събота, 18 май 2013 г.

The National - Trouble Will Find Me (2013)

След серия от медийни изяви като осигуряване на музикален акомпанимент за Game Of Thrones и Portal 2, никой вече не може да каже, че The National са непозната банда. Предният им албум - High Violet (2010) , беше чакан с голямо нетърпение, но не и от мен, след като даже не го и споменах. В The National, след Sad Songs For Dirty Lovers, винаги ме е дразнело напъването, прекомерното усилие, което на английски се казва "trying too hard". Оттогава са ми в нещо като игнор списък на качествени групи, към които имам известна неприязън. Trouble Will Find Ме, обаче, успява да ги реабилитира до голяма степен и то най-вече с лекотата, непринудеността и искреността си.

genre: chamber rock, alternative country

01 – I Should Live In Salt
02 – Demons
03 – Don’t Swallow The Cap
04 – Fireproof
05 – Sea Of Love
06 – Heavenfaced
07 – This Is The Last Time
08 – Graceless
09 – Slipped
10 – I Need My Girl
11 – Humiliation
12 – Pink Rabbits
13 – Hard To Find

Въпреки променения подход и намален патос, това са си все същите мрачни The National и албума в никакъв случай не звучи жизнерадостно. Темите за разбитото сърце, депресията и емоционалната безизходица са все още на дневен ред, но са сякаш поднесени с чашка бренди в местното бистро и няма да те наведат на самоубийствени мисли. Колкото и тъжни да са лириките, тe не преминават границата на психичното равновесие и рисуват образа на един отчаян, но напълно адекватен човек.  Живота е скапан и everybody hurts, дето викат REM, но се преживява. И въпреки че The National са едни от малкото групи, от които можеш да чуеш фрази като "All the L.A women fall asleep while swimmin" и "And If you want to see me cry, play Let It Be or Nevermind", в някои песни като Heavenfaced и Graceless ставаме свидетели на срамотно елементарно римуване а ла "together-forever.":

Graceless
Is there a powder to erase this?
Is it dissolvable and tasteless?
You can't imagine how I hate this


"This" даже го има 2 пъти. В 4-и клас написах едно стихотворение, което блестеше с умопомрачителна омонимия на римите и даже ме накараха да го рецитирам на училищния концерт. Нямам нищо против комфортните рими, но ако става въпрос за напън на четвъртокласник. За 6-и албум на световноизвестна и любима на критиката група, това е недопустимо. За щастие, текстовия резил е рядко явление в TWFM, но когато е налице, композицията и аранжиментите компенсират в голяма степен със своята зрялост, елегантност и премереност. Музикално албума демонстрира голяма увереност и самочувствие от това, което е групата на този етап, без да разчита на експлозивни преходи и евтини трикове за епичност. Вместо това използва избран инструментариум, за да създава ефирни слоеве и текстури, които изпъкват все повече и повече с всяко поредно слушане. Друго хубаво нещо, което заслужава отбелязване е участието на Sufjan Stevens, St. Vincent, Sharon Van Etten и Richard Reed Parry от Arcade Fire.
Ако това им беше третия албум, щяха да са ми една от любимите групи. Дано са си взели бележка.



8.2/10

Няма коментари: