вторник, 5 ноември 2013 г.

Arcade Fire - Reflektor (2013)

Откак преди 3 години The Suburbs спечели наградата "Грами" (ела ми го фани - винаги за това се сещам, съжалявам) за албум на годината, ореола на Arcade Fire засия по-силно от тройно слънце в Китай.  Работата им порасна повече от разстоянието м/у Мало Бучино и настоящите координати на Voyager 1, така че - както става в такива случаи - очакванията към тях станаха още по-високи. Тази ситуация винаги е малко патова - ако изкараш по-добър албум от "албума на годината", какво - ще ти дадат 2 статуетки ли? Най-много да имаш най-добър албум и за настоящата година, но това не носи в себе си никаква градация и не е вълнуващо. Тези отличия винаги са абсолютни и не се степенуват, пък и най-добър албум тази година ще иде при Daft Punk, така че голяма част от мистерията около Reflektor в моята глава умря скоропостижно. Но това не е мерило за качествата на един запис, нали така? Все още може да се окаже нещо грандиозно.

genre: indie rock, art rock, disco

CD 1

01. Reflektor
02. We Exist
03. Flashbulb Eyes
04. Here Comes The Night Time
05. Normal Person
06. You Already Know
07. Joan Of Arc


CD 2

01. Here Comes The Night Time II
02. Awful Sound (Oh Eurydice)
03. It’s Never Over (Oh Orpheus)
04. Porno
05. Afterlife
06. Supersymmetry

Да почнем отзад-напред. Албума е майсторска работа и твърда осмица. Отива при по-добрите албуми тази година, безспорно. Има, обаче, някои неща, които ми се щеше да бяха различни.
 -1: Кому е нужен двоен албум? Може би наистина гонят двойното грами, за което споменах по-горе, кой знае. Можеха спокойно да махнат първите 2 песни от Диск 2 и записа да си остане стегнат 11-траков албум. Това не е болка за умиране, де.
-2 и най-важно: Reflektor е като Дейвид от A.I. - андроид, който отчаяно иска да стане човек. Независимо през какво минава, обаче, той никога няма да стане човек, макар че успява да се почувства такъв за един кратък момент. Работата тук е аналогична - независимо откъде ни превежда Reflektor, той остава някакво студено отражение на нещо друго - има формата, има съдържанието, рецептата е правилна, но анимата я няма. Доста често успява да те ангажира емоционално достатъчно, че да успееш да подтиснеш това напиращо чувство, че нещо не е както трябва, но никога не може да го заличи напълно. И това е най-големия ташак - заглавието изрично си го казва, но да осъзнаеш това и да осъзнаеш, че групата не го осъзнава, а има предвид нещо друго, те кара малко да си изкривиш устата. Амбицията е толкова явна, че успява да пребори иронията и това прави лошо впечатление. Не че амбицията е лошо нещо, но трябва да се употребява много внимателно.

Дотук с критиките, има и много неща, които са супер и те - за щастие - преобладават.

+1: Боуи приглася леко в първото парче.
+2: Визитата на Бътлър в Хаити е отворила голямото му сърце към rara музиката. Това, наред с други екзотични влияния от Ямайка, правят от парчета като Flashbulb Eyes и Here Comes The Night Time невъобразима забава. Много от песните са необичайно танцувални и наистина те карат да заподскачаш.
+3: Като споменах невъобразима забава - клиповете определено са много силна част от Reflektor като продукт. Бандата се цели високо - едноименния сингъл е режисиран от Anton Corbijn, което си е много, а Roman Coppola е създал невъобразим миш маш (в добрия смисъл) за визуална обвивка на Here Comes The Night Time, We Exist и Normal Person. В шорта се появяват всички, които Копола е успял да издърпа за кратко камео в обедната почивка, в това число Боно, Бен Стилър, Зак Галифанакис, Джеймс Франко и Майкъл Сера.



+4: Режин пее доста на френски.
+5: Темите на песните може да са тривиални, но работят. Пророних няколко сълзи. Понякога им е много трудно на рок звездите - камери, внимание, внимание, камери. Игнорираме това, всички известни реват от известността си.
+6: Технически албума е на ниво, нищо не ме подразни (учудващо). Аранжиментите са много добре премерени - това са си същите Arcade Fire, които винаги са били - пост колониален инди рок, като в различните тракове е наблегнато на тематичен елемент, в зависимост от същината на парчето. Един от продуцентите е James Murphy от LCD Soundsystem, което също си е Шевролет ("един голям плюс", ха-ха).

Има и някои неща, които се движат някъде по абсцисата и нямат знак:

* Напоследък мултилицирането май е някаква модерна тема; слушайки "reflection of a reflection of a reflection" няма как да не се сетя за "copy of a copy of a copy" на NIN, което чухме по-рано тази година. Това лично на мен ми бърка в здравето, ама то е щото съм повредена, иначе в песента е ок. Напомня ми за една логическа задача, с която се тормозех навремето и която сега намирам за глупава, вероятно правя лоши асоциации.
* Концепцията за Орфей и Евридика - не знам дали е нещо добро или твърде клиширано. Приемам го такова, каквото е, все пак е нещо там, на което да се крепи либретото. Това, което виждате на обложката е тематичната творба на Огюст Роден "Орфей и Евридика". Орфей не е направил фейспалм, той прикрива очите си, защото не е трябвало да поглежда Евридикa преди да излязат от Подземния Свят. Ако от незаинтересованост сте прескочили Гръцката Митология в часовете по БЕЛ, е редно да си наваксате. Много красив мит за любовта, загубата, надеждата, окончателната загуба и доживотното страдание. Точно както е и в живота, колко хубаво.
*Финалното парче "Supersymmetry" е безсрамен опит да се отмъкне инди-нърд аудиторията от Muse, като се използват физични термини. Ок, дори намеренията да не са такива, Muse ме изкривиха достатъчно, за да си мисля, че е така и това ми бърка в очите. Суперсиметрията е теоретичен модел, който съпоставя двойка елементарни частици - бозони и фермиони, но все още няма доказателства за нейната валидност. Това не е важно, важно е кво Бътлър пее и то е свързано пак в голяма степен със сюжетната линия Орфей-Евридика. Доколкото го усещам аз, се пее за нечия смърт and I can relate to that. В контекста на темата за задгробния живот и темата за отражението, Суперсиметрията разчита на някаква омонемична сугестия, която предполага паралелно пребиваване на една двойка (бозоните и фермионите са метафора за двама партньори) във времепространството и непреходността на тяхната връзка, ограничена от някои "условности". Ако спра за малко да се изживявам като начетения задник, който се опитвам да бъда, ще ви кажа, че песента е наистина въздействаща, майната му на другото.


8/10



Няма коментари: