понеделник, 18 март 2013 г.

Daughter – If You Leave (2013)

Много шум се вдигна на Острова около дебютния албум на Щерката, но за мен все още е мистерия този фъз, резултиращ в девятки и десятки като оценки. Кво ви става, бе хора? Не сте ли слушали The XX, Esben And The Witch или Florence?
"- Поотделно да, никога накуп."
Аааа-ха.


genre: dream pop, indie folk, acoustic

01. Winter
02. Smother
03. Youth
04. Still
05. Lifeforms
06. Tomorrow
07. Human
08. Touch
09. Amsterdam
10. Shallows

Daughter е проект на досега неизвестната за мен Elena Tonra. След като е видяла, че да е сама е скучно, е придърпала към себе си още двама души и сега са група (одобрявам). If You Leave е дебютен албум за формацията след серия от няколко EP-та и сингли (не одобрявам) и незнайно защо се радва на изключително топло посрещане от критиката, за публиката все още нямам наблюдения. Това си е добре познат остърган и съблечен акустичен ембиънт/дрийм поп, навяващ неизбежни асоциации с начина, по който The XX запълват пространството със семпли, премерени и лишени от пластове композиции. Начина на постройка и преобладаващата минорност на композициите ги доближават до Esben And The Witch, a  блендата (тази модерна дума) на Elena често подсеща за Флорънс Уелч. Само дето при нея пеенето не прелива във виене, много по-сдържана и не се разхожда по октавите.
Към целият този гювеч от дежавюта, можем да прибавим увяхналата самоубийствена депресивност на Бет Гибънс и накрая получаваме една модерна елегия, под звуците на която можем да си прережем вените или да изгълтаме половин кило сол, щото всички човешки връзки завършват зле. След като завършат по единствения възможен начин, ние после страдаме, страдаме, страдаме. Плачем малко, страдайки и после пак страдаме, страдаме, страдаме и така преминава животът ни.



Всъщност настрана от противните ми мрънкащи и мизерни размисли върху живота, които откриваме в текстовете и втръсналата атмосферична акустичност с женски вокал, който не е закусвал, албумът не е лош и има какво да му харесаш. Има голяма елегантност в това песента да се разгръща бавно, търпеливо, без пришпорване, слушайки дългите кресченда и карайки те да намалиш малко глада си за бърза награда от куплет-мост-припев. Аранжиментите са красиви и въздействащи, Елена пее чудесно, а призрачният хоров фон те кара да настръхваш често.
Моят съвет е да се наслаждавате на красивите призрачни хармони повече и да се заслушвате в текстовете по-малко, защото след 3 слушания на албума, дори сдържан и коравосърдечен човек като мен, взе малко да се скапва. От друга страна, има много хора, които имат афинитет към това да са тъжни, дали заради личностни проблеми или небалансиран хормонален фон, и този албум ще им залепне като гербова марка. 

7.4/10

2 коментара:

Иво каза...

Доста красив албум, наистина нищо ново под слънцето, но добре свършена работа най-малкото. Много коварно ми се лепна в началото, явно съм от онези хора, които описваш, ама то така или иначе трябва да има и такива, за да прекаляват с Portishead по-често. :D

Lu каза...

Сигурно те е хванал в лош момент. :) И с Portishead-a не прекалявай, тъгата вони до апатия и леност, производителността на труда пада, световната икономика замира...