по същество към по-доброто, което беше дискретизирано от малки и големи музикални студия тази година.

Постовете ми отбелязаха драстично свиване през изминалите 12 месеца и някои от нещата в класацията ги няма с ревюта. Това  ме кара да чувствам известно неудобство, но така се стекоха обстоятелствата.

И така, да преминем по същество:



1. Daft Punk- Random Access Memories



























2. Arctic Monkeys - AM




3. Nick Cave & The Bad Seeds - Push The Sky Away






4. David Bowie - The Next Day
5. Jagwar Ma - Howlin'
6. The National - TroubleWill Find Me
7. Empire Of The Sun - Ice On The Dune
8. Rhye - The Fall
9. Devendra Banhart - Mala
10. Arcade Fire - Reflektor

11. The Lonely Island - The Wack Album
12. The Aikiu - Ghost Youth
13. King Krule - 6 Feet Beneath The Moon
14. Suede - Bloodsports 
15. Tesla Boy - This Universe Made Of Darkness
16. New Order - Lost Sirens
17. Cut Copy - Free Your Mind
18. Blood Orange - Cupid Deluxe
19. Woodkid - The Golden Age
20. Everything Is Made In China - Amber

21. Primal Scream - More Light
22. Inc. - No World
23. The Hunger Games - Catchng Fire OST
24. Franz Ferdinand - Right Thoughts, Right Words, Right Action
25. Delphic - Collections
26. White Lies - Big TV
27. Goldfrapp - Tales Of Us
28. M.I.A. - Matangi
29. Daughter - If You Leave
30. Atlas Genius - When It Was Now

Honorable Mention: GTA V - Radio Mirror Park (DJ: Twin Shadow)


Това е. Ако има недоволни - не мога да направя нищо по въпроса.
Няма да изпадам в излишни слвоизлияния, а ще се върна отново на кривия англичанин с Коледното име от по-горе и ще използвам неговите думи, за да се отчета с празнично пожелание/съвет.
Тъй като края на годината обикновно е време за равносметки -

"don't look back in anger".

Весело изкарване и ще се видим пак догодина (надявам се).

вторник, 19 ноември 2013 г.

VA - The Hunger Games: Catching Fire OST (2013)

След като сагата "Здрач" завърши безславно миналата година, беше явно, че ще се отвори една голяма дупка за young adult продукт, който да цеди младежките касички. Тази ниша бързо беше заета oт The Hunger Games, който при всички положения е една по-добра алтернатива на "вълци бият вампири, брат!". Като пълнокръвно отроче на съвременната ентъртейнмът индустрия, Игрите на Глада също излезе със свой allstars саундтрак, състоящ се от песни на актуални музикални величия. За разлика от "Здрач", където песните бяха прикачвани към кадрите ни в клин, ни в ръкав, просто за да се радват децата, че са чули Muse или Lykke Li във филма, The Hunger Games използва съвсем друг подход - действието се развиваше на фона на score от James Newton Howard. Придружаващия саундтрак, ако можем така да го наречен, "Hunger Games: Songs From District 12 And Beyond" беше хитър начин да се натрупат значително количество допълителни активи. Преди няколко дни изтече и саундтрака към втората част от сагата "Catching Fire" и за моя радост - той звучи километри по-добре от първия. Казвайки това, трябва да поясня, че съвсем не е нещо, което ще накара човек  да ахне от възхищение, но все пак е движение в правилната посока.



genre: soundtrack, va, indie pop, indie folk,

  1. “Atlas” - Coldplay
  2. “Silhouettes” - Of Monsters and Men
  3. “Elastic Heart” – Sia (ft. The Weeknd & Diplo)
  4. “Lean” – The National
  5. “We Remain” – Christina Aguilera
  6. “Devil May Cry” – The Weeknd
  7. “Who We Are” - Imagine Dragons
  8. “Everybody Wants To Rule The World” - Lorde
  9. “Gale Song” – The Lumineers
  10. “Mirror” - Ellie Goulding
  11. “Capital Letter” - Patti Smith
  12. “Shooting Arrows At The Sky” – Santigold
  13. “Place For Us” – Mikky Ekko
  14. “Lights” – Phantogram
  15. “Angel On Fire” - Antony and The Johnsons
Филма не съм го гледала и не знам какво ще е съотношението score (отново поверен на JN Howard) и soundtrack, но не ми и пука особено, щото вече претръпнах към холивудските маркетингови маневри. Настоящата компилация включва специално написани за целта парчета, някои от които са по-добри от всички парчета в последните албуми на изпълнителя (Coldplay, Santigold, помахайте на аудиторията!).

Готиното на такива начинания е, че песните са специално скроени, за да пасват на филма - в някои от песните се срещат препратки към сюжета: Ellie Goulding натъртва на "star-crossed lovers", Patti Smith пее в Capital Letter "mocking as the jay" с намек за брошката на Катнис, докато "Shooting Arrows At The Sky" на Santigold обръща внимание на бойните и умения. Това го имаше и при Здрач, където под път и над път се споменаваше 'twilight".  Думичката я имаше и в доста други песни, излезли около рилийса на поредната част от поредицата, и така се разбираше кой е имал мераци да влезе и кой не се е класирал.



Като цяло, в албума има всякакви неща - от откровени бози като песента на Кристина Агилера, през crowdpleaser-и като участието на The Weeknd и Imagine Dragons, до страхотни попадения като Огледалото на Ellie Goulding. Малко неща ме дразнят в Catching Fire OST, даже не очаквах. От няколко дни не съм спряла да си го пускам, щото е пълен с хитове: Elastic Heart и Shooting Arows очевидно са създадени с цел да подобрят състоянието на опорно-двгателния апарат, чрез подбуждането на несъзнателни възвратно-постъпателни движения; Mirror сякаш е съставена от хиляди светулки в лятна нощ; Lean e топла чаша горчивина, както само The National могат да я приготвят. Даже гвоздея на програмата - Atlas на Coldplay, е доста приятна в своята епичност и показва, че не са сдали багажа безвъзвратно. Отне ми известно време да се сетя на какво ми напомня, но най-накрая установих, че е Ordinary World на Duran Duran. Пълно е и с други не особено запомнящи се, но приятни неща като “Silhouettes” на Of Monsters and Men, “Who We Are” на Imagine Dragons, “Place For Us” на Mikky Ekko и останалите, които няма да спомена в графата "дразнещи".
Въпросната графа включва на първо място Кристина Агилера - ми не мога да я трая, съжалявам. На второ място - още една, която не мога да трая - Lorde. Изплюла се е на една от любимите ми песни на Tears For Fears и я е превърнала в нещо псевдо-зловещо и клиширано. И последно - The Weeknd: и него не мога да го трая, но това не е нищо ново. Не знам за чий му беше да си кръщава песента на hack&slash дарк фентъзи игра за Playstation. Може да се е точил да направи песен към последната част на играта, която излезе в началото на тази година, но да са го отрязали и да е артисала. Докато я слушам, вместо да си представям Катнис, си представям Данте, а това ми разваля експириънса и не е добре за франчайза.

В крайна сметка съм доволна - този шаблон, който наблюдаваме от "Здрач" насам, по-скоро ми харесва. Новата музика от качествени изпълнители си е нова музика и колкото повече - толкова повече.


7.6/10

вторник, 5 ноември 2013 г.

Arcade Fire - Reflektor (2013)

Откак преди 3 години The Suburbs спечели наградата "Грами" (ела ми го фани - винаги за това се сещам, съжалявам) за албум на годината, ореола на Arcade Fire засия по-силно от тройно слънце в Китай.  Работата им порасна повече от разстоянието м/у Мало Бучино и настоящите координати на Voyager 1, така че - както става в такива случаи - очакванията към тях станаха още по-високи. Тази ситуация винаги е малко патова - ако изкараш по-добър албум от "албума на годината", какво - ще ти дадат 2 статуетки ли? Най-много да имаш най-добър албум и за настоящата година, но това не носи в себе си никаква градация и не е вълнуващо. Тези отличия винаги са абсолютни и не се степенуват, пък и най-добър албум тази година ще иде при Daft Punk, така че голяма част от мистерията около Reflektor в моята глава умря скоропостижно. Но това не е мерило за качествата на един запис, нали така? Все още може да се окаже нещо грандиозно.

genre: indie rock, art rock, disco

CD 1

01. Reflektor
02. We Exist
03. Flashbulb Eyes
04. Here Comes The Night Time
05. Normal Person
06. You Already Know
07. Joan Of Arc


CD 2

01. Here Comes The Night Time II
02. Awful Sound (Oh Eurydice)
03. It’s Never Over (Oh Orpheus)
04. Porno
05. Afterlife
06. Supersymmetry

Да почнем отзад-напред. Албума е майсторска работа и твърда осмица. Отива при по-добрите албуми тази година, безспорно. Има, обаче, някои неща, които ми се щеше да бяха различни.
 -1: Кому е нужен двоен албум? Може би наистина гонят двойното грами, за което споменах по-горе, кой знае. Можеха спокойно да махнат първите 2 песни от Диск 2 и записа да си остане стегнат 11-траков албум. Това не е болка за умиране, де.
-2 и най-важно: Reflektor е като Дейвид от A.I. - андроид, който отчаяно иска да стане човек. Независимо през какво минава, обаче, той никога няма да стане човек, макар че успява да се почувства такъв за един кратък момент. Работата тук е аналогична - независимо откъде ни превежда Reflektor, той остава някакво студено отражение на нещо друго - има формата, има съдържанието, рецептата е правилна, но анимата я няма. Доста често успява да те ангажира емоционално достатъчно, че да успееш да подтиснеш това напиращо чувство, че нещо не е както трябва, но никога не може да го заличи напълно. И това е най-големия ташак - заглавието изрично си го казва, но да осъзнаеш това и да осъзнаеш, че групата не го осъзнава, а има предвид нещо друго, те кара малко да си изкривиш устата. Амбицията е толкова явна, че успява да пребори иронията и това прави лошо впечатление. Не че амбицията е лошо нещо, но трябва да се употребява много внимателно.

Дотук с критиките, има и много неща, които са супер и те - за щастие - преобладават.

+1: Боуи приглася леко в първото парче.
+2: Визитата на Бътлър в Хаити е отворила голямото му сърце към rara музиката. Това, наред с други екзотични влияния от Ямайка, правят от парчета като Flashbulb Eyes и Here Comes The Night Time невъобразима забава. Много от песните са необичайно танцувални и наистина те карат да заподскачаш.
+3: Като споменах невъобразима забава - клиповете определено са много силна част от Reflektor като продукт. Бандата се цели високо - едноименния сингъл е режисиран от Anton Corbijn, което си е много, а Roman Coppola е създал невъобразим миш маш (в добрия смисъл) за визуална обвивка на Here Comes The Night Time, We Exist и Normal Person. В шорта се появяват всички, които Копола е успял да издърпа за кратко камео в обедната почивка, в това число Боно, Бен Стилър, Зак Галифанакис, Джеймс Франко и Майкъл Сера.



+4: Режин пее доста на френски.
+5: Темите на песните може да са тривиални, но работят. Пророних няколко сълзи. Понякога им е много трудно на рок звездите - камери, внимание, внимание, камери. Игнорираме това, всички известни реват от известността си.
+6: Технически албума е на ниво, нищо не ме подразни (учудващо). Аранжиментите са много добре премерени - това са си същите Arcade Fire, които винаги са били - пост колониален инди рок, като в различните тракове е наблегнато на тематичен елемент, в зависимост от същината на парчето. Един от продуцентите е James Murphy от LCD Soundsystem, което също си е Шевролет ("един голям плюс", ха-ха).

Има и някои неща, които се движат някъде по абсцисата и нямат знак:

* Напоследък мултилицирането май е някаква модерна тема; слушайки "reflection of a reflection of a reflection" няма как да не се сетя за "copy of a copy of a copy" на NIN, което чухме по-рано тази година. Това лично на мен ми бърка в здравето, ама то е щото съм повредена, иначе в песента е ок. Напомня ми за една логическа задача, с която се тормозех навремето и която сега намирам за глупава, вероятно правя лоши асоциации.
* Концепцията за Орфей и Евридика - не знам дали е нещо добро или твърде клиширано. Приемам го такова, каквото е, все пак е нещо там, на което да се крепи либретото. Това, което виждате на обложката е тематичната творба на Огюст Роден "Орфей и Евридика". Орфей не е направил фейспалм, той прикрива очите си, защото не е трябвало да поглежда Евридикa преди да излязат от Подземния Свят. Ако от незаинтересованост сте прескочили Гръцката Митология в часовете по БЕЛ, е редно да си наваксате. Много красив мит за любовта, загубата, надеждата, окончателната загуба и доживотното страдание. Точно както е и в живота, колко хубаво.
*Финалното парче "Supersymmetry" е безсрамен опит да се отмъкне инди-нърд аудиторията от Muse, като се използват физични термини. Ок, дори намеренията да не са такива, Muse ме изкривиха достатъчно, за да си мисля, че е така и това ми бърка в очите. Суперсиметрията е теоретичен модел, който съпоставя двойка елементарни частици - бозони и фермиони, но все още няма доказателства за нейната валидност. Това не е важно, важно е кво Бътлър пее и то е свързано пак в голяма степен със сюжетната линия Орфей-Евридика. Доколкото го усещам аз, се пее за нечия смърт and I can relate to that. В контекста на темата за задгробния живот и темата за отражението, Суперсиметрията разчита на някаква омонемична сугестия, която предполага паралелно пребиваване на една двойка (бозоните и фермионите са метафора за двама партньори) във времепространството и непреходността на тяхната връзка, ограничена от някои "условности". Ако спра за малко да се изживявам като начетения задник, който се опитвам да бъда, ще ви кажа, че песента е наистина въздействаща, майната му на другото.


8/10



сряда, 25 септември 2013 г.

VA – And I’ll Scratch Yours [Peter Gabriel covers] (2013)

3-годишен сърбеж сигурно е много неприятно нещо, но най-накрая и Питър Гейбриъл го почесаха по гърба, след като ответа на албума му с кавъри от 2010 "Scratch My Back" излезе тия дни. Всъщност хронологията малко ме притеснява - Гейбриъл първи издаде албум с кавъри, би трябвало да се започне от позицията, че той е почесал нечий гръб преди всичко, а сикуъла да е връщане на жеста чрез почесване на неговия собствен. Вместо това името е избрано от позицията на уважените групи и артисти, което е абсурдно, защото целия замисъл се е родил в главата на бай ви Питър. Както и да е, важното е, че историята около целия проект е смешна, а втората му част, чисто музикално, е доста добра.

genre: covers, indie, indie folk, art rock


01 – I Don’t Remember (David Byrne)
02 – Come Talk to Me (Bon Iver)
03 – Blood of Eden (Regina Spektor)
04 – Not One of Us (Stephin Merritt)
05 – Shock the Monkey (Joseph Arthur)
06 – Big Time (Randy Newman)
07 – Games without Frontiers (Arcade Fire)
08 – Mercy Street (Elbow with Peter Gabriel)
09 – Mother of Violence (Brian Eno)
10 – Don’t Give Up (Feist feat. Timber Timbre)
11 – Solsbury Hill (Lou Reed)
12 – Biko (Paul Simon)

Сигурно се чудите кое е смешното, за което споменах. Смешното е, че никой не го е е... хм, взимал насериозно, и с голям зор, след 3 годишни уговорки, материала е събран, но без участието на Bowie, Radiohead и Neil Young. Brian Eno се отчита от името на Bowie, но Radiohead категорично са отказали да почешат Питъровия гръб, след като са чули неговата версия на Street Spirit. За да запълни бройката, Гейбриъл е включил Feist, Timber Timbre и Joseph Arthur.
Това е, накратко. Кавърите са много кадърно накравени, много по-кадърно от кавърите на Гейбриъл, което е хубаво и жалко едновременно. Даже участието на Arcade Fire е много по-стегнато и пипнато, отколкото очаквах.



7.6/10

вторник, 3 септември 2013 г.

Arctic Monkeys – AM (2013)

След първите три издадени сингъла от АМ, които бяха все въпроси - R U Mine?, Do I Wanna Know?, Why’d You Only Call Me When You’re High?, вече започнах да се питам дали новият албум на Arctic Monkeys няма да заприлича на "Минута Е Много" и дали на обложката няма да са Петър Вучков и Питанката от Батман, танцуващи танго. Тези ми съмнения бяха разсеяни вчера от прясно изтеклия AM, в който нямаше повече въпроси и монохромната обложка прилича на графика на вълна, която се описва с уравнението f(x) = fuckin' xtatic.


genre: garage rock, indie rock

01. Do I Wanna Know?
02. R U Mine?
03. One For The Road
04. Arabella
05. I Want It All
06. No. 1 Party Anthem
07. Mad Sounds
08. Fireside
09. Why’d You Only Call Me When You’re High?
10. Snap Out Of It
11. Knee Socks
12. I Wanna Be Yours

Минимализма в обложката явно се превръща в традиция - справка: Suck It And See от 2011.
Като отворих дума за този предния албум, дълго време си мислех,че няма как да се надскочат, но явно можело. Знаех, че AM ще е силен, но не очаквах точно това, което получих, и казвам това в най-добрия възможен смисъл.



В клипа се мярка и половинката на Алекс Търнър - Arielle Vandenberg. Върви му на жени на човека.

На това място имаше изписани няколко абзаца пълни глупости, опитващи се да облекат в думи добродетелите на този невероятен албум, но реших да не се излагам и вместо това да оставя думите на замесените да ви дадат най-точна представа за какво иде реч.

Alex Turner относно името на албума:

"Всъщност го откраднах от Velvet Underground, просто ще си призная за да ми се махне от главата. Очевидно имам предвид албума "VU". "

Интерпретацията на заглавието от Josh Homme:

"Пях в новия албум на Arctic Monkeys. Това е наистина як, секси, след полунощ албум. Казва се "AM", така че това май се разбира от самосебе си."

Alex Turner отново, относно звученето на албума:

"Tо е като бийт на Dr.Dre, само че подстриган на паничка и пратен да галопира в пустинята, яхнал Stratocaster (модел електрическа китара на Fender - бел. Lu). Звучи в много по-малка степен като четирима души, свирещи в стая. В общи линии е точно това, но ако успееш да намериш начин да влияеш на инструментите или звуците до степен да зазвучат като хип-хоп бийт, който ще е чук да си го пуснеш в колата, то тогава мисля, че има нещо много яко в това."

Болднатото изречение е основно и в най-пълна степен описва ситуацията. Ако човек отвори слуха си, ще забележи мръсния дръм ритъм в One For The Road и Arabella, закачката с 60-тарската черна музика в Snap Out Of It, откровеното RnB звучене на Knee Socks и I Wanna Be Yours. Текстовете са гениални и се пее само и единствено за любов, и то по ужасно неустоим начин.



‘Cause there’s this tune I found that makes me think of you somehow and I play it on repeat
Until I fall asleep

Извинете, стана ми топло.
Клипа на Do I Wanna Know много ми напомня на Go With The Flow на QOTSA. Не се отказвайте да гледате, след 1:35 анимацията става интересна.



И пак Josh Homme, относно качествата на AM:

"Наистина е много добър. Наистина. Не е диско в класическия смисъл на думата, но е като модерен танцувален секси албум. Наистина е много добър." 

Няколкократното повтаряне на "наистина" не е безсилие на дар-словото, а по-скоро резултат от силното желание на пеещия в One For The Road и Knee Socks Джош да разкаже на публиката за какво всъщност става въпрос. Аз го разбирам, щото съм в същото положение в момента и чувствам, че не мога адекватно да ви опиша какъв бисер е AM - как е взел тия въпросните хип хоп и rnb бийтове и ги е въплътил в своята рокенрол същност, как е невероятно танцувален, как е адски секси, текстовете са връх в аудио-прелъстяването и още куп суперлативи за свежия им подход и визията в звученето им. Ще трябва да го чуете, за да разберете какво имам предвид.


8.8/10

вторник, 27 август 2013 г.

Jagwar Ma - Howlin (2013)


Jagwar Ma са австралийци и това само по себе си е една добра причина да им обърна внимание (имам слабост към австралийските банди), но основната е, че дебютът им Howlin ми отвя главата.


genre: psych pop, electro pop, madchester, indie pop

1. What Love
2. Uncertainty
3. The Throw
4. That Loneliness
5. Come Save Me
6. Four
7. Let Her Go
8. Man I Need
9. Exercise
10. Did You Have To
11. Backwards Berlin


Коренът на музиката им, подобно на коренът на австралийската култура, препраща към Великобритания, и по-специално към периода късни '80- ранни '90, когато - според някои конспиративни теории - в питейната вода на Манчестър и региона са добавяни определени психотропни вещества. Разбира се, става въпрос за феномена "Madchester" и новите музикални течения, които се формират тогава - независимо от качеството на питейната вода. И въпреки, че Jagwar Ма отричат да са черпили вдъхновение директно от The Stone Roses или Primal Scream, сравнението с тях е неизбежно. Повечето парчета звучат като някакви зарязани бисайдове на Screamadelica и направо те пренасят назад във времето. Албумът е великолепен, класира се директно в топ 10 на годината и аз лично танцувам в асансьора, докато го слушам. Освен това Ноел Галахър е посочил тях и Temples като "спасението на Вселената" или нещо друго високопарно в този стил, а човека ги разбира нещата и можем да му вярваме. За Temples не съм много сигурна, но ще се отнася до Jagwar Ma - ще викам  Come Save Me с пълно гърло.
8.4/10

Franz Ferdinand – Right Thoughts, Right Words, Right Action (2013)

Много ми се иска да кажа нещо повече за четвъртия студиен албум на веселите младежи от Franz Ferdinand, но нямам нито времето, нито менталния ресурс за това. Right Thoughts, Right Words, Right Action, освен с отявлено лявата ориентация на бандата (както е видно от обложката - стрелката с името им е в другата посока) не изненадва с нищо друго. Албумът има недостиг на моментални стадионни химни като Take Me Out, но за сметка на това очарова с танцувални диско бисери като Stand On The Horizon и Evil Eye, както и с носталгични ретро реверанси в песни като Fresh Strawberries и Bullet.
Гласът на Алекс Капранос ще звучи секси дори в "Зайченцето Бяло", така че на кой му дреме кво толкова пее. Приятен албум, доста консистентен и балансиран, трябват му няколко слушания, но след това е бомба.



genre: indie rock, dance-rock, post punk revival

CD 1
01. Right Action
02. Evil Eye
03. Love Illumination
04. Stand on the Horizon
05. Fresh Strawberries
06. Bullet
07. Treason! Animals.
08. The Universe Expanded
09. Brief Encounters
10. Goodbye Lovers And Friends

DELUXE EDITION - CD 2 (Live @ Konk Studios, London)
01. Bullet
02. No You Girls
03. Evil Eye
04. Fresh Strawberries
05. Right Action
06. Goodbye Lovers And Friends
07. Can’t Stop Feeling
08. Treason! Animals.
09. Love And Destroy
10. Do You Want To
11. Ulysses
12. Love Illumination
13. Stand On The Horizon



7.6/10

сряда, 21 август 2013 г.

King Krule - 6 Feet Beneath The Moon (2013)

Докато слушам 6 Feet Beneath The Moon, дебютния албум на King Krule, несъзнателно превъртам лентата назад и си мисля какво правих аз, докато бях на неуравновесената 18-годишна възраст. След известно превъртане започва да ме хваща срам, понеже – образно казано – си бърках в носа и се занимавах с посредствени злободневни дейности на всеки нормален 18-годишен човек. Именно това е една от причините да обърнем специално внимание на King Krule: първият албум на 18-годишния хлапак е способен да ти отвее главата.

genre: indie rock, darkwave, blues, electronic

01 – Easy Easy
02 – Boarder Line
03 – Has This Hit
04 – Foreign 2
05 – Ceiling
06 – Baby Blue
07 – Cementality
08 – A Lizard State
09 – Will I Come
10 – Ocean Bed
11 – Neptune Estate
12 – The Krockadile
13 – Out Getting Ribs
14 – Bathed In Grey

Роденият през 1994-а в мъгливата Англия Archy Marshall изглежда като типичен британец от работническите предградия в Лондон със своята рижа коса и осеяна от лунички бледа кожа. Дълбокият и груб баритон, обаче, правят налучкването на крехката му възраст почти невъзможно. King Krule е малък, но вече е познато име в музикалната индустрия заради няколкото сингли и EP-та от последните две години, издадени под псевдонимите Zoo Kid, DJ JD Sports и Edgar The Beatmaker. Настоящият му псевдоним King Krule (игра на думи с King K. Rool, злодей в игровата вселена на Donkey Kong) е превъплъщението, което очевидно обединява разностиловите му експерименти. Парчетата в 6 Feet Beneath The Moon са великолепна амалгама от течения, които понякога изглеждат несъчетаеми – пост пънк, дрийм поп, дъб, афробийт, блус, дуум джаз, даркуейв, трип хоп и Бог знае още какво. Именно това разностилие вероятно е най-силната карта в ръката на Archy, наред с английската му арогантност, сериозен умствен багаж и глас, който крещи Joe Strummer е жив!



Цялото ревю - тук.


8/10

понеделник, 12 август 2013 г.

White Lies - Big TV (2013)

Long time no see.

Понякога много ми се иска след тия спорадични мои творчески почивки, някой да излезе с коментар "Mr Anderson, welcome back. We've missed you."

Ето, собственоръчно се лиших от възможността някой да го направи и това да е изненада, така че ще се наложи да мислите за цитати от други филми.
Лятото по принцип е умрял период за музикалната индустрия, като чат-пат излизат разни неща, но в повечето случаи тяхната стойност не е достатъчно висока, за да пребори моята липса на време и неразположение на духа. В този ред на мисли, сигурно ще си помислите, че третия албум на пост пънк ривайвъл героите White Lies e нещо забележително. Все още не съм сигурна какво е. Със сигурност не е лош албум, но не е и изключителен. Така или иначе, слабост са ми и нямаше как да го подмина.




genre: post punk revival, indie rock

01 – Big TV
02 – There Goes Our Love Again
03 – Space I
04 – First Time Caller
05 – Mother Tongue
06 – Getting Even
07 – Change
08 – Be Your Man
09 – Space II
10 – Tricky To Love
11 – Heaven Wait
12 – Goldmine

White Lies явно си имат схема да издават албум на 2 години: To Lose My Life е от 2009, a Ritual от 2011. Big TV се явява трети за групата и - ако може да се вярва на изказванията на басиста - разказва за двойка, която се мести в големия град и се мъчи да хармонизира отношенията си... или нещо такова. Продуцент е Ed Buller, който си е имал вземане-даване с Pulp и Suede (особено с тях), което отвсякъде погледнато си е нещо хубаво. White Lies не са изгубили звука си, даже са го обогатили малко - тук-таме Simple Minds, тук-таме Tears For Fears, дотук добре. Патоса, идващ със самия тембър на вокалиста Harry McVeigh, също приръства, силните аранжименти също. На първо четене, албума би трябвало да е слънце, като вземем предвид и че е най-мелодичният им досега. Нещо, обаче, липсва. Липсват свежи идеи и оригиналност. Първите 2 преслушвания щяха да станат причина да заклеймя албума като клиширан и безидеен. Няколко слушания по-късно положението е малко по-добре, чудесната продуцентска работа се усеща, но дори така едва ли ще стигне нивото на предшествениците си. Даже Ritual, със своята претенциозност и прекалена драма, е много по-напред във въздействието си от Big TV. Тук имаме някакви песнички, които са приятни за слушане, но те оставят преоладаващо безразличен - някакви хора си дрънкат на инсрументите, някакъв явно ангажиран емоционално човек пее, но кво от това? Песента свършва и това не е променило живота и възприятията ти по никаъв начин. В едно ревю правилно бяха направили някакъв паралел с The Killers, а те милите отдавна се търкулнаха безвъзратно по склоновете на долината на безидейността. За White Lies все още не съм загубила надежда. Поне текстовете държат ниво и не ни питат "are we human or are we dancer?". Надявам се с последващи слушания да ми харесва още повече. Дори и да не - както казах - албума съвсем не е лош, даже си е хубав и аз имам склонност да мрънкам повече от нужното. Просто очаквах нова романтична вечеря в ресторант, а получих бързо хапване в Пица Хът, пък било то и вкусно.

7,5/10

фаворити: Big TV, Getting Even, Tricky To Love, Heaven Wait,

четвъртък, 27 юни 2013 г.

The Aikiu – Ghost Youth (2013)


Ню уеееейв, топъл ню уеееейв! Депресията на Робърт Смит, блясъка на Саймън Ле Бон!
Айдееее, не останааааа!


genre: synthpop, new wave, electropop

01. Pieces Of Gold
02. Let Me Freak Out (Nosferatu) feat.Isabelle Adjani
03. Win feat. JD Samson
04. Slow Motion
05. Barbarella
06. Fools
07. 20th Century Ghosts
08. The Fear
09. Somehow
10. A Distant Science

 The Aikiu са френска формация, предвождана от Alex Aikiu, за който Nile Rodgers бил казал, че е "Мадона с х*й, само че с гласа на Simon Le Bon".  Не го познавам много добре младежа, но съдейки по чутото в Ghost Youth, определението е по-скоро валидно.Освен това, самият Алекс казва, че  "много от моите вдъхновители са андрогинни - Боуи и Грейс Джоунс", така че едва ли се е засегнал.
Четирите франсета станаха известни с радиофоничната The Red Kiss, която се появи в едно от старите издания на Kitsune Maison. Ghost Youth, след разни сингли и ep, е първият им албум и аз изобщо не им се сърдя за забавянето, защото дебюта им е чудесен. Честно казано даже не очаквах нещо толкова добро. Като оставим настрана моите нескрити пристрастия към 80тарската музика, албумът обективно е много добре направен - омесва емоционален синтпоп и ню уейв с пост пънк дистанцираност, но резултатът е учудващо топъл и танцувален, а продукцията е чудесна. Звучи ужасно ретро и в същото време съвременно - като някакъв интеграл на 80те и последните 10 години. Като си пусна Pieces Of Gold и Slow Motion сякаш слушам бароковата емоционалност на Patrick Wolf, "Let Me Freak Out" с участието на Изабел Аджани спокойно би могла да е на The Drums, в отделни фрагменти на Fools,Win и 20th Century Ghost чувам епичните звукови пейзажи на  М83, и това на фона на повтарящи се подсещания за The Cure, Ultravox и The Lotus Eaters.
Ако досега сте останали с впечатлението, че The Aikiu са някакви отвеяни префърцунени френски педали, то този клип едновременно ще опровергае и затвърди представите ви. Освен това е едно от най-смешните неща, които съм гледала напоследък.



Ще ми се да мога да кажа повече на Ghost Youth, защото албума наистина е много добър, но в момента не мога, затова ви пускам още един клип и оставям музиката да говори чрез гласа на оборудваната Мадона.



С тенденция към покачване: 8/10

четвъртък, 20 юни 2013 г.

Empire Of The Sun - Ice On The Dune (2013)

Empire Of The Sun са една от най-любимите ми банди в последно време и успяха да го постигнат само с 1 албум - Walking On A Dream (2008). Как става това ли? Нека видим: nerd factor (името на групата) - check; голяма театралност и понякога нелепи сценични костюми - check; умерен недразнещ егоцентризъм, индивидуалност и самочувствие - check; зареждащ, свеж и интелигентен синтпоп - check; много добри музикална култура и умения, склонност към експериментиране - check; летен вайб и страхотна танцувалност - check.
С Ice On The Dune традицията продължава, само дето заглавието е по-високопарно, наблегнали са повече на танцувалността, а клипа на Alive e нелеп дори по техните стандарти.


genre: synthpop, electropop

01 – Lux
02 – DNA
03 – Alive
04 – Concert Pitch
05 – Ice on the Dune
06 – Awakening
07 – I’ll Be Around
08 – Old Favours
09 – Celebrate
10 – Surround Sound
11 – Disarm
12 – Keep a Watch

Ice On The Dune бе един от най-чаканите от мен албуми за тази година и - имайки непогрешим нюх към това кое ще разочарова и кое не - аз наистина не знаех какво да очаквам. Даже отделих време да се занимавам с тъпите загадки за дешифриране на сайта им. Абе всъщност тези загадки изобщо не бяха тъпи - трябваше да се сетиш, че вместо "the wolf family" трябва да напишеш "canidae" и неща от този сорт, връщащи те по времето, когато имаше добри куестове. Наградите бяха смотани - анимиран уолпейпър и промо картинки, но аз се вълнувах. Когато от Animato Music ми пратиха албума за предварително преслушване (благодаря!) напрежението от очакването ми можеше да се сравни с напрежението в неотворена бутилка газирано, търкаляла се цял ден по пода на маршрутка. Първите няколко слушания ме оставиха с пръст в уста, защото от слушалките чух нещо толкова захаросано, нещо толкова сиропирано и лъснато, че накъртващия плодов ликьор, който пиех в момента, ми се стори безвкусен. Тъкмо бях почнала да ги псувам и вратите на съзнанието ми допуснаха летните химни до сектора, който отговаря за слушане с разбиране. Сега, десетина превъртания на албума по-късно, гледам на него със съвсем други очи.


Ето го и нелепия клип на Alive - първи сингъл от IOTD. Не че в другите е имало кой знае какъв сюжет, но режисурата беше по-добра, локациите - по-екзотични. Едно нещо е същото - Nick Littlemore (в кафяво) все още не се е научил да жестикулира адекватно.



Вярно е, че е захаросан; Ice On The Dune в голямата си част би могъл да мине за генеричен летен хит. За правилното му оценяване, обаче, както при виното, са необходими определени условия - в случая при мен това бяха температура над 25 градуса, извънработно време и тиха стая с хубав звук. Въпреки целенасочената си клубна хитовост, малките детайли и намигвания ще са тези, които ще ви подскажат, че групата не е поредния производител на бийтове за масовата непретенциозност.
За това трябва да се сещаме още от кинематографичната интродукция Lux - тя носи полъх на приключенски филм в Далечния Изток. Начинът, по който тези разкошни оркестрални 85 секунди преминават към денс-ориентираната DNA ме подсеща за Murray Head - One Night In Bangkok, скокът е почти толкова рязък и некохерентен. DNA ми напомня за Walking On A Dream - сходна постройка, същото темпо, но настроението е един нюанс по-мрачно. При Alive положението е същото, само че с по-силен PNAU привкус (другата група на Nick Littlemore). Като казах PNAU - специфичните им жизнерадостните синтезатори са навсякъде из албума - в Alive, Concert Pitch, Old Flavours, Surround Sound. Не знам как Luke Steele се е съгласил да включи значително количество неангажиращи слънчеви наивитети, вместо да си остави максимално място за изтрещяване с неща като Prince-hommage-а, който можахме да чуем едновременно с едно слънчево затъмнение. Може би дългото отсъствие на LIttlemore от проекта или мъжеточките му (спорно) спечелени от съвместния проект с Елтън Джон са наклонили везните в негова полза. Аз, разбира се, пак преувеличавам в името на това да ви доставям съгласувани infodump-ове и всъщност проблем нямам, защото PNAU си е съвсем добра формация, а и Emperor Luke си е оставил достатъчно място за експериментиранe, примерите следват. Awakening е бавен и класен реверанс към новото диско, с доста осезаемо френско докосване - той и сходния Celebrate са идеални тракове за клубове, но не клубове пълни с хора в дънки и трикотажни потници, а хора със сака и копринени рокли.
I'll Be Around е парчето, което ме шашна най-много на първо слушане - омагьосваща ретро естетика а ла Fleetwood Mac и прост, но силен слоган "I've made up my mind, I'll be around for a while". Ретро-влакчето прескача няколко парчета и достига до крайната си детинация - затварящата песен Keep A Watch, в която г-н Люк Русия засвидетелства отдавна недемонстрираната си любов към Bowie. Колкото до едноименното парче Ice On The Dune - припева му не ми излиза от главата вече няколко дни; ако не го пускат по радиата, ще е престъпление към радиофоничността.




И така, оказва се, че мнението ми от разочарование се е преобърнало във възторг, но албума е многостранен и трябва добре да го повъртиш, за да го видиш от всички страни.
Ice On The Dune върви по някаква странна траектория, минаваща през посредствена европоп конвеерност, неонова синтезаторна фентъзи психаделия, интелигентна танцувална музика за зрели хора и носталгия към 70те и 80те, като успява да бъде всичките едновременно. Албумът е забележителна творба, която въпреки кичозността си успява да остане класна, превръща негативите в позитиви, омагьосва те с амбицията си, по същия начин, по който 80-арския дизайнерски поп омагьосваше с разточителството, увереността и самочувствието си; в същото време ти говори с непринудеността на Bee Gees, a в следващия момент те кара да се пренесеш на Mongo. Empire Of The Sun не правят албуми, а филми.

Единствената ми болка е, че -  както и при Doin' It Right на Daft Punk - никога няма да чуя Awakening в клуб на плажа.

8.2/10

четвъртък, 13 юни 2013 г.

The Lonely Island – The Wack Album (2013)

Любимите ми кретени от The Lonely Island ар бек, дето се казва, и отново поднасят поредната порция брилянтно продуцирана, гениална идиотщина.

genre: comedy, hip hop

01 – Dramatic Intro
02 – Go Kindergarten (feat. Robyn)
03 – Hugs (feat. Pharrell Williams)
04 – Diaper Money
05 – YOLO (feat. Adam Lecine & Kendrick Lamar)
06 – Spell It Out
07 – Semicolon (feat. Solange)
08 – Where Brooklyn At (Interlude)
09 – You’ve Got The Look (feat. Hugh Jackman & Kristen Wiig)
10 – I’m A Hustler (Song)
11 – Spring Break Anthem
12 – I Run NY (feat. Billie Joe Armstrong)
13 – I Don’t Give A Honk
14 – 3-Way (The Golden Rule) (feat. Justin Timberlake & Lady Gaga)
15 – Meet The Crew
16 – I Fucked My Aunt (feat. T-Pain)
17 – We Are A Crowd
18 – The Compliments (feat. Too $hort)
19 – We Need Love
20 – Perfect Saturday

Фичърингите отново са звездни: наред с Robyn, Pharrell, Adam Levine, Kendrick Lamar, Solange, (щатния) Justin Timberlake, Lady Gaga и T-Pain, един колаборатор блести с особен блясък, и това е Хю Джакман, който демонстрира завидни вокални умения, пеейки за цици. По-добре разгледайте всичките текстове на албума, смяла съм се със сълзи. Все пак рядко можеш да се натъкнеш на фрази като

"Yo - I'll hug a girl like it don't mean nothin'
Then turn around and start huggin' cousin."


"You're acting all Machio: Ralph
But I'll eat all you cats: Alf"


"The best part is no one else can have it
And also I can’t have it
Unless she says I can" 


Няма какво толкова да се обяснява, просто се прекръстете и пускайте The Wack Album (сякаш пък другите им бяха различни). 

 

8.4/10

сряда, 12 юни 2013 г.

Italians Do It Better - After Dark 2 (compilation) (2013)

Italians Do It Better е лейбълът, който издава може би най-добрите синтпоп/итало диско неща в наши дни и затова е редно да отделим внимание на новата му компилация. Човекът оркестър Johnny Jewel (лампичка: саундтрака на Drive) е събрал нови неща от подопечните му и в голяма част негови проекти като Glass Candy, Chromatics, Desire, Mirage, Appaloosa.
Нямам време да бълвам много дитирамби, но втората част на компилацията, както своята предшественичка, си струва всяка секунда, а най-добре ще направите, ако си я пуснете вечер, и то ако карате нанякъде. Oh wait, това съм го казвала и за Drive...
Компилацията е налична за свободно сваляне като единичен трак от soundcloud.

genre: synthpop, italo disco, electropop


01 Glass Candy: “Warm in the Winter”
02 Desire: “Tears From Heaven”
03 Mirage: “Let’s Kiss”
04 Appaloosa: “Fill the Blanks”
05 Chromatics: “Looking for Love”
06 Symmetry: “Heart of Darkness”
07 Chromatics: “Camera”
08 Twisted Wires: “Half Lives”
09 Glass Candy: “The Possessed”
10 Chromatics: “Cherry”
11 Glass Candy: “Beautiful Object”
12 Farah: “Into Eternity”
13 Appaloosa: “Intimate”
14 Mike Simonetti: “The Magician”
15 Glass Candy: “Redheads Feel More Pain”



8.2/10

събота, 8 юни 2013 г.

Tesla Boy - The Universe Made Of Darkness (2013)

Tesla Boy е банда от Русия, създадена и предвождана от Антон Севидов. От Престижа насам е много тренди да се споменава Тесла без особена причина, вероятно и случаят с името им е такъв, щото аз не намирам никакъв смисъл в него. The Universe Made Of Darkness е втори за групата, след Modern Thrills от 2010, и не страда от проклятието на сикуъла, защото дебюта им не беше кой знае колко силен, че да се провалят в надскачането. TUMOD много приятен синтпоп албум, който не блести с особена дълбочина и иновативност, но е много добре направен, мелодичен и приповдигащ. Севидов обича да използва винтидж оборудване като един известен модел на Roland, който били използвали The Cure, Depeche Mode и Eurythmics. Лошо няма. Резултатът определено звучи new wave, но с леко лигав електропоп привкус - това на мен лично не ми пречи, важното е хармония да се лее. Албума ми хареса доста и от около седмица е на рипийт. Идеална вечерна музика за лятото, мен ако питате.

genre: synth pop, electro pop, new wave


01 – Dream Machine
02 – M.C.H.T.E.
03 – Invisible
04 – Broken Doll (feat.Tyson)
05 – Split
06 – Fantasy
07 – Saturn (interlude)
08 – Undetected
09 – Stars
10 – Something Deep Inside (Interlude)
11 – Paraffin (feat. Fritz Helder)
12 – 1991 (Original Mix)
12 – 1991

Видеото към Fantasy е NSFW, защото на Севидов му правят стриптийз по скайпа. Това, оказа се, е гаджето му - Dasha Malygina. Има нещо, което ме притеснява в този клип и това е натрапващото се внушение, че може да си апатичен хипстър, цъкащ Galaga, и въпреки това извънземна мацка да ти се включва онлайн за да ти се показва гола. Nerd is the new sexy, или нещо такова.

Tesla Boy - "Fantasy" ft. Dasha Malygina (Official Video) from Alexey Kiselev on Vimeo.



7.6/10

събота, 18 май 2013 г.

The National - Trouble Will Find Me (2013)

След серия от медийни изяви като осигуряване на музикален акомпанимент за Game Of Thrones и Portal 2, никой вече не може да каже, че The National са непозната банда. Предният им албум - High Violet (2010) , беше чакан с голямо нетърпение, но не и от мен, след като даже не го и споменах. В The National, след Sad Songs For Dirty Lovers, винаги ме е дразнело напъването, прекомерното усилие, което на английски се казва "trying too hard". Оттогава са ми в нещо като игнор списък на качествени групи, към които имам известна неприязън. Trouble Will Find Ме, обаче, успява да ги реабилитира до голяма степен и то най-вече с лекотата, непринудеността и искреността си.

genre: chamber rock, alternative country

01 – I Should Live In Salt
02 – Demons
03 – Don’t Swallow The Cap
04 – Fireproof
05 – Sea Of Love
06 – Heavenfaced
07 – This Is The Last Time
08 – Graceless
09 – Slipped
10 – I Need My Girl
11 – Humiliation
12 – Pink Rabbits
13 – Hard To Find

Въпреки променения подход и намален патос, това са си все същите мрачни The National и албума в никакъв случай не звучи жизнерадостно. Темите за разбитото сърце, депресията и емоционалната безизходица са все още на дневен ред, но са сякаш поднесени с чашка бренди в местното бистро и няма да те наведат на самоубийствени мисли. Колкото и тъжни да са лириките, тe не преминават границата на психичното равновесие и рисуват образа на един отчаян, но напълно адекватен човек.  Живота е скапан и everybody hurts, дето викат REM, но се преживява. И въпреки че The National са едни от малкото групи, от които можеш да чуеш фрази като "All the L.A women fall asleep while swimmin" и "And If you want to see me cry, play Let It Be or Nevermind", в някои песни като Heavenfaced и Graceless ставаме свидетели на срамотно елементарно римуване а ла "together-forever.":

Graceless
Is there a powder to erase this?
Is it dissolvable and tasteless?
You can't imagine how I hate this


"This" даже го има 2 пъти. В 4-и клас написах едно стихотворение, което блестеше с умопомрачителна омонимия на римите и даже ме накараха да го рецитирам на училищния концерт. Нямам нищо против комфортните рими, но ако става въпрос за напън на четвъртокласник. За 6-и албум на световноизвестна и любима на критиката група, това е недопустимо. За щастие, текстовия резил е рядко явление в TWFM, но когато е налице, композицията и аранжиментите компенсират в голяма степен със своята зрялост, елегантност и премереност. Музикално албума демонстрира голяма увереност и самочувствие от това, което е групата на този етап, без да разчита на експлозивни преходи и евтини трикове за епичност. Вместо това използва избран инструментариум, за да създава ефирни слоеве и текстури, които изпъкват все повече и повече с всяко поредно слушане. Друго хубаво нещо, което заслужава отбелязване е участието на Sufjan Stevens, St. Vincent, Sharon Van Etten и Richard Reed Parry от Arcade Fire.
Ако това им беше третия албум, щяха да са ми една от любимите групи. Дано са си взели бележка.



8.2/10

петък, 17 май 2013 г.

Daft Punk - Random Access Memories (2013)

Тия дни се канех да пусна постове за още 2-3 значими и много чакани албуми, но тогава се появиха Дафт Пънк и пометоха всичко. Нищо, няма да избягат. Важното е, че от няколко дни Daft Punk are playing at my house.

Daft Punk винаги са били формация с голям размах и концептуалност. Дебютният им “Homework” беше създаден с идеята да покаже на рок-младежта, че електронната музика е готина; Discovery трябваше да върне топката и да покаже на електро-младежта, че рокът е супер. Говорейки за концептуалност, не мога да не спомена смелото начинание да облечеш половината песни от Discovery в аниме клипове, които са хронологично подредени епизоди от пълнометражен филм. Но да се върнем на резюмето: двете упражнения имаха феноменален успех. И тъкмо бяха ускорили до втора космическа скорост, когато пропаднаха – през 2005-а направиха Human After All, който беше натирен от критиката и игнориран от публиката. Това, обаче, не отне от звездния ореол на дуото и серия от спорадични напомняния за съществуването им генерираха значително количество хайп - “Stronger” на Kanye West, достигналата вече легендарност сцена-пирамида и слуховете около участието им в саундтрака на TRON:Legacy. Последният най-накрая се появи през 2010 и циментира Daft Punk като едни от най-талантливите музиканти на нашето време, да не говорим, че изнесе филма на гърба си. Ако някой все още се е съмнявал в това – Random Access Memories сдъвква и изплюва всякакви колебания относно грандиозността на визията и капацитета им.


genre: disco, funk, edm, french house, jazz rock, fusion

1. “Give Life Back to Music” (featuring Nile Rodgers)
2. “The Game of Love”
3. “Giorgio by Moroder” (featuring Giorgio Moroder)
4. “Within” (featuring Chilly Gonzales)
5. “Instant Crush” (featuring Julian Casablancas)
6. “Lose Yourself to Dance” (featuring Pharrell Williams and Nile Rodgers)
7. “Touch” (featuring Paul Williams)
8. “Get Lucky” (featuring Pharrell Williams and Nile Rodgers)
9. “Beyond”
10. “Motherboard”
11. “Fragments of Time” (featuring Todd Edwards)
12. “Doin’ It Right” (featuring Panda Bear)
13. “Contact” (featuring DJ Falcon)

Самото име на албума ни подсказва какво можем да очакваме: Спомени С Произволен Достъп e събирателно понятие за множеството разностилови музикални герои и влияния, които Daft Punk имат. Освен това, като игра на думи, е чудесна препратка към роботното им алтер-его, в смисъла на рам памет. Добре им се е получило – и препратката, и албумът, който е истинско празненство на музиката: колаборациите на групата събират на едно място жива история от последните 50 години в лицето на Nile Rodgers, Giorgio Moroder, Paul Williams, Chilly Gonzales, Todd Edwards, DJ Falcon, Julian Casablancas, Panda Bear, Pharrel Williams и шепа виртуозни студийни музиканти. Концепцията на RAM е да се вдъхне живот на музиката чрез обръщане на публиката към онова време, когато записването на албум изисква значително количество пари, музикални умения, оборудване и време. Половината от дуото, Thomas Bangalter, в интервю за Pitchfork, споделя мнението си за компютърно-генерираната музика и домашните студия: “Технологията направи музиката достъпна по един много интересен начин от философска гледна точка, което е страхотно. Но от друга страна, когато всеки може да прави магия, вече няма никаква магия – ако публиката може да го прави сама, защо изобщо да им пука?”.
*James Blake does not like this.

В тази връзка, RAM на първо четене е много различен Daft Punk албум. За създаването му приоритетни са били истинските, „живи” музикални инструменти, като електрониката е ограничена до минимум, но за сметка на това е винтидж – използвани са дръммашини, синтезатори и вокодери, каквито са използвани през 70-те и 80-те. „Стана ни ясно, че сме ограничени до собствената си невъзможност да създадем груув така, както ни се иска в ограниченията на 8 или 16 такта.“ – продължава Bangalter. – “Нещото, което много ни харесва при диското е идеята да свириш поредица от звуци отново и отново – мозъкът ти веднага отчита, че това не е семпъл, който се повтаря.” Въпреки че RAM масово беше разглеждан като диско албум, това не е съвсем така. Той е в равни порции диско, фънк, фюжън, джаз рок, прогресив, EDM и психаделия в една великолепна смесица, прекрачваща простите стилови ограничения и условни музикални периоди.

Oдисеята започва с най-зрелищните първи 15 секунди, които съм чувала в opener. Те могат да се чуят в официалния тийзър по-горе, който Daft Punk пуснаха на 13.05. Тъкмо, когато си мислиш "Боже, това е страхотно!" и звукът спира. И ти искаш още. И ще преордърнеш, много ясно. Рекламната кампания на албума е страхотна, но няма да задълбавам в това сега. Първата песен и лайтмотиф на албума „Give Life Back To Music” рита с крак вратата към едно ретро-футуристично пътуване: експлозивната интродукция е заменена от smooth фънк ритъма на Nile Rodgers-овата китара, а гласът на единия робот приповдигнато настоява „ let the music of your life give life back to music”. Тези три елемента се редуват, докато не почнеш наистина да виждаш светещи диско топки и танцуващи хора в чарлстони. „The Game of Love” е тъжната любовна изповед на вокодиран глас, гарнирана с лирични клавирни 80-арски теми. Дадена на Майкъл Болтън или Ричард Маркс навремето, щеше да стане хит. Ако нещо от RAM прилича на старите Daft Punk, то това е – пуснете си Something About Us от Discovery и открийте десетте разлики. "Giorgo By Moroder" е внушителен биографичният монолог на един от най-знаковите продуценти в историята на популярната музика, който - без да се усетиш - прелива в характерно дафтпънково синтезаторно апреджио, зад което – също толкова неочаквано – изниква грандиозна струнно ададжио. Няма как да не обичаш ададжиота. След толкова стилови смени си мислиш, че няма къде да се отиде, докато вече оазадачилия те кратък скреч фрагмент не прелее в електронна техно вакханалия а ла Josh Wink. Композицията е като 9-минутна „кратка история на музиката в звуци” и няма какво друго да се случи, освен да те остави с виснало чене. Имам една стара книжка - "История на музиката в картинки", един от най-забавноинформативните 2 сантиметра комиксова дебелина, създавани някога. Това е подобно, само че в аудиоформат.

Колаборацията с Chilli Gonzales – “Within”, е друга сърцераздирателна балада, акцентираща върху пианното майсторство на канадския музикант. Ролята на тази композиция е да осигури прехода в тоналността - от "до минор" в първите 3 трака към "ре минор" в следващите. За голяма моя досада, тук отново е използван вокодер и това почва бавно да ми лази по нервите, но след няколко слушания установих, че в един момент модулацията на гласа на Гонзалес заприличва на тъжен звук, изтръгнат от виола и в това се крие известен чар. Звездата на “Instant Crush” е г-н Julian Casablancas, който също е вокодиран и гласът му на първо слушане прилича по-скоро на бълбукане, отколкото на нормален вокал, но както е с всичко друго – и с това се свиква. Постройката на песента е типично Строукс-ка, и ако не беше вокодера, спокойно би се настанила в последния албум на нюйоркчаните (който не е от най-читавите им, btw). “Lose Yourself To Dance”, заедно с първия сингъл “Get Lucky”, е безсрамно танцувалния и съблазнителен принос на Pharrell Williams към албума. Достойна за името си, песента не ти оставя друг избор, освен да почнеш лека-полека да влизаш в мазния фънк ритъм. Ако се поизмориш, можеш да разчиташ на Skateboard P да ти подаде ризата си, за да си попиеш потта. Това, извадено от контекста, не звучи много красиво, но песента определено е. Все пак предложената хавлиена кърпа в Everybody Nose e доста по-приемлив вариант, но от друга страна гол до кръста Фарел не е чак толкова лоша идея. От трета страна, той е шъртлес почти толкова често, колкото Джейкъб от Здрач и разсъбличането му не е чак такова събитие. Прекалено задълбах в една единствена фраза, затова преминавам нататък. "Get Lucky" e малко или много ясна, след като тийзъра и се превърна в най-паметният момент от тазгодишната Coachella: излязоха около 50-ина любителски версии, базирани на тази паметна 1 минута музика, изпълнена от облечени в пайетени Saint Laurent сака изпълнители. Get Lucky е хит в класическия смисъл на понятието – перфектно продуциран и миксиран, радиофоничен, танцувален, зарибяващ. Подсказка: 15-секунден танц на 2:20.


Все още чакам клипа, и се надявам да го дочакам, да ви се невидят и маркетинговите манювъри. Казвайки "маркетингови маневри", няма как да не се отбележат серията win-win шортове за колабораторите. Казвам "win-win" защото има полза за всички - зрителите получават поглед отвътре и научават интересни неща за музикантите, разбират защо са избрани точно те, каква е тяхното отношение към музиката и историята им. От друга страна, албумът получава масивна реклама, която последователно надстроява хайп (съжалявам, не се сещам за адекватен български аналог на думата) и води до масова психоза. И знаете ли кое е най-хубавото - че този хайп в крайна сметка се оказва оправдан. Но да продължа нататък...
„Touch” е най-странната композиция в албума и по думите на Bangalter и de Homem-Christo – най-трудното нещо, което някога са правили: прилича на 8-минутен бродуейски мюзикъл, с много емоция и ретро кабаретни аранжименти. За Paul Williams, който е работил с Барбра Стрейзанд, Дейвид Боуи и The Carpenters, звезда от 70те, съ-автор и изпълнител на песента,  “Touch” e до голяма степен биографична. Идеята за „пробуждането” и за връщането към живот кореспондира с неговата собствена история – успешен музикант през 70-те, той пада в бездната на злоупотребата с алкохол и наркотици за десетилетие, и с големи усилия успява да се възстанови през 90те. Paul Williams участва и в “Beyond”, която е по-проста откъм постройка и продължава линията на семпли, водени от китарен ритъм джаз-рок композиции, вдъхновени от Steely Dan.


„Motherboard” сякаш е най-личната и най-искрена композиция на Daft Punk в албума: почти 6-минутен лиричен инструментал, виртуозно съчетаващ синтезатори с класически инструменти като акустична китара, цигулки и флейта. Не знам дали авторите и гледат на нея като музикалния еквивалент на дънна платка за албума, но името и референцията му към RAM предизвикват усмивка. “Fragments of Time” e като ивадена от началните надписи на 70тарски семеен ситком, с участието на Todd Edwards, който участва и в “Face To Face”, отново от Discovery. Discovery е страхотен албум, но Пичфорк са му дали 6.4 навремето, което е една от многото причини да ме дразнят и да ги определям като безхаберни. „Doin’ It Right” с Panda Bear е отвяващ главата downbeat indie/edm клубен хит, който предстои да потвърди, че Daft Punk „го правят както трябва”. "Control" - 13-тата, финална и затваряща композиция от албума, е съвместна работа с близкия приятел на дуото DJ Falcon и е единствената, в която е използван семпъл – взети са фрагменти от „We Ride Tonight” на австралийците Sherbet, на чиито фон слушаме запис на тематичните обяснения на американски астронавт за неидентифициран светещ обект в открития космос. Някъде видях, че това е капитан Eugene Cernan от Apollo 17, но не съм го проверила и затова го оставям да виси като непотвърдена вълнуваща възможност. Цялото парче е много кинематографично, с яростно градиране на напрежението и ускорение като при излитане в космоса. Всичко завършва с минута и половина дистортнати звуци, от които трябва да се сещаме, че изстрелването е било успешно и вече сме в орбита. След целия изслушан албум, аз лично съм склонна да се съглася, щото вече съм там и замислям своя версия на Space Oddity.

Като единствен недостатък ще посоча злоупотребата с вокодери, за която вече ви споменах. Очевидно Guy-Manuel и Thomas искат да поддържат амплоато си на роботи, но защо намесват и другите в това безумие? След няколко слушания, обаче, се свиква и това не отнема кой знае колко от очарованието на албума, за разлика от положението при 808s and Heartbreaks на Kanye West, от чиито вокали все още ме побиват тръпки. Текстовете също не блестят с особена дълбочина, като на повечето места се ограничават до няколко строфи, но не съм сигурна дали това е недостатък. Някои от най-приповдигащите песни, за които се сещам, също разчитат на няколко глуповати изречения, които обаче вършат чудеса. Това според мен е търсен ефект, както и цялата глуповато-шантава помпозност - роботизираните гласове, наивните feelgood клавирни темички, детският хор в Touch; всичко това показва едно много хубаво чувство за хумор, което за жалост хората масово няма да оценят. В заключение ще кажа, че Random Access Memories не е жанропроменящото второ пришествие, което доста хора очакваха той да бъде. Вместо това е монументална музикантска работа, впечатляваща с перфекционизъм при замисъл и изпълнение, прекрасен реверанс към по-добрите времена на музиката и 100% добро настроение. Не знам какво повече бихме могли да искаме от подобен албум (освен да ограничат вокодерите). RAM няма да хареса на 2 типа хора: 1) тези, които са здраво затънали в мейнстрийма и не ценят музиката в нейната историческа стилова красота и разнообразност; 2) тези, които слушат траш. За останалите – въпросните 74 минути ще са изключително приятно музикално преживяване, а за хора като мен - истинско пиршество.

9/10

вторник, 7 май 2013 г.

Everything Is Made In China – Amber (2013)

Оп, кво става?
Преядохте ли с агнешко, вдигнахте ли холестерола?
Само така!

Аз бях изпаднала в сравнително дълга творческа почивка, която се е случвала само веднъж по-миналата зима, когато паднаха големите снегове. Една седмица си стоях у нас и играх HOMM 2 и това осмисли живота ми за месец напред, така че не се налагаше да търся личностна реализация чрез блога си и го бях заебала. Настоящият случай не е такъв, просто бях твърде ангажирана с професионалните си задължения и не ми остана много гориво за словоблудставане върху качествата на новите рилийзи. Знам, че веднъж изтървеш ли му края, после трудно се наваксва и почнах да си пиша на гърба на една касова бележка от супермаркета всички албуми, които трябва да ревюирам. Изгубих я, естествено, и като ориентир ми остана какво съм качила на плеъра. Настоящото е такъв албум.
Споменавала съм ви за тези руснаци много, много отдавна, но Amber  е добър начин да напомнят за себе си. В едно изречение: Amber е носталгично синтезаторно упражнение а ла M83, омесено с инди поп мая. Все още нямам гориво за лингвистични акробатики, така че направо си пуснете (slightly disturbing) клипчето и вижте цифричките най-долу.
Мерси за вниманието!

genre: electronic, indie rock, indietronica, post rock

01. Awakening: I
02. Division Light
03. Echoes
04. The Decade
05. Cepheia
06. SPCTRMS
07. Go Deep
08. John H (Dotted Man)
09. Amber
10. Pale Empire
11. Awakening: II



7.7/10


петък, 29 март 2013 г.

The Strokes – Comedown Machine (2013)

Чаках петия албум на The Strokes с голямо нетърпение и то само за да ми се изсерат на чувствата. Думата "comedown" в заглавието много точно описва настроението и цялостното впечатление, което единадесетте трака оставят - а то е, както се казва, "едно никакво такова", летаргично, мързеливо, лишено от свежи идеи, добри замисли, депресиращо и разочароващо.
Положението не е тотално зле и албумът е слушаем, даже има и някои много добри тракове, но аз поне очаквах нещо, което да ми отвее главата, не Казабланкас мънкащ под носа си или мъчещ се да догони Jonsi в неподозирани височини на фона на рефрешнати аранжименти от миналия албум. Повечето композиции са ужасно мудни и провлачени, няма ярост, няма хъс, няма енергия, всичко се размива в някаква блудкавост и това е май, което най-много ми бърка в червата. Като оставим настрана моите лични пристрастия към по-гаражния звук, албума съвсем не е толкова лош, колкото го изкарвам, просто е по-слабичък. Текстовете са хитри, аранжиментите са прилични, а гласа на Казабланкас винаги ми създава едно топло чувство около слънчевия сплит (освен в случаите, когато мънка полусънено).
Моят съвет към групата за следващия албум: по 3 кафета + 5 редбула на ден, сутрин час и половина документалистики за социални несправедливости, по обед висене в произволно административно учреждение и мисля, че нещата ще си дойдат на мястото.

genre: indie rock

01. Tap Out
02. All The Time
03. One Way Trigger
04. Welcome To Japan
05. 80′s Comedown Machine
06. 50/50
07. Slow Animals
08. Partners In Crime
09. Chances
10. Happy Endings
11. Call It Fate, Call It Karma



7/10

вторник, 26 март 2013 г.

Woodkid - The Golden Age (2013)

На 19.03 официално излезе дебютният албум на Woodkid, който беше едно от най-чаканите заглавия за тази година.
Вместо да задълбавам в разнищване на дългосвирещата музикална творба, аз ще обърна внимание на нещо с по-голяма значение, според мен - а именно смелата ми теория, че Йоан Лемоан е съвременното превъплъщение на граф Сен Жермен.

genre: baroque pop, chamber pop

01 – The Golden Age
02 – Run Boy Run
03 – The Great Escape
04 – Boat Song
05 – I Love You
06 – The Shore
07 – Ghost Lights
08 – Shadows
09 – Stabat Mater
10 – Conquest Of Spaces
11 – Falling
12 – Where I Live
13 – Iron
14 – The Other Side

Кой беше чувал за Лемоан доскоро? Как така изведнъж изскача отникъде и се изстреля в орбита?
Завършва илюстрация, но снима майсторски клипове и прави бароков поп с разкошни инструментални аранжименти. Това ли се учи по илюстрация, бе?!

Аргумент номер 1:


Аргумент номер 2:

И двамата са разностранно развити личности с неясен бекграунд. Смята се, че Граф Сен Жермен е имал около 80 псевдонима на различните места, където е пребивавал. За Woodkid сме наясно само с името и творческия му псевдоним, но кой знае още колко има! Впрочем Antony Hegarty е вероятност, която може да се вземе под внимание.

Аргумент номер 3:

Сен Жермен е написал немалък брой класически произведения. Woodkid, oт своя страна, аранжира композициите си в бароков/раннокласически стил - Сен Жермен също е творил в 18-и век, където двете се застъпват. Съвпадение? Не мисля.

Аргумент номер 4:

За Сен Жермен не се знае много като произход, как точно се е издигнал в обществото и откъде е придобил всички знания и умения, каращи Волтер да го окачестви като "мъжа, който знае всичко". За Лемоан също не знаем много, освен че от нищото някакви супер важни хора му поверяват супер важни задачи в режисурата на клипове за Лана Дел Рей, Риана, Тейлър Суифт и Кейти Пери.

Аргумент номер 5:

Графа е много знакова фигура в света на окултизма и мистицизма. Много автори му приписват магически сили.
Woodkid също не е чужд на мистиката, доказателство за което се намира в многобройните препратки и символи в клиповете му.

Мисля, че тези аргументи са достатъчни, за да накарат един трезвомислещ средноинтелигентен човек да събере две и две. Ако не сте от тези хора, изгледайте трите му разкошни клипа наведнъж и помислете пак.








7.8/10





вторник, 19 март 2013 г.

Devendra Banhart – Mala (2013)

Devendra Banhart винаги ми е бил леко противен със своя хипарски ореол и налудничав поглед, но не може да му се отрече, че прави добра и оригинална музика, базирана на шашави сюжети.
Заглавието на новият му албум Mala има две лица - едното идва от сръбски и значи "малък/малка", но е всъщност нещо като "мило" (заради надписа на пръстен, който настоящото му сръбско гадже Ана му подарила). Другото е от испански, на който "mala" значи лоша. Тази полярност се открива и в албума, където на първо слушане очевидно несериозни и повърхностни неща постепенно се разгръщат като майсторски с течение на слушанията. Раздвоението на личността му води към постоянно превключване на персонаж, който е ту добър, ту лош, ту осъзнат, ту неадекватен. Това намира най-нагледно изражение в Your Fine Petting Duck, където пеейки през първата част мързелив латино инди фолк в духа на "If he ever treats you bad, Please remember how much worse I treated you", изведнъж превключва на немскоезично итало диско. Зяпнах първия път, като я чух.
С Mala, Devendra Banhart не предлага нищо кой знае какво ново откъм звучене и концепция, все пак сме свикнали на всякакви ексцентрични изстъпления от него, но четиринадесетте трака са изключително приятни и след няколко слушания, които ми помогнаха да прескоча хахо-бариерата, директно отива на плеъра. Мисля, че съм ви обяснявала за плеъра в предишни постове. Плюс това е едно добро предложение за саундтрак на лятна почивка, ако не ви писне дотогава.

Обложката, обаче, така и не успях да я преглътна.
Сам си я е правил.

genre: indie folk, lo-fi, freak folk

01. Golden Girls
02. Daniel
03. Fur Hildegard Von Bingen
04. Never Seen Such Good Things
05. Mi Negrita
06. Your Fine Petting Duck
07. The Ballad Of Keenan Milton
08. A Gain
09. Won’t You Come Over
10. Cristobal Risquez
11. Hatchet Wound
12. Mala
13. Won’t You Come Home
14. Taurobolium



7.7/10



понеделник, 18 март 2013 г.

Daughter – If You Leave (2013)

Много шум се вдигна на Острова около дебютния албум на Щерката, но за мен все още е мистерия този фъз, резултиращ в девятки и десятки като оценки. Кво ви става, бе хора? Не сте ли слушали The XX, Esben And The Witch или Florence?
"- Поотделно да, никога накуп."
Аааа-ха.


genre: dream pop, indie folk, acoustic

01. Winter
02. Smother
03. Youth
04. Still
05. Lifeforms
06. Tomorrow
07. Human
08. Touch
09. Amsterdam
10. Shallows

Daughter е проект на досега неизвестната за мен Elena Tonra. След като е видяла, че да е сама е скучно, е придърпала към себе си още двама души и сега са група (одобрявам). If You Leave е дебютен албум за формацията след серия от няколко EP-та и сингли (не одобрявам) и незнайно защо се радва на изключително топло посрещане от критиката, за публиката все още нямам наблюдения. Това си е добре познат остърган и съблечен акустичен ембиънт/дрийм поп, навяващ неизбежни асоциации с начина, по който The XX запълват пространството със семпли, премерени и лишени от пластове композиции. Начина на постройка и преобладаващата минорност на композициите ги доближават до Esben And The Witch, a  блендата (тази модерна дума) на Elena често подсеща за Флорънс Уелч. Само дето при нея пеенето не прелива във виене, много по-сдържана и не се разхожда по октавите.
Към целият този гювеч от дежавюта, можем да прибавим увяхналата самоубийствена депресивност на Бет Гибънс и накрая получаваме една модерна елегия, под звуците на която можем да си прережем вените или да изгълтаме половин кило сол, щото всички човешки връзки завършват зле. След като завършат по единствения възможен начин, ние после страдаме, страдаме, страдаме. Плачем малко, страдайки и после пак страдаме, страдаме, страдаме и така преминава животът ни.



Всъщност настрана от противните ми мрънкащи и мизерни размисли върху живота, които откриваме в текстовете и втръсналата атмосферична акустичност с женски вокал, който не е закусвал, албумът не е лош и има какво да му харесаш. Има голяма елегантност в това песента да се разгръща бавно, търпеливо, без пришпорване, слушайки дългите кресченда и карайки те да намалиш малко глада си за бърза награда от куплет-мост-припев. Аранжиментите са красиви и въздействащи, Елена пее чудесно, а призрачният хоров фон те кара да настръхваш често.
Моят съвет е да се наслаждавате на красивите призрачни хармони повече и да се заслушвате в текстовете по-малко, защото след 3 слушания на албума, дори сдържан и коравосърдечен човек като мен, взе малко да се скапва. От друга страна, има много хора, които имат афинитет към това да са тъжни, дали заради личностни проблеми или небалансиран хормонален фон, и този албум ще им залепне като гербова марка. 

7.4/10

четвъртък, 14 март 2013 г.

David Bowie – The Next Day [Deluxe Edition] (2013)

Сигурна съм, че вече абсолютно всички знаят за новия албум на Боуи и правя пост за него за да ми е по-лесно като си класирам албумите в края на годината. Този ще е в топ 10 без съмнение, а факта, че излезе като подарък за рождения ден на блога на 8-и март, му дава допълнителни бонус точки. The Next Day се пада 24 в дискографията на Белия Дук и бележи завръщане след 10-годишна пауза от феноменалния Reality ot 2003. Отначало подходих малко резервирано към The Next Day, но след няколко слушания ме спечели. Не знам дали творци могат да се стандартизират за качество по ISO, но ако можеха, Боуи би бил пример от учебниците. Не се сещам за много други творци, които да имат толкова силно влияние не само върху музиката, но и върху поп културата като цяло и това да продължава вече почти половин век. В тази връзка, нямам какво толкова да кажа за албума и неговите безспорни достойнства. Имам две забележки и те са, че е малко по-дълъг от необходимото и ми стои леко разхвърлян. Някои песни можеха спокойно да се махнат и подредбата да е друга, но коя съм аз, че да давам акъл на Боуи.
И така албума си е чудесен.

genre: rock, art rock

01. The Next Day
02. Dirty Boys
03. The Stars (Are Out Tonight)
04. Love Is Lost
05. Where Are We Now?
06. Valentine’s Day
07. If You Can See Me
08. I’d Rather Be High
09. Boss of Me
10. Dancing Out In Space
11. How Does the Grass Grow?
12. (You Will) Set the World On Fire
13. You Feel So Lonely You Could Die
14. Heat

Bonus tracks:

15. So She
16. Plan
17. I’ll Take You There



Малко разяснения за хората, които не следят модната индустрия отблизо:
Тилда Суинтън е ясна като съпругата на Боуи във видеото, но по-младите им версии се играят от Андрей Пежич в ролята жената и Саския де Брау в ролята на младия Дейвид.
Да, Андрей е модел-бивша сензация и балкански субект със спорна сексуалност, а Саския е сурова моделка от Дания. Kinky.

8.2/10


The Virgins – Strike Gently (2013)

The Virgins са сравнително известна група от Ню Йорк, която добива популярност покрай участието на песни от дебютния и албум в лигави филми и сериали за девойки (о, иронията!) и недорасляци - She's Out of My League, 17 Again, Gossip Girl и The Vampire Diaries. След прехвърляне от Atlantic към лейбъла на култовия Джулиан Казабланкас - Cult Records, в който Девиците са първата подписала група, се очакваше да извадят нещо по-различно от приятния им, но бързозабравящ се едноименен дебют. Strike Gently отговаря на очакванията до известна степен, но вероятно не достатъчно, че да им донесе повече от известността, която имат понастоящем.


genre: indie rock, blues rock

01. Prima Materia
02. Wheel Of Fortune
03. Flashback, Memories, And Dreams
04. Figure On The Ice
05. Impressions Of You
06. What Good Is Moonlight
07. Travel Express (From Me)
08. The Beggar
09. Amelia
10. Blue Rose Tattoo

През целия албум ще имате чувството, че Dire Straits са направили някакво музикално риалити и The Virgins са победителите. Това не е лошо де, Dire Straits имат нужда от повече признание, пък и след като групата очевидно ги има за основно свое влияние - нещата идват по местата си. Лошото е, че не намирам нищо иновативно - просто приятни композиции, в които пее някой от синовете на Марк Нопфлър, а на китарата е братовчед му (сещате се - Марк и Дейвид Нопфлър са братя, значи синовете им са братовчеди; мразя да се обяснявам, но и сама усещам, че се налага :D ). Освен Dire Straits, почит е отдадена и на родната сцена на групата, на много места ще се сещате за Television и Talking Heads. По-зрялото звучене под ръководството на Казабланкас (той бил лично ангажиран с всеки аспект от албума, казват от групата) е налице, но резултатът е леко скучен. Докато The Virgins беше повърхностен и хлапашки, но енергичен, Strike Gently е по-зрял, но кротък и няма достатъчно заряд. Въпреки това е приятен и времето, което бихте прекарали слушайки го, няма да ви се стори изгубено.



7.3/10

сряда, 13 март 2013 г.

Suede – Bloodsports (2013)

2013 вече официално е година на изпълнителите от моята младост, като "младост" е доста разтегливо понятие, но да не издребняваме.
Дългоочакваното дългосвирещо завръщане на Suede вече е факт и - учудващо - то не е посредствената агония, която очаквах. Албумът си е изключително приличен, и връща групата към славните времена на Dog Man Star и Coming Up. Даже обложката ми прилича на някакъв своеобразен микс от двете.
Е, за положителния прием едно рамо удря и хълкоподобната носталгия, която при чуването на специфичния хълцащ бретандерсънов глас разкъсва ризата на стопроцентовата обективна критичност, но от това зависи просто дали албумът ще ви хареса много или супер много.
Въпреки че мнозинството от членовете на Suede катурнаха четиридесетте, тяхната музика все още звучи свежо и кара колената на женската част от публиката да омекват, а фрази от сорта "and I need you more than you need to be needed" утежняват положението допълнително.
За пълен енджоймънт, препоръчвам слушането на албума по гел, разкопчана черна риза и наистина впити джинси. Това за джинсите е майтап, пазете си органите.

genre: alternative rock, britpop

01. Barriers
02. Snowblind
03. It Starts And Ends With You
04. Sabotage
05. For The Strangers
06. Hit Me
07. Sometimes I Feel I’ll Float Away
08. What Are You Not Telling Me?
09. Always
10. Faultlines


7.9/10