Arcade Fire - Reflektor (2013)
Откак преди 3 години The Suburbs спечели наградата "Грами" (ела ми го фани - винаги за това се сещам, съжалявам) за албум на годината, ореола на Arcade Fire засия по-силно от тройно слънце в Китай. Работата им порасна повече от разстоянието м/у Мало Бучино и настоящите координати на Voyager 1, така че - както става в такива случаи - очакванията към тях станаха още по-високи. Тази ситуация винаги е малко патова - ако изкараш по-добър албум от "албума на годината", какво - ще ти дадат 2 статуетки ли? Най-много да имаш най-добър албум и за настоящата година, но това не носи в себе си никаква градация и не е вълнуващо. Тези отличия винаги са абсолютни и не се степенуват, пък и най-добър албум тази година ще иде при Daft Punk, така че голяма част от мистерията около Reflektor в моята глава умря скоропостижно. Но това не е мерило за качествата на един запис, нали така? Все още може да се окаже нещо грандиозно.
genre: indie rock, art rock, disco
01. Here Comes The Night Time II
02. Awful Sound (Oh Eurydice)
03. It’s Never Over (Oh Orpheus)
04. Porno
05. Afterlife
06. Supersymmetry
Да почнем отзад-напред. Албума е майсторска работа и твърда осмица. Отива при по-добрите албуми тази година, безспорно. Има, обаче, някои неща, които ми се щеше да бяха различни.
-1: Кому е нужен двоен албум? Може би наистина гонят двойното грами, за което споменах по-горе, кой знае. Можеха спокойно да махнат първите 2 песни от Диск 2 и записа да си остане стегнат 11-траков албум. Това не е болка за умиране, де.
-2 и най-важно: Reflektor е като Дейвид от A.I. - андроид, който отчаяно иска да стане човек. Независимо през какво минава, обаче, той никога няма да стане човек, макар че успява да се почувства такъв за един кратък момент. Работата тук е аналогична - независимо откъде ни превежда Reflektor, той остава някакво студено отражение на нещо друго - има формата, има съдържанието, рецептата е правилна, но анимата я няма. Доста често успява да те ангажира емоционално достатъчно, че да успееш да подтиснеш това напиращо чувство, че нещо не е както трябва, но никога не може да го заличи напълно. И това е най-големия ташак - заглавието изрично си го казва, но да осъзнаеш това и да осъзнаеш, че групата не го осъзнава, а има предвид нещо друго, те кара малко да си изкривиш устата. Амбицията е толкова явна, че успява да пребори иронията и това прави лошо впечатление. Не че амбицията е лошо нещо, но трябва да се употребява много внимателно.
Дотук с критиките, има и много неща, които са супер и те - за щастие - преобладават.
+1: Боуи приглася леко в първото парче.
+2: Визитата на Бътлър в Хаити е отворила голямото му сърце към rara музиката. Това, наред с други екзотични влияния от Ямайка, правят от парчета като Flashbulb Eyes и Here Comes The Night Time невъобразима забава. Много от песните са необичайно танцувални и наистина те карат да заподскачаш.
+3: Като споменах невъобразима забава - клиповете определено са много силна част от Reflektor като продукт. Бандата се цели високо - едноименния сингъл е режисиран от Anton Corbijn, което си е много, а Roman Coppola е създал невъобразим миш маш (в добрия смисъл) за визуална обвивка на Here Comes The Night Time, We Exist и Normal Person. В шорта се появяват всички, които Копола е успял да издърпа за кратко камео в обедната почивка, в това число Боно, Бен Стилър, Зак Галифанакис, Джеймс Франко и Майкъл Сера.
+4: Режин пее доста на френски.
+5: Темите на песните може да са тривиални, но работят. Пророних няколко сълзи. Понякога им е много трудно на рок звездите - камери, внимание, внимание, камери. Игнорираме това, всички известни реват от известността си.
+6: Технически албума е на ниво, нищо не ме подразни (учудващо). Аранжиментите са много добре премерени - това са си същите Arcade Fire, които винаги са били - пост колониален инди рок, като в различните тракове е наблегнато на тематичен елемент, в зависимост от същината на парчето. Един от продуцентите е James Murphy от LCD Soundsystem, което също си е Шевролет ("един голям плюс", ха-ха).
Има и някои неща, които се движат някъде по абсцисата и нямат знак:
* Напоследък мултилицирането май е някаква модерна тема; слушайки "reflection of a reflection of a reflection" няма как да не се сетя за "copy of a copy of a copy" на NIN, което чухме по-рано тази година. Това лично на мен ми бърка в здравето, ама то е щото съм повредена, иначе в песента е ок. Напомня ми за една логическа задача, с която се тормозех навремето и която сега намирам за глупава, вероятно правя лоши асоциации.
* Концепцията за Орфей и Евридика - не знам дали е нещо добро или твърде клиширано. Приемам го такова, каквото е, все пак е нещо там, на което да се крепи либретото. Това, което виждате на обложката е тематичната творба на Огюст Роден "Орфей и Евридика". Орфей не е направил фейспалм, той прикрива очите си, защото не е трябвало да поглежда Евридикa преди да излязат от Подземния Свят. Ако от незаинтересованост сте прескочили Гръцката Митология в часовете по БЕЛ, е редно да си наваксате. Много красив мит за любовта, загубата, надеждата, окончателната загуба и доживотното страдание. Точно както е и в живота, колко хубаво.
*Финалното парче "Supersymmetry" е безсрамен опит да се отмъкне инди-нърд аудиторията от Muse, като се използват физични термини. Ок, дори намеренията да не са такива, Muse ме изкривиха достатъчно, за да си мисля, че е така и това ми бърка в очите. Суперсиметрията е теоретичен модел, който съпоставя двойка елементарни частици - бозони и фермиони, но все още няма доказателства за нейната валидност. Това не е важно, важно е кво Бътлър пее и то е свързано пак в голяма степен със сюжетната линия Орфей-Евридика. Доколкото го усещам аз, се пее за нечия смърт and I can relate to that. В контекста на темата за задгробния живот и темата за отражението, Суперсиметрията разчита на някаква омонемична сугестия, която предполага паралелно пребиваване на една двойка (бозоните и фермионите са метафора за двама партньори) във времепространството и непреходността на тяхната връзка, ограничена от някои "условности". Ако спра за малко да се изживявам като начетения задник, който се опитвам да бъда, ще ви кажа, че песента е наистина въздействаща, майната му на другото.
8/10
CD 1
01. Reflektor
02. We Exist
03. Flashbulb Eyes
04. Here Comes The Night Time
05. Normal Person
06. You Already Know
07. Joan Of Arc
01. Reflektor
02. We Exist
03. Flashbulb Eyes
04. Here Comes The Night Time
05. Normal Person
06. You Already Know
07. Joan Of Arc
CD 2
01. Here Comes The Night Time II
02. Awful Sound (Oh Eurydice)
03. It’s Never Over (Oh Orpheus)
04. Porno
05. Afterlife
06. Supersymmetry
Да почнем отзад-напред. Албума е майсторска работа и твърда осмица. Отива при по-добрите албуми тази година, безспорно. Има, обаче, някои неща, които ми се щеше да бяха различни.
-1: Кому е нужен двоен албум? Може би наистина гонят двойното грами, за което споменах по-горе, кой знае. Можеха спокойно да махнат първите 2 песни от Диск 2 и записа да си остане стегнат 11-траков албум. Това не е болка за умиране, де.
-2 и най-важно: Reflektor е като Дейвид от A.I. - андроид, който отчаяно иска да стане човек. Независимо през какво минава, обаче, той никога няма да стане човек, макар че успява да се почувства такъв за един кратък момент. Работата тук е аналогична - независимо откъде ни превежда Reflektor, той остава някакво студено отражение на нещо друго - има формата, има съдържанието, рецептата е правилна, но анимата я няма. Доста често успява да те ангажира емоционално достатъчно, че да успееш да подтиснеш това напиращо чувство, че нещо не е както трябва, но никога не може да го заличи напълно. И това е най-големия ташак - заглавието изрично си го казва, но да осъзнаеш това и да осъзнаеш, че групата не го осъзнава, а има предвид нещо друго, те кара малко да си изкривиш устата. Амбицията е толкова явна, че успява да пребори иронията и това прави лошо впечатление. Не че амбицията е лошо нещо, но трябва да се употребява много внимателно.
Дотук с критиките, има и много неща, които са супер и те - за щастие - преобладават.
+1: Боуи приглася леко в първото парче.
+2: Визитата на Бътлър в Хаити е отворила голямото му сърце към rara музиката. Това, наред с други екзотични влияния от Ямайка, правят от парчета като Flashbulb Eyes и Here Comes The Night Time невъобразима забава. Много от песните са необичайно танцувални и наистина те карат да заподскачаш.
+3: Като споменах невъобразима забава - клиповете определено са много силна част от Reflektor като продукт. Бандата се цели високо - едноименния сингъл е режисиран от Anton Corbijn, което си е много, а Roman Coppola е създал невъобразим миш маш (в добрия смисъл) за визуална обвивка на Here Comes The Night Time, We Exist и Normal Person. В шорта се появяват всички, които Копола е успял да издърпа за кратко камео в обедната почивка, в това число Боно, Бен Стилър, Зак Галифанакис, Джеймс Франко и Майкъл Сера.
+4: Режин пее доста на френски.
+5: Темите на песните може да са тривиални, но работят. Пророних няколко сълзи. Понякога им е много трудно на рок звездите - камери, внимание, внимание, камери. Игнорираме това, всички известни реват от известността си.
+6: Технически албума е на ниво, нищо не ме подразни (учудващо). Аранжиментите са много добре премерени - това са си същите Arcade Fire, които винаги са били - пост колониален инди рок, като в различните тракове е наблегнато на тематичен елемент, в зависимост от същината на парчето. Един от продуцентите е James Murphy от LCD Soundsystem, което също си е Шевролет ("един голям плюс", ха-ха).
Има и някои неща, които се движат някъде по абсцисата и нямат знак:
* Напоследък мултилицирането май е някаква модерна тема; слушайки "reflection of a reflection of a reflection" няма как да не се сетя за "copy of a copy of a copy" на NIN, което чухме по-рано тази година. Това лично на мен ми бърка в здравето, ама то е щото съм повредена, иначе в песента е ок. Напомня ми за една логическа задача, с която се тормозех навремето и която сега намирам за глупава, вероятно правя лоши асоциации.
* Концепцията за Орфей и Евридика - не знам дали е нещо добро или твърде клиширано. Приемам го такова, каквото е, все пак е нещо там, на което да се крепи либретото. Това, което виждате на обложката е тематичната творба на Огюст Роден "Орфей и Евридика". Орфей не е направил фейспалм, той прикрива очите си, защото не е трябвало да поглежда Евридикa преди да излязат от Подземния Свят. Ако от незаинтересованост сте прескочили Гръцката Митология в часовете по БЕЛ, е редно да си наваксате. Много красив мит за любовта, загубата, надеждата, окончателната загуба и доживотното страдание. Точно както е и в живота, колко хубаво.
*Финалното парче "Supersymmetry" е безсрамен опит да се отмъкне инди-нърд аудиторията от Muse, като се използват физични термини. Ок, дори намеренията да не са такива, Muse ме изкривиха достатъчно, за да си мисля, че е така и това ми бърка в очите. Суперсиметрията е теоретичен модел, който съпоставя двойка елементарни частици - бозони и фермиони, но все още няма доказателства за нейната валидност. Това не е важно, важно е кво Бътлър пее и то е свързано пак в голяма степен със сюжетната линия Орфей-Евридика. Доколкото го усещам аз, се пее за нечия смърт and I can relate to that. В контекста на темата за задгробния живот и темата за отражението, Суперсиметрията разчита на някаква омонемична сугестия, която предполага паралелно пребиваване на една двойка (бозоните и фермионите са метафора за двама партньори) във времепространството и непреходността на тяхната връзка, ограничена от някои "условности". Ако спра за малко да се изживявам като начетения задник, който се опитвам да бъда, ще ви кажа, че песента е наистина въздействаща, майната му на другото.
8/10
Коментари