четвъртък, 20 декември 2012 г.

Hjaltalín - Enter 4 (2012)

Имах смътното усещане, че избързах с годишната класация, но не знаех какво точно има предвид подсъзнанието ми с тия сигнали. Това подсъзнанието е странна работа - все едно в теб живее втори, по-информиран човек, който ти помага или те прецаква - зависи как се е развило детството ти. В часовете по съпромат, преподавателят ни, който иначе беше гъз, каза нещо, което ще запомня цял живот - караше ни да определяме на око центъра на тежестта на различни фигури, без изчисления, и ние бяхме удивително близо. "Подсъзнанието ви пуска векторите и прави изчисленията без да знаете, но на вас това ви се струва по-скоро интуитивно." Та явно подсъзнанието ми ме е ръчнало снощи да си пусна един албум, който е излязъл преди около 2 седмици, но съм прескочила. Явно то го е мярнало, регистрирало е името и е взело предвид факта, че групата е добра и вероятно албума ще е хубав. Това доведе до снощното откритие. Тъй като гледам, ще редактирам класацията, кво да се прави...



 genre: alternative, trip hop, indie pop, dream pop, chamber pop

01. Lucifer/He Felt Like A Woman
02. Forever Someone Else
03. I Feel You
04. Crack In A Stone
05. One The Peninsula
06. Letter To (…)
07. Myself
08. We
09. Ethereal

Групата със странно име, което едва ли бих могла да изговоря правилно, се радва на широка популярност в родината си Исландия. В моите очи се радва на популярност с факта, че един от членовете и се изявява и в магьосниците от GusGus. Така е, Исландия е малка - с население от около 320 000 души, хората си имат Gus Gus, Bjork, Mum, Sigur Ros, Emiliana Torrini, Olafur Arnalds и разни други такива хубости, пък ние още пасем трева. Да оставим настрана тази скръбна тема.
Enter 4 е трети албум за септета от Рейкявик, като предишния им албум - Terminal - е избран за албум на годината в Исландия през 2010. И на него съм го пропуснала да обърна внимание, но ще наваксам този пропуск. Колкото до настоящия - той е очарователна смесица от трип хоп дръм ритъм, учудващо соул звучащия глас на блондина Högni Egilsson, цигулката на някой си Viktor Orri Árnason и цял остров от синтезаторни ембиънт звуци. Към това се прибавя и нежния глас на някаква мома Sigríður Thorlacius, която по име не знаех дали е жена или мъж, щото не е "сон" или "дьотир", но благодаря на Господ за google images.



 Въпреки, че са 7 души, в композициите им няма нищо прекалено, всичко е много подредено и красиво. На места се чува само глас и цигулка, на други само цигулка и дръм, на трети - дръм и фагот, в четвърти - всичко накуп, но изобщо не звучи претрупано. Текстовете са прости, стегнати и интелигентни, изпяти са с чувство и наистина въздействат. Не знам как точно става, явно е до майсторлък, но чистотата на композициите носи едно особено чувство за мащабност и пространство, като зимна вечер в безкрайно поле. Поне на мен това ми изниква в съзнанието, когато слушам по-голямата част от Enter 4. Определено вечерен албум, който ще си пускам още доста нощи.
Ъъъ... Да, мерси подсъзнание.
7.7/10 и 14-о място

вторник, 18 декември 2012 г.

The 30 Best Albums of 2012

Такаааа.
Мисля, че вече е време да си пусна класацията - не очаквам нещо забележително да излезе до края на годината (сега се слушат само коледни песни). Пък и е хубаво да го направя, преди да отлетя за Норвегия, за да се напъхам в някой бункер под земята, пълен с храна и семена... сещате се. :D
Преди това ще използвам случая, за да ви пожелая весело изкарване на Коледните и Новогодишните празници - бъдете весели, спокойни и в добро здраве. Аз мразя празниците, но ще ги преживея и тази година (надявам се).
Поздравявам ви със следната китка на Bret Domino - изисква се значително търпение да изтраете целите 16 минути, но от друга страна тъкмо ще разберете кои са някои от дразнещите песни, които ни облъчват всяка година по това време.



А сега - към класацията.
Държа отрано да предупредя, че няма Grimes и Frank Ocean, останаха по-назад в класацията, нещо много ми келешеят ("келешея" - глагол, несвършен вид: имам вид на келеш, държа се или изглеждам като келеш). Ако съм изгубила някого след това изречение - със здраве.
Като цяло доста добра музикална година и не се сещам преди да съм давала толкова много осмици. А може и аз да съм се размекнала, старост-нерадост. Което и да е - не ми пука, след като през седмица добавях нови неща в плеъра. За пояснение - в плеъра си намират място само най-добрите неща, тъй като още не съм се наканила да му купя по-голяма карта. Това значи, че имаше много хубава музика през тази година. Хубаво е да можеш да кажеш едно просто нещо в 3 изречения; за съжаление добих това умение твърде късно, а би било полезно в часовете по БЕЛ.
В ретроспекция, има някои албуми, за които не съм ви казала, и които ще видите в класацията - извинявам се за пропуска, но това все пак е нищо на фона на албумите, които не съм успяла да изслушам. Физически просто не е възможно, затова - колкото и да ми е неприятно - за разширяване на кръгозора бих ви препратила към класациите на бунаците от NME и Pitchfork. Това последното е полу-сериозно, но е факт, че не мога да обхвана всичко, което излиза, за жалост. Все пак се мъча да отсея най-доброто, и който и албум от моя топ 30 да си пуснете, няма да сбъркате.



 Безапелационно Kоnstantin Gropper & Co грабват приза тази година. Сигурна съм, че много хора няма да разберат този ми избор, важното е, че аз го разбирам прекрасно.



Тук пристрастията ми удариха едно рамо на The Presets - не че не заслужават, просто конкуренцията беше много жестока. Всъщност всички албуми в десятката са от осмица нагоре, но The Presets са нещо като първи сред равни. 


Няма как да не го уважа адаша - направил е адски сърцераздирателен и безсрамно мелодичен албум. Трябваха му малко повече от 5 секунди, за да стигне до сърцето ми, ама се настани доста удобно и няма мърдане. 


Както казах - местата от 2 до 10 са все от един сой и подреждането е по-скоро фиктивно и се базира на чисто мои предпочитания.

 

21. Cat Power - Sun
22. Liars - WIXIW
23. David Byrne & St. Vincent - Love This Giant
24. The XX- Coexist
30. Alt+J - An Awesome Wave

петък, 14 декември 2012 г.

Hurts - The Road (new song)

На Hurts май най-накрая им е писнало да обикалят и да хвърлят бели рози в публиката и са седнали да записват нов албум - Exile би трябвало да излезе на 11/3/2013. Той вече може да се пре-поръча и заедно с тази пре-поръчка идва безплатен даунлоуд на долната песен, която "надявам се няма да е най-добрата от албума", както беше коментирал техен фен.


петък, 7 декември 2012 г.

Interpol – Turn On The Bright Lights: Tenth Anniversary Edition (2012)

Тези, които ме познават по-добре, знаят за пословичната ми любов към Interpol, и това обяснява настоящия пост за юбилейното издание на първия им албум Turn On The Bright Lights от 2002г. (щото по принцип не поствам за такива неща). От края на ноември, официалната дата на излизане беше преместена на 11 декември. Аз вече успях да преордърна своето копие, но докато дойде, добрите хорица са се погрижили да ти осигурят даунлоуд на двата диска, за да си ги слушаш, докато чакаш физическите носители. Тоя интернет малко убива тръпката яростно да разкъсаш найлона на диска и с треперещи ръце да го набуташ в уредбата, но няма да се оплакваме за глупости сега. Юбилейното издание съдържа 2 диска, както споменах - първият е същинския албум, от който нямаше реална нужда, след като феновете със сигурност го имат(имаме), нищо че е ремастериран. То и от ремастериране нямаше реална нужда, ffs. Вторият диск е с редки демота и бисайдове. Има и 48 страници книжка със снимки и значка, йе.

genre: post punk revival, indie rock

CD 1 (The Original Album, Remastered)
01. Untitled
02. Obstacle 1
03. NYC
04. PDA
05. Say Hello To The Angels
06. Hands Away
07. Obstacle 2
08. Stella Was A Diver And She Was Always Down
09. Roland
10. The New
11. Leif Erikson

CD 2 (The Bonus Material)
01. Interlude (iTunes single)
02. Specialist (Interpol EP)
03. PDA (First Demo, 1998)
04. Roland (First Demo, 1998)
05. Get The Girls (Song 5) (First Demo, 1998)
06. Precipitate (2nd Demo, 1999)
07. Song Seven (Original Version) (2nd Demo, 1999)
08. A Time To Be So Small (Orig Version) (2nd Demo,1999)
09. Untitled (Third Demo, 2001)
10. Stella (Third Demo, 2001)
11. NYC (Third Demo, 2001)
12. Leif Erikson (Third Demo, 2001)
13. Gavilan (Cubed) (Third Demo, 2001)
14. Obstacle 2 (Peel Session, 2001)
15. Hands Away (Peel Session, 2001)
16. The New (Peel Session, 2001)
17. NYC (Peel Session, 2001)



четвъртък, 6 декември 2012 г.

Big Boi – Vicious Lies And Dangerous Rumors (2012)

Пиша много рядко за хип хоп, и по тази причина вие вероятно си мислите, че не го харесвам. Това е и не е вярно в същото време. Тук не става въпрос за това дали котката е жива или мъртва, а за хронология. Back in the days, хипхопа беше нещо свежо, хората искаха да се забавляват и да измислят рими, които откъм ритъм и смисъл бяха изключителни. В наши дни, по-голямата част от хипхопа се представя от грозни келеши, които имат развалени зъби, като цяло са неприятни, естетиката им е сведена до някакъв набеден за стилен еклектично насран аутфит и имагинерен кулнес, сумиран в често излизащото от нелицеприятните им усти понятие "суаааааг!".
Big Boi не е от тях, той е от старата школа.



genre: hip hop, rnb, funk

01 – Ascending
02 – The Thickets (feat. Sleepy Brown)
03 – apple of my eye
04 – Objectum Sexuality (feat. Phantogram)
05 – In The A (feat. T.I. & Ludacris)
06 – She Hates Me (feat. KiD CuDi)
07 – CPU (feat. Phantogram)
08 – Thom Pettie (feat. Little Dragon & Killer Mike)
09 – Mama Told Me (feat. Kelly Rowland)
10 – Lines (feat. A$AP Rocky & Phantogram)
11 – Shoes For Running (feat. B.o.B. & Wavves)
12 – Raspberries (feat. Mouche & Scar)
13 – Tremendous Damage (feat. Bosko)
14 – Descending (feat. Little Dragon)
15 – Higher Res (feat. Jai Paul & Little Dragon)
16 – Gossip (feat. UGK & Big K.R.I.T.)
17 – She Said OK Big Boi & Theophilus London (feat. Tre Luce)

Винаги съм харесвала Outkast като перфектно заварена формация, и не вярвах, че могат да се справят еднакво добре соло. Прото соловите опити в Speakerboxxx/The Love Below ме убедиха в противното. След това Sir Lucious Left Foot: The Son of Chico Dusty на Big Boi окончателно затвърди мнението ми за Antwan Patton като изключително надарен продуцент и изпълнител. С втория си соло опит Vicious Lies And Dangerous Rumors, той успява да надскочи себе си, и да убеди всички, че Коледа наближава, без да се налага да поглеждат календара.



Гледайки траклиста, наред с познати негри като Sleepy Brown, T.I., Ludacris, Kid Cudi, A$AP Rocky и Боголюбеца г-н Лондон, не може да не се набие на очи колаборацията и с изпълнители, които са доста далече от хип-хопа - шведите Little Dragon, инди поп дуото Phantogram и Wavves (които така и не се наканих да си пусна). Удивително добре белите им гени са спомогнали за обогатяването на музикалния генофонд на Big Boi и песните звучат адски пипнато и свежо - рядко се случва в тази стилистика вместо някоя черна мръсница да чуеш припева, изпълнен от крехка японка от Швеция* (Юкими Нагано) или от невинно звучаща кукла с порцеланова кожа (Sarah Barthel). Ок де, имаме и Kelly Rowland, но тя е далеч от мръсница.
Само на мен ли Big Boi  в този клип ми мяза на Шамара?



Всъщност ключовата дума тук е класа. Дори когато Big Boi плещи неща от рода на "Rub my stick on yo chick like a violin" това не ти звучи гадно и не ти замирисва на потни гениталии, както обикновено става при аналогични рап изпълнения. Всичко е много премерено и - ако мога така да се изразя - лъха на чистота, но това не значи, че е скучно. Ако трябва да цитирам ключовата фраза от Tremendous Damage - "shit is heavy like the world on my shoulder". Южняшката природа на Big Boi не позволява обсъждането на прекалено сериозни социални теми и лириките са фокусирани основно около любовния му живот, чисто личните проблеми и разни такива нетоварещи неща. Това е добре, щото не върви да се кълчиш и щракаш с пръсти, докато някой пее за световния глад, апартейда или корупцията. А кълченето и щракането с пръсти са неизбежни, щото парчетата са толкова смуут и фънки, че не ти оставят избор. За малко по-различна може да мине само "Shoes for running", която е малко по- социално ангажирана и често се припомня, че "death will hunt you down", но изпълнено от почти детските гласчета на Wavves, това не носи и помен от мрачни настроения и отново те кара да почнеш да се поклащаш на стола.



Като цяло албума е изключително приятна изненада в края на годината, направен с много душа, мерак и майсторство, и се класира като един от най-добрите за 2012. Само Andre 3000 липсва, но някакви договорни отношения не му позволили да участва, жалко. Дори и без него Vicious Lies And Dangerous Rumors e чудесен.

8.2/10

* нещо като руса японка от Китай

четвъртък, 29 ноември 2012 г.

Rhye - The Fall (2013)

Направо е срамота, че изтече толкова рано, ама кво да направя като е толкова добър и ме сърбят ръчичките да ви кажа. Като излезе официално нa 01.01.13 (доколкото разбрах), ще ви спомена пак. Е, или няколко дни по-късно, разбира се. :)


genre: soul, indie pop, chamber pop, chillout

01 – Open
02 – The Fall
03 – Last Dance
04 – Verse
05 – Shed Some Blood
06 – 3 Days
07 – One Of Those Summer Days
08 – Major Minor Love
09 – Hunger
10 – Woman

"Open" е добър избор за opener на албума и разкошната струнна интродукция веднага те потапя в еднo крайно блажено настроение, пренася те на място с много слънце, цъфнали овошки и пеещи птички. След това идва мекият, но и леко дрезгав глас на вокала, който няма как да не те подсети за Sade и почваш да се чудиш коя е тази жена с този дълбок и адски секси глас. Най-голямата изненада е, че това изобщо не е жена, а едната половина от дуото Rhye - Mike Milosh ( и аз бях шокирана). В едно интервю пича казва, че изобщо не го притеснявало това, че според повечето хора звучал като жена и нямал комплекси относно мъжествеността си. Щом той е ок и аз съм ок. Пък и клипа към Open е толкова хетеросексуален, че няма причина хомофобите да настръхват.



Канадецът Milosh срещнал творческата си половинка датчанина Robin Hannibal от Quadron във връзка с ремикс на последните и решили да записват заедно в Копенхаген, като понастоящем пребивават в LA. Не казват откъде са взели името си, но вариантите са 2: или от модовете на Sid Meier's Civilization или от песента на Queen, като по-логично е второто, макар Rhye's and Fall Of Civilization да има притеснителни прилики с името на понастоящем разглежданата творба.
Така или иначе това няма значение, защото ако ще и "Чичотомовата Колиба" да се казваха, пак щях да натискам рипийт бутона на The Fall. Албума е като мед за болно гърло, като лед за оток. The Fall направо лекува душата с чистата си романтична лирика, липсата на арогантност, отсъствието на поза и искрения начин, по който всичко е поднесено. А, и липсата на шум, не на последно място - аранжиментите са много оскъдни, по начин напомнящ The XX. Гласът на Майкъл е придружен най-често от щракане, пляскане на ръце, прост синт/пиано мотив, лек дръм бийт и музикални инструменти - струнни и духови, които вдигат композициите няколко класи по-горе от така разпространеното diy музициране на компютъра в дневната. За последното да благодарим на музикалното образование на Милош, който свирел на чело от 3-годишен, а на 5 се разплакал, чувайки ададжиото за струнен оркестър на Албинони.
Настрана от чисто техническия поглед на великолепната премереност, стегнатост и красота на композициите, The Fall те спечелва най-вече с начина, по който неговата простота и чистосърдечност резонират в умореното ти съзнание - слушайки го, превърташ лентата до детството, връщаш се в най-хубавите дни на своята младост и се чувстваш спокоен и защитен като дете в прегръдката на майка си. Няма претенции за нищо конкретно, не се напъва да е нищо конкретно, разказва ти една от най-хубавите любовни истории и само ти дава и дава от своята светла (и доста фънки) същност, а това се среща много рядко.



8.3/10

вторник, 27 ноември 2012 г.

Balthazar - Rats (2012)

Когато чуе "белгийска музика", обикновеният човек изпада в чуденки какво, аджеба, слушат в Белгия и какво, аджеба, той някога е чувал от Белгия. В повечето случаи този теоретичен казус завършва с повдигане на рамене, свиване на устни и отношение клонящо към прословутото изказване на Найджъл Фарадж, че "Белгия изобщо не е държава". Обикновените хора, обаче, се бъркат. За толкова малка стойност квадратни километри, от Белгия са излязли доста качествени групи като Vaya Con Dios, Hooverphonic, Soulwax(+ 2 Many Dj's), K's Choice, dEUS, както и малко по-долната класа ширпотреба изпълнители като Junior Jack, Sylver, Ian Van Dahl, Kate Ryan, Lasgo. Vive La Fête и те са оттам, но винаги са били скучни, независимо какво ви пишат по списанията; Stromae беше интересен, ама е 1-hit wonder. Малко се отплеснах да ви обяснявам за белгийската музика, но музикалната география винаги ме е забавлявала.

genre: alternative rock, indie rock, indie pop

01 – The Oldest Of Sisters
02 – Sinking Ship
03 – Later
04 – Joker’s Son
05 – The Man Who Owns The Place
06 – Lion’s Mouth (Daniel)
07 – Do Not Claim Them Anymore
08 – Listen Up
09 – Any Suggestion
10 – Sides

Ако не сте разбрали от дузината редове по-горе, поста е за белгийска група. За щастие Ван Ромпуй не е представителна извадка за белгийската харизма, и въпросните люде могат да бъдат много свежи и обаятелни. Или поне музиката им, за това отново мога да потвърдя. Rats е излязъл преди малко повече от месец, но стига до мен чак сега, затова и сега пиша за него. Оказва се, че Balthazar имат и предишен албум, по чиито оценки съдя, че трябва обезателно да го чуя. Всъщност така или иначе мислех да го чуя, след като настоящия се класира измежду по-добрите неща тази година.
 ...
5 изречения изтрих, докато измисля как да започна да пиша конкретно за албума. Трудно е, защото той е от онзи тип музика, която е зряла, умерена, духовита, страшно мелодична без да бъде глупава, уравновесена и изобщо от типа, който не се побира в стереотипните определения. Тя е мрачна, мъдра, ведра и отимистична едновременно и всичко това е направено толкова леко и без усилие, толкова просто откъм аранжименти и мелодии, че чак не е за вярване. Уклона на текстовете е любовен, като гамата е в тъмния полюс - мръсния, дрезгав тембър на вокала разказва за мрачна, лъстива романтика, самосъжаление и разкаяние, саркастични упреци към лирически любими, но все пак и за надежда за щастлива и чиста любов. Бароковите допълнения към аранжиментите са черешката на тортата в албум-шедьовър, който е еднакво подходящ както за мързеливи мрачни следобеди, така и за среднощна самовглъбеност по малките часове.



С тенденция към покачване: 8/10

понеделник, 26 ноември 2012 г.

Various Artists – Rumours Revisited (2012)

Повече от месец не съм писала нов пост, баси кефа.
Оказа се, че повече от месец не излезе нищо, за което да ми се прииска да ви кажа. Или аз съм станала изключително придирчива, или издаването на албуми, също като еволюцията и техническия прогрес, се развива скокообразно. След ранно-есенния пик на забележителни албуми и що-годе едномесечния интервал от суша, тези дни излязоха разни интересни неща, за които е редно да драсна 2-3 реда. Не е като да не е излизало нищо, но новия Soundgarden не ме грабна, новото на How To Destroy Angels е пълна скука, a Deftones с носталгия ме връщат към тийнейджърството, но вече не ме вълнуват толкова , че да пиша за тях ( пък и всички други пишат, така или иначе).

genre: va, covers, indie pop, indie rock

1 – Yeasayer – Second Hand News
2 – Pure Bathing Culture – Dreams
3 – Slaraffenland – Never Going Back Again
4 – The Phoenix Foundation – Don’t Stop
5 – Dutch Uncles – Go Your Own Way
6 – The Staves – Songbird
7 – Liars – The Chain
8 – The Besnard Lakes – You Make Loving Fun
9 – Dylan Leblanc – I Don’t Want To Know
10 – Mary Epworth – Oh Daddy
11 – Julia Holter – Gold Dust Woman

Така, по същество - силна година за трибютите към Fleetwood Mac. Не знам на кво се дължи (мързи ме и да проверявам), но тази година излязоха 2 албума с кавъри на тяхни парчета. Настоящият, за разлика от предишния, ми допадна повече, макар и да не може да се похвали с толкова звезден отбор. Най-малкото кавъра на най-известното им парче "Dreams" е много по-кадърен. Тази компилация всъщност излиза с новия брой на Mojo, и за разлика от Just Tell Me that You Love Me, е концентрирана само върху един албум - Rumours. Имената са по-скоро неизвестни (с 2-3 изключения), но си струва слушането.
The Liars - The Chain (Fleetwood Mac cover) by Mad Mackerel

четвъртък, 18 октомври 2012 г.

Paul Banks - Banks (2012)

Четвъртък сутринта, сърбам капучино в онова хубаво кафене на главната. Времето е още хладно, но слънчево, преглеждам някакъв безплатен вестник, завещан от предишния клиент на масата - както винаги, само глупости. Пол идва навреме, даже е малко подранил. "Оооо, Пол!" - викам - "Сядай, кво става?".

genre: post punk revival, indie rock

01 – The Base
02 – Over My Shoulder
03 – Arise, Awake
04 – Young Again
05 – Lisbon
06 – I’ll Sue You
07 – Paid For That
08 – Another Chance
09 – No Mistakes
10 – Summertime Is Coming

- Ми кво да ти кажа, копеле... Говорих с базата, и от базата казаха да чакаме, ма знаеш колко ми се чакаше.
 Поглеждам през рамо, за да видя дали някой, който не трябва, не е наблизо. Навеждам се малко напред и с нисък глас казвам:
- Пол, тия от базата са шибаняци, ама трябваше да ги послушаш. Не може така, едва преди няколко месеца издаде EP, което - верно - не ставаше за нищо, ама ако пускаш така материал през няколко месеца, хората ще се разглезят.
- Да бе, има логика, ама разбери ме - работата в Интерпол ме изморява - хладнокръвието, напрежението, постоянните пътувания и това задължително формално облекло...Чувствам се изтощен. Като работя самосиндикално се разтоварвам и отново се чувствам млад.
- Добре бе, Пол, ама хората като се разтоварват, обикновено разтоварват от себе си разни отпадни продукти, които са им затлачвали организма и не ги пробутват на другите. Ти що реши, че продуктите от твоето разтоварване, биха били от някаква полза за някого?
- Не знам ве, копеле, усещах, че тоя събиран материал от времето, когато бях по пътищата, би помогнал другите да ме опознаят по-добре и да се сближим. Знаеш ли, имам и друга, по-чувствителна страна.
- Да бе, усетих. Summertime is Coming е ебати бозата.
- Тц тц тц, еееей, много си груба! Но нищо, давай, в добро настроение съм.
- Ок, какво ще кажеш за това: най-добрите композиции в албума са тези, в които не пееш.



- Оценявам иронията, но трябва да призная, че вероятно си права.
- Ума ми не го побира, как след като направи толкова хомогенен и завършен албум като Julian Plenti... Is Skyscraper, защо не успя да продължиш и сътвори това нещо, дето е - да, все пак слушаемо - но безлично и скучно? Даже най-слабите неща на Интерпол са по-добри от повечето песни в албума.
- Не не, ти не разбираш явно. - Пол настръхва и почва да ръкомаха. - Тези мои записи са нещо много лично и да ги покажа на света е акт на освобождение за мен. Като се замисля, аз май го правя повече за себе си, отколкото за да предоставя някакъв добър продукт на публиката.
- Егоист.
- Не знаеш колко влагам от себе си в музиката на групата. А хората искат и още, и още.
- Не се прави на Йън Къртис.
- Не се правя. Не знам що така са ме набедили, че пея като него.
- И аз никога не съм го разбирала. Но да се върнем на темата. 2 дни вече слушам албума - слушах го на работа, слушах го вечер на разходка, слушах го сутрин на път към работа, даже вкъщи докато миех чиниите го слушах. Не намирам никаква значима разлика в начина, по който ми действа всеки път. Не си го обяснявам. Бих казала, че си бездарен, но знам, че не си. Да нямате проблеми с Хелена?
- Това в някой жълт вестник ли го прочете? Ще ги съдя, мама им интригантска.
- Не бе, не съм срещала такива материали. Явно не си толкова интересен за масовия кретен.
- Това е успокояващо. Но виж, не можеш да ме заклеймяваш така. Понякога хората се издънват, но трябва да им дадеш още един шанс, за да могат да се поправят. Изчакай следващото ми LP и ако не ти хареса, тогава можеш да сипеш лайна на воля.
- Пол, знаеш, че те харесвам като творец и тежко приемам издънки. Но ще чакам следващияа албум. И следващия път без грешки, ок?

 

- Споко бе. Да викам ли сметката?
- Не, тва съм го платила. Кажи ми за Interpol, какво става там?
- Ми кво... Изморени сме, казах ти. Не само аз, всички. Гъделичкаме фен аудиторията с разни фишеци като делукс преиздаване на Turn On The Bright Lights, тишърти с нов дизайн... btw през седмица вадим нови тишърти, следващия ще се появи на 22-и, когато трябва официално да излезе и албума ми. Иначе делукс изданието на TOTBL излиза на 19 ноември. За нов албум абсолютно нищо не мога да ти кажа. Както споменах - всички се разтоварваме.
- Жалко. Нищо де, по-добре да изчакаме и да получим нещо наистина добро. Кво става с Карлос?
- Мани го тва конте. Абе... Наистина ли мислиш, че албума ми не става, или само ме дразниш?
- Е, не е тотално зле, знаем се все пак. Ама някак няма почти нищо ново, няма концепция, няма някакво развитие, просто някакъв приятен фон Interpol-style. Естествено, че става за слушане, има някои страхотни моменти, но като цяло не извиква неистово желание в мен да си го пусна отново.
- Жалко. Е, може нещата да се променят с времето. Да не си забравиш вестника.
- Той не е мой. Айде, тръгвай да не изтървеш полета за Лисабон.
- Ае брат, ще се чуваме!
- Аз тебе - със сигурност...

7/10
/оценката е завишена заради персонални сантименти/

вторник, 16 октомври 2012 г.

Bat for Lashes - The Haunted Man (2012)

Скъпи читатели, това ревю е в малко необичаен формат и проследява обичайния творчески и мисловен процес, който смила даден албум, преди да се стигне до едно просто цифрово изражение. Мнението ми може да се променя в курса на повествованието, но това е нормално.

Един от най-чаканите албуми за тази година излезе и е редно да кажа нещо за него, макар от 4 дни слушане да не мога още да си изградя стабилно мнение. Ума ми казва "Патко, стегни се, Наташа Кан изкарва само добри неща", сърцето ми казва "Ако трябва да избирам между този и предния и албум, Two Suns винаги ще печели. Що се напъваш, като знаеш, че вероятно ще си го пускаш веднъж в месеца, опитвайки се да откриеш нещо много дълбоко, което мислиш, че ти е убягвало?"
Очевидно сърцето ми е много по-разговорливо от ума ми, въпреки че колегите казваха, че вместо сърце имам нещо малко, черно и изсъхнало. Мили хора.
Но да се върнем на Наташа Кан. Обложката на третия и албум оправдава очакванията за нещо уникално и запомнящо се - гола жена носи гол мъж на плещите си с изражение "аман, цял живот на врата ми виси". Други подходящи изрази за случая са "нося го на ръце", както и "нося го на гърба си".
Гледайки обложката се запитах как такава крехка жена като нея е успяла да вдигне един - е, да, по-скоро хилав, но все пак - мъж, и дали като малка баща и не я е подготвял за кариера в пакистанския отбор по вдигане на тежести.


genre: synth pop, indie pop, dream pop, baroque pop, направо top of the pops и pop goes the world, единствения поп, който липсва, е арменския

01. Lilies
02. All Your Gold
03. Horses Of tTe Sun
04. Oh Yeah
05. Laura
06. Winter Fields
07. The Haunted Man
08. Marilyn
09. A Wall
10. Rest Your Head
11. Deep Sea Diver

Наташа казва, че искала обложката да е семпла - без грим, без фотошоп, просто да представи нещата такива каквито са - "архетипните мъж и жена". Значи или се е объркала за значението на "архетипни" или моите архетипи са сбъркани, щото при архетипите ролите май бяха разменени. Сещате се - праисторическия мъж влачи за косата праисторическата си жена, варваринът е метнал през рамо първото нещо с гърди и без брада, което му е харесало, средновековният конник е преметнал през коня си първото нещо с пола, което му е харесало и не е шотландец, и т.н. и т.н. Може би обложката е референция към ерата на Матриархата, която според някои ню-ейдж движения вече се завръща и Bat for Lashes е един от вестоносците му.

12.10.2012, някъде в ранния следобед 

Реших да не разсъждавам дълго време върху мускулните съкращения на Наташа и да си пусна албума, като преди това заръфах една сусамка със сушени смокини, та да ми стане по-екзотично. Усещах, че тази разсъблечена и минималистична откъм облекло и аксесоари обложка, предвещава също и по-семпло и чисто откъм изразни средства музикално съдържание, та реших, че сушените смокини и сусама са добър аналог на трайбъл аксесоарите, с които сме свикнали да ни облъчва Наташа, и които понастоящем не виждах. Този факт заплашваше да разклати крехките рамки на музикалната фентъзи вселена на Bat for Lashes, в която лирическата героиня маха дългокосмести ръкави летейки или се бори с облечените в Gareth Pugh рипоф костюми сили на злото. Пристеснявайки си, захапах силно карамелизираното блокче и си пуснах Lilies. Явно съм дъвкала прекалено шумно, прекалено съсредоточено, а най-вероятно и двете, защото албума се изниза неусетно и аз нищо не запомних от това първо слушане. Умът ми отново проговори: "Патко, вземи се в ръце, не се пишат ревюта така!". Направих го, но не беше много удобно, защото трябваше да ползвам тъчпада с нос, за да натисна play отново. След тези незначителни неудобства се заслушах по-внимателно и съвсем логично установих, че композициите в The Haunted Man не са толкова достъпни, както в предишната работа на изпълнителката и със сравнително голям зор успяват да задържат вниманието ми и да подтиснат порива отново да си пусна клипа на Gangnam Style. Отличих и това като основния недостатък на албума - композициите си приличат и се омесват в една каша, чиито цветови еквивалент върви в спектъра охра-каки-циан със спорадични пикове от кармин. Аз самата почнах да се дразня на себе си, не знам вие как ме още ме търпите, но ако сте стигнали до тук - поздравявам ви и ви благодаря.
Айде един клип за разведряване на обстановката.



От клипа веднага се набиват на очи 5 неща:
- Наташа винаги е била майстор в спазматичните танци;
- Близките кадри на иначе хубавия и гръб, ме карат да мисля, че това с вдигането на тежести не е чак толкова невероятна хипотеза;
- Клипът е сниман в световния ден без сутиени;
- Стилистът на All Your Gold е харесал онази нелепа реклама на дезодоранти Нивеа с контрастната рокля;
- Прическата на Наташа те подсеща за Kimbra и оттам веднага се сещаш на какво ти напомня песента.
Но това не е важно. Важното е, че парчето все пак е добро и ме накара да си тананикам мелодията след това - задача, която в този албум ми се стори трудно изпълнима. Оставям настрана факта, че лирическата героиня продължава линията на поведение от What's A Girl To Do, и на нея не и е лесно като хем сърби, хем боли. 
Оф, айде, че трябва и да се работи, ще довършвам утре.

13.10.2012, някъде в ранния предиобед

Все повече се убеждавам, че не можеш да изкажеш адекватно мнение за даден албум, докато не го чуеш на слушалки през 2 различни части на денонощието. Вчера вечерта си го пуснах, мнението ми е много по-позитивно след това. Сега излизам с една приятелка да пръскаме хубост по улиците, ще пробвам The Haunted Man и по светло, да видя какъв е резултата. За да си водя записки съм си взела един молив 2B и тефтерче, което ми се падна от зрънчо, не ми трябва Moleskine.



Не е зле. Малко е сумрачно и влажно, та албума се върза перфектно с атмосферните условия и преобладаващата минорност. Природата е срещу мен. Ако беше слънчево, други щях да ги редя, но и по светло ментално натовареният мъж се представи задоволително и мина тестовете. Това последното звучи като реплика извадена от Top Gear с водещ Саманта от Сексът и Градът.
Даже и Laura, която отначало ме дразнеше, вече не ме дразни толкова.



Ако името на гвоздея на програмата - Lavinia Co-op - беше по-кратко, може би щеше да измести въпросната Laura, но уви, липса на малшанс, както казва Божинов. Песента е писана в сътрудничество с Justin Parker, съ-списвач и продуцент на Video Games на Lana Del Rey, явно пича има афинитет към класическите шлагери. Те, честно казано, мен по-скоро ме дразнят, щото са ми твърде плитки и патоса ми идва в повече, но не мога да се надявам на емпатия от масовата публика, която изпадна във възторг от въпросното парче, затова няма да мрънкам повече по въпроса. Иначе Laura била писана за някаква приятелка на изпълнителката, която не се казвала Laura, но тия имена в песните носели някакво настроение на баладите от 70-те. Това обяснява и името на Marilyn.

14.10.2012, някъде в ранния следобед

Снощи даваха "Двете Кули" за не знам кой път, и както всеки път, когато го дават по телевизията, аз го гледах. Днес на обяд го повтаряха - пак го гледах. Всеки път, когато елфите влизат в Шлемово Усое, проронвам по една сълза. Да, знам, че в книгата елфите изобщо не участват в битката, но във филма това своеволие е много въздействащо. Вероятно моят бит не ви интересува, ала този филм и моята реакция към него са пример как нещо се доказва като качествено чрез проверката на времето. Т.е. ако се съмняваш дали нещо е качествено, чакаш да мине малко време и гледаш как реагираш към него след това. Мисля, че едно денонощие е някакво прилично време за повърхностно ревю на албум на изпълнител, който е страхотен, но - нека сме честни - не е съдбопроменящ, и затова малко насила (уви!) се заставям да си пусна The Haunted Man отново. Направих си чай, взех набързо да избродирам един малък гоблен "Тайната Вечеря" и се потопих в красивите аранжименти на Наташините песни. Междувременно зададох някви параметри в MathCad-а да смята, щото когато бродирам, не съм способна да разписвам система линейни уравнения.  За момент спрях да бродирам и се замислих, че аранжиментите са по-интересната част от композициите. Нищо не запомних от текстовете, освен при All Your Gold и Laura, щото са сингли и им отделих по-специално внимание. Смисъла на песните се губи някъде там, защото явно не е достатъчно силен и текстовете биват избутани като кекави сукалчета от аранжиментите в борбата за млякото на слушателското внимание. В тази връзка е редно да призная, че - технически погледнато - албума е много пипнат. Оркестралните елементи се прескачат с електронните, гонят се, допълват се, всичко е направено с много добра мярка и страхотният глас на Наташа прави от цялото история нещо много приятно за ухото. Има някои много странни моменти като едни дразнещи гласчета Телетъбийс-style в Marilyn, но за тях 100% е виновен Beck, който е помагал за парчето. Мъжкият хор, повтарящ "oh yeah" в Oh Yeah e нещо напълно неочаквано, а шизофреничните смени на настроението в Horses Of The Sun ми бяха сравнително трудни за асимилиране.



Но това са просто малки дразнещи детайли, основният проблем е друг - усещам осезаема липса на вдъхновение. В предните албуми имахме една малко по-наивна Bat For Lashes, една очарователна с по детински емоционалния си свят героиня, която влагаше много сърце в това, за което пее и беше толкова вътре в приказката, че безцеремонно те въвличаше в нея. Тук момичето е пораснало, поукротило се е, изпаднало е  в по-мрачни настроения, води те на разходка в своите собствени Winter Fields. Жената, която стои на мястото на някогашното диване, изглежда много по-наясно със себе си, по-уравновесена е и неминуемо малко по-скучна. Явно това е резултатът от творческото прегаряне, през което е минала Наташа, и за което Том Йорк я посъветвал да не спира да прави нещо креативно, за да смазва колелата на творческата машина. Имайки това предвид, Наташа си останала в Англия, живяла до морето и се заела с готвене и разходки. И двете неща ги е правила по много креативен начин, сигурна съм. Донякъде е успяла да намери някакво вдъхновение, но не се е получило съвсем. Албума по обективни критерии се представя на много добро ниво, но не ти дава онова гъделичкащо чувство, като слушаш песните не настръхваш, не те разтрисат топли вълни, освен ако не си жена на зряла възраст. Липсва му естествения flow на гениалните неща, постоянно се усеща едно скрито напрежение, сякаш отчаяно се напъва да бъде нещо, но така и не успява съвсем. Липсва му душата, явно авторката му не се е разхождала достатъчно креативно. А може би е трябвало да си остави малко по-дълга почивка, но няма как - на врата ти постоянно виси камък, когато си обвързан с голяма звукозаписна компания.
Независимо от всички простотии, които написах, албума трябва да се чуе, защото е много по-добър от повечето неща, които излизат. Цялата ми горчилка идва от това, че не успях, поне засега, да установя емоционална връзка с него.

MathCad-a поприключи и доколкото виждам от резултатите, оценката е

7.5/10




четвъртък, 27 септември 2012 г.

Muse - The 2nd Law (2012)

Muse с времето се разгърнаха като странна смеска между гийкове и фешън любители, което ме накара да ги чувствам по-близки в личeн план, но за жалост - заедно с имидж бонусите - градуса на музиката им започна да пада, а ентропията и да нараства. Не знам дали точно това са имали предвид, като са избрали за заглавие на 6-я си албум "Втория Закон" ( -на термодинамиката), но го намирам за доста удачен. Такава ентропия е този албум, че след него е много вероятно групата да достигне до топлинна смърт. От няколко дни го слушам и мнението ми все още не може да достигне равновесно състояние, та реших да не го бавя повече и да нахвърлям кво-що ми дойде на акъла, белким се изясня и за себе си.

genre: hell if I know

01 – Supremacy
02 – Madness
03 – Panic Station
04 – Prelude
05 – Survival
06 – Follow Me
07 – Animals
08 – Explorers
09 – Big Freeze
10 – Save Me
11 – Liquid State
12 – The 2nd Law Unsustainable
13 – The 2nd Law Isolated System

Това на обложката не е неоново глухарче (макар на мен винаги да ми е напомняло на карфиол по някаква причина), а изображение от Human Connectome Project, което нагледно представяло в неонови цветове пътищата, по които човешкия мозък обработвал информация, или нещо от този сорт.
Неотдавна ви пуснах видеото-реклама на парфюм Madness by Gucci, така де, намазания клип на Madness със скъпоплатената моделка Erin Wasson, а скоро се очаква да излезе и видео към Panic Station, която е най-големия wtf момент в албума, поне лично за мен - звучи като смеска м/у Another One Bites The Dust на Queen, Superstition на Stevie Wonder и Thriller на Michael Jackson.



Песента не е лоша, но е толкова нова като звучене за Muse, че няма как да не се притесни човек. Май нея трябваше да пуснат за Олимпиадата, не Survival, която по-приляга на руски военен парад, отколкото на позитивно, обединяващо човечеството спортно мероприятие.
Като споменах Queen по-горе, е редно да цитирам едни много уместен коментар на албума:

"it is like they ate some freddie mercury acid tablets and just wigged out".

Queen-homage-a беше широко застъпен и в The Resistance, но там поне бяха последователни, албума си имаше някаква концептуална структура, докато тука е пълен миш-маш. Queen-омъджа стои до Radiohead-омъджа и до Skrillex-омъджа (твърде е млад за такова нещо, ама нейсе). Първенеца Supremacy, която е моят личен фаворит в албума и звучи като перфектнния opening на някой Бонд филм с Дениъл Крейг, е следвана от радиофоничната поп Лудост, а веднага след нея от нищото - фънк рок с Panic Station. След нея още малко Queen homage със Survival, после някаква смърдяща на Nero drop-боза Follow Me, която - ако последваме - ни отвежда до срещата на Сантана и Radiohead в Animals. Сигурна съм, че от това описание вече сте любопитни да чуете Animals.



След нея идва по-скоро безличната Explorers, при която пак получавам Radiohead-ски дежавюта, този път от No Surprises, което всъщност беше изненада. Следва още пълнеж като Big Freeze, Save Me и Liquid State. Последните две са написани и изпяти от басиста на Muse - Christopher Wolsteholme и отразяват борбата му с алкохолизма. Звучат по-чуждо на Muse и от Panic Station. Звученето на последните 2 композиции - The 2nd Law:Unsustainable и Isolated System са ни познати от трейлъра, който Muse пуснаха някъде в началото на лятото и това е въпросния Skrillex homage. Те също могат да минат за пълнеж, защото са абсолютно самоцелни. Матю Белами вие на фона на някакви тревожни цигулки и Скрилексов бростеп, докато някаква жена обяснява за термодинамиката и ентропията, правейки паралели със световната икономическа обстановка. Това е някакъв трик за бедните духом, щото мен ако толкова ме интересува каква е икономическата обстановка, ще чета анализи в The Economist, вместо да разчитам на Muse артистично и стилизирано да ми поднасят термодинамични алегории. Тя и термодинамиката не ме вълнува особено, щото я учих втори курс и честно казано беше по-скучна, отколкото я изкарват тук, но пък Мюз открай време са си флагшип банда за млади хора, които обичат да слушат за черни дупки, свиващи се вселени, сблъсъци на неутронни звезди и в същото време да бъдат готини.

Нещо се изморих. Мисля, че ми хванахте идеята и смятам да приключвам.
Ясно е, че Muse никога няма да направят нещо толкова яко като Absolution (Silver-e, май ти го беше казал някога това), но поне да не се излагат. Във Втория Закон има доста моменти на излагация и не съм сигурна дали могат да преборят добрите моменти. Има ги дотолкова, че Маdness ще ви се стори китка на фона на повечето останал материал. Нека да е грях, ама като я пуснат по радиото и се радам. The 2nd Law има и добри страни, но те са обкръжени от някакви недомислици, безмислици и измислици, и потъват някъде там в калта. От време на време проблясват на слънце, но само ако се вгледате внимателно.
И нека завърша позитивно - не знам дали Muse са способни да извадят нещо по-лошо, така че гледам с вяра в светлото бъдещe (и скачам на леглото, слушайки Supremacy).



6.5/10

петък, 21 септември 2012 г.

Patrick Wolf – Sundark and Riverlight (2012)


Патрик Вълков издава юбилеен албум, който да отпразнува 10-годишнината от първия му албум Lycantrophy. За целта е преработил песни, които е издал през годините, но е пуснал и няколко неиздавани композиции. Всичко е акустично и е записано в Real World студиото на Питър Гейбриъл, където последния е позволил на нежния Патрик да си играе с инструментите му. Ако беше в единствено число, щеше да звучи доста мръснишки, но в случая става дума за пиано Бюсендорфер, дулсимер с чукчета и някакво дайре бодран. Много екзотика, много нещо, то се и чува де. Wolf споделя за акустичната си авантюра: 

"There was a conscious rebellion on this album against the digital age of auto-tune and mass produced electronic landfill music."

Добре бе, Патрик, важиш.

Sundark and Riverlight май не се класира точно като нов албум и не знам дали да давам цифрово изражение на мнението си, но със сигурност е майсторска работа и носи страхотно удоволствие на слуха. Аз ще си направя един чай, че в това време и с този албум, много върви.




genre: acoustic, chamber pop

CD1:
01 – Wind In the Wires
02 – Oblivion
03 – The Libertine
04 – Vulture
05 – Hard Times
06 – Bitten
07 – Overture
08 – Paris

CD2:
01 – Together
02 – The Magic Position
03 – Bermondsey Street
04 – Bluebells
05 – Teignmouth
06 – London
07 – House
08 – Wolf Song

понеделник, 10 септември 2012 г.

The Presets - Pacifica (2012)

Вижте, почвам да се притеснявам.
Единия вариант е да съм сложила розовите слушалки и всичко, което преценя да въртя напоследък, да ми се струва ебати яката музика. Другия вариант е тия неща наистина да са зверски, което ме връща към тезата за себераздаването преди края на света, което не е много добра алтернатива. Последния път, когато погледнах слушалките си, си бяха все така черни; мисля, че е време да се паникьосваме, независимо какво упорито се мъчат да ни втълпят Coldplay от доста години насам.
По темата: любимите ми австралийци The Presets се връщат с гръм и трясък след 4-и-нещо годишна пауза. Чакането си струваше.



genre: electronic, electro house, synth pop, indie dance

01 – Youth in Trouble
02 – Ghosts
03 – Promises
04 – Push
05 – Fall
06 – It’s Cool
07 – A.O.
08 – Surrender
09 – Fast Seconds
10 – Fail Epic

Първите ми впечатления, след като чух Ghosts и Youth In Trouble, бяха по-скоро предвкусване на разочарование, и аз не мога да си спомня защо. Сега, след като съм изслушала албума към 20-ина пъти, ми иде да се върна назад във времето, да си бия два шамара, да се нахокам колко съм глупава и да си кажа да купя онази риза, която си харесах, но не взех, и която вече я няма.
Всъщност притеснението ми при Ghosts беше меренге-шанти звученето, което не бях свикнала да чувам от The Presets, и което мислех, че ще е звукоопределящо за целия албум. Ghosts е неосъществен олимпийски химн, и - ако текста му беше малко по-жизнеутвърждаващ - щеше да накара Марк Ронсън да му диша праха, особено с този клип.





Както често става - една песен не се оказа показателна за всички, и получих купчина електроника, камион синтезатори и имагинерна потна подскачаща тълпа от около 10к човека. Този албум е толкова танцувален, че от вчера съм rl превъплъщение на мацката от Why Go. Танцувалността му варира от Underworl-ски транс и техно, през New Order-ски new wave до денс поп песнички, които ако бяха по-калпави, щяха да минат за композиция на Дейвид Гета. Изобщо, Julian и Kim са се впуснали в едно вълнуващо пътуване в непознати досега територии и доста добре са се справили със съставянето на маршрута и управлението на МПС-то. Пътуването е гладко и скоростно и Pacifica свършва доста бързо, безсрамника. Преди да се усетя, вече се е наложило да натисна replay бутона.
Трябва да се спомене, че през времето, когато формацията е била в почивка, и двамата и членове стават бащи (в разстояние на 3 месеца, ей тва е колегиалност) и това няма как да не се е отразило и върху музиката им - станала е много по-зряла и мъдра. Под "зряла и мъдра" нямам предвид скучна и спокойна - бясно пулсиращия opener Youth In Trouble е най-близкото и нагледно доказателство за това. Push също - безкомпромисен зомбиращо-побъркващ ритмичен удар на чук от дистортнатия глас на Хамилтън и многослойна електроника с вуду ритъм, който мен лично ме присети за Conga Fury на Juno Reactor. За Ghosts ви казах вече. Характерното за нея е, че е най-удачния избор за сингъл. Всички други композиции са твърде абстрактни, з ада хванат ухото на слушателя. Конкурент може да и е само съседната Promises, която в една по-добра алтернативна вселена, вече звучи по масовите радиостанции. Но този 90-тарски денс звук е толкова нетипичен за дуото, че едва ли някой би ги познал. Следва Push, и за нея ви казах вече. Малко ми оплетох реда. Веднага след Push идва любовната Fall, която ми разбива сърцето и не отнема от заряда на предната, а поддържа същото темпо, само че в по-позитивен нюанс. Нещата постепенно се успокояват с бащински нежната It's Cool, в която Depeche Mode са негри.



Тази почивка не трае дълго и веднага след това адреналина продължава да се покачва с A.O., която разказва за родния град на The Presets - Сидни, от един по-тъмен ъгъл - ""Children don't you know that we're living in a city that's built on bones?". Невероятно е как военните припявания на Хамилтън изведнъж се размиват в ейсид рояк от синтетични насекоми, които стрелят с лазери. Surrender е още един реверанс към миналото - към This Boy's In Love, и в моите уши - към Дейв Геън. Fast Seconds продължава линията на загриженост от Youth In Trouble, защото Джулиан изрежда всички представки от SI системата, за които се сети, вероятно надявайки се да ограмоти младежта, която го слуша. Майтапа настрана - Fast Seconds е sci-fi пътуване в почти необятната вселена на Preset-ския синтезаторен инструментариум. Този magnum opus се затваря от Fail Epic, която е далече от популярното словосъчетание "epic fail". Fail Epic е епичен, тържествен и сравнително тих поглед към безсилието и единствения достоен изход от него - да се размажеш с 300, образно казано. When you can't win - fail epic. Всъщност се пее за любов, ама то при текстовете на The Presets, с доста усилия разбираш какво всъщност иска да каже автора.

Това с дробенето по песни се получава малко тъпо и ми се искаше да измисля нещо много хитро и хубаво за този великолепен албум,  ама нямам време да го мисля, а нямам и търпение да ви споделя колко добро нещо са извадили.

Все още ми е трудно да кажа дали Pacifica е по-добър от Apocalypso, но със сигурност не е по-лош.

8.2/10



сряда, 5 септември 2012 г.

Stars - The North (2012)

Имам чувството, че всички се напъват като за последно да дадат най-доброто от себе си преди края на света (let me check my mayan calendar) и канадците от Stars не остават по-назад. Земното население извън Канада (в това число и аз), разбра за съществуването на Stars преди години, когато в един OC саундтрак блесна прочувствената барокова поповост Your Ex-Lover Is Dead. Изглежда бандата има някакъв афинитет към темата за смъртта, но за това после.


genre: indie pop, dream pop, electropop, baroque pop

01. The Theory Of Relativity
02. Backlines
03. The North
04. Hold On When You Get Love And Let Go When You Give It
05. Through The Mines
06. Do You Want To Die Together?
07. Lights Changing Colour
08. The Loose Ends Will Make Knots
09. A Song Is A Weapon
10. Progress
11. The 400
12. Walls

Your Ex-Lover Is Dead ме заинтригува и навремето си дръпнах последния им албум. Нещо не ме е грабнал явно, щото допреди The North си стояха в графата "one hit wonder". Какво тогава ме накара да им дам шанс пак? 2 неща - обложката и първия трак. След великолепния първи, дадох шанс на втория, след втория на третия, и така до края на албума. Оказа се едно от най-добрите неща, които съм чувала тази година и от около седмица на плеъра ми се въртят само 2 албума - Аления Звяр на Get Well Soon и The North на Stars. Може да са много различни като настроение, но си приличат по едно - и двата съдържат в себе си страшно много неща като звучене, които са стиковани прекрасно. Само една песен не може да ви даде представа как звучи целия албум, защото композициите са доста разнообразни. Например синтпоп механичността на The Theory Of Relativity няма много допирателни с меланхоличния захарен индипоп сироп The North, нито със Стиви Никс дежа-вютата в Lights Changing Colour, но пък намира роднина в Human League-звучащата Hold On When You Get Love And Let Go When You Give It. Свързващото звено при всички е "pop"-а. Винаги ми е изглеждало, че в главите на хората, които не гледат оная сбирщина музикални телевизии, които въртят по кафенетата, битува схващането, че поп музиката е нещо лошо. Не е лошо нещо, ако се прави правилно. Поп музиката е музика за масите. Това, че айкюто на масите пада прогресивно, рефлектира и в музиката за тях, но не е това същността на нещата. Поп музиката е хармония и красотата е симетрия, ха-ха. Всичките песни от албума, независимо в кой спектър на попа са, са правени като по учебник и резултатът е зашеметяващ. Аз си падам по остроумни текстове и тук не оставам разочарована. Фаворит ми е очевидно несериозната Do You Want To Die Together, където мъжкия и женския вокал си прехвърлят остроумности:  

"I'll love you till the day I die - So don't die today
 I may seem alive but inside I'm dead - So let's make it true"

От друга страна, има страшно много трезви и зрели съждения, които при другите напушени с розова мъгла поп (и не само) формации липсват, като например в The Theory Of Relativity:  

"Now that you’ve grown so wise, use that head and stop to think a little 
 Just ‘cause you’re crazy doesn’t mean that you’re free"

Това, че липсва наивна и сладникава повърхностност, не значи, че няма някои смущаващи моменти като A Song Is A Weapon, където протагонистът иска да убие някой с песен(?). Подозирам, че това е някаква метафорична фигура на злото, но още не съм сигурна. В Hold On When You Get Love And Let Go When You Give It се дава съвет "Take the weakest thing of you and then beat the bastards with it". Питах Гугъл коя е the weakest part of the human body и получих отговор, че това е стомахът. Все още се мъча да разбера как ще набиеш някого със стомах. The 400 може направо да ти скъса сърцето с проба-грешка лайтмотивът "It has to go right this time". Повтаряно като мантра, това ти се забива в гръдния кош и ти напомня за всички неща, в които си влагал надежда и усилия. "The Loose Ends Will Make Knots" е заглавие в десятката, а The Walls e перфектен завършек и озвучаване към финалните надписи на един сладко-горчив и меланхоличен, но страшно пристрастяващ албум.

8/10

Muse - Madness (new video)

Flares. Flares everywhere. Клипът към Madness прилича на мелез между реклама на парфюм и "Kidz" на Take That, само дето не е сниман в България. Всички са модели, дори на Матю са му уцелили по-добрия профил. Тва женското мяза да е Erin Wasson, баси комерсиалната работа.
Любов по време на война - негър, моля те.
Здрач поколението ще си падне, обаче.
"Madness - the new fragrance from Gucci"

събота, 1 септември 2012 г.

Get Well Soon - The Scarlet Beast O'Seven Heads/La Bestia Scarlatta Con Sette Teste (2012)

Уважаеми дами и господа,
Тази година излезе трети клип 10/10! Да се поздравим за събитието!
*звън на чаши, пръски от шампанско, една счупена чаша от силна засилка, разлято шампанско по роклята от тафта на една от гостенките, физиономии, "о, нека ви помогна с тази кърпичка", "оставете ме, съсипана е!", рев, драматично напускане на сцената; настава кратко 10-секундно мълчание, след което веселбата продължава, зазвучава музика и всички започват да танцуват менует*

Малко театрално го подкарах, но албума ме вдъхновява за такива изпълнения. Не знам дали да ви го казвам отсега, но имаме претендент за албум на годината. Кво ще кажете за обложката? Мен много ме кефи.

genre: sugar, spice, everything nice


CD 1
01. Prologue
02. Let Me Check My Mayan Calendar
03. The Last Days Of Rome
04. The Kids Today
05. Roland, I Feel You
06. Disney
07. A Gallows
08. Oh My! Good Heart
09. Just Like Henry Darger
10. Dear Wendy
11. Courage, Tiger
12. The World’s Worst Shrink
13. You Cannot Cast Out The Demons (You Might As Well Dance)

CD 2 – ITZTLACOLIUHQUI /Bonus Disc/

01. Lesson 1: You Are Welcome!
02. Lesson 2: Soon!
03. Lesson 3: Take Shelter!
04. Lesson 4: Absolution And Eternal Refuge
05. Lesson 5: Break The Cycle! Break Your Chains!

Tези от вас, които не са запознати с изкуството на двигателя на проекта - прекрасния германец Konstantin Gropper,  вероятно изгарят от любопитство да чуят как аджеба звучи туй нещо, дето ме е екзалтирало до такава степен.
Трудно е да се обясни. Музиката му е съдържа всичко хубаво, за което можете да се сетите, и го групира по начин, който дава един доста парадоксален продукт - познати като звучене кинематографични преобладаващо естрадни песнички, които са удивително новаторски и виртуозни.
Не знам даже как да започна. От 27 август слушам албума и постоянно намирам нови и нови неща, нови препратки, нови намигвания, нови значения. Този човек си е създал една собствена Вселена и от моя гледна точка е твърде близо до Господ.
Добре де, знам, че е кофти като сипя мъгляви суперлативи и не давам нищо конкретно, затова ето ви въпросния клип от началото на поста - Roland I Feel You. Даже името само по себе си е шедьовър.



Иначе Roland бил Roland Emmerich. Gropper казва в едно интервю, че не харесва филмите на Емерих, но е заинтригуван от неговата страст да унищожава света и че целия албум носи апокалиптично настроение, така че нещата били близки. Завършва обясненията си с простичкото "I feel him.".  Има страхотно чувство за хумор, много тънко. I feel him.
Клипа от своя страна е един голям трибют към 70тарското кино и имена като Дарио Ардженто, Алехандро Ходоровски, Енио Мориконе и Хенри Манчини правят съвсем естествена асоциация с видеото. Това Гропер също го споменава като обяснява, че TSBOSH е определено неговият филмов албум и с голям успех заглавието би могло да мине за филм на Ардженто - оттам и италианския превод.

"Клипът дава представа за целия албум, не само за една песен. Подобно на албума,  той е колаж с много препратки, но никога твърде очевидни. Част от него може да ви напомни за италианските уестърни, Ардженто, Ходоровски, чешки приказки, Годзила, и т.н., но мисля и се надявам, че в крайна сметка той е напълно нов филм сам по себе си. Или в случая: трейлър за изцяло нов филм. Това беше и идеята - да направим трейлър. Когато го видите, придобивате идея за това какъв ще бъде филма, но все още не сте сигурни какво точно да очаквате. ... Очевидно има много заигравки със символизма и мистицизма, както и в целия албум. Самоопределям се като рационалист без реална слабост към свръхестественото, но винаги ме е вълнувало като артист. Занимаващите се с теории на конспирациите и мистиците много ще се забавляват с този клип."

О, да, Гропер, можеш да си заложиш гениалната глава, че адски се забавлявах, гледайки го.
Освен неговия филмов албум, това е и неговият летен албум. Но Константиновото лято не е обезателно онова весело време за партита: лятото е мистериозно и зловещо. Колкото по-ярко е слънцето, толкова по-тъмни са сенките и по неговите думи "слънцето може направо да побърка хората". При все това, Аленият Звяр Със Седемте Глави /което е взето от Библейското Откровение на Йоан/ определено е най-"летният" му албум и като атмосфера авторът му ведро го ситуира някъде между почивка в Италия и Апокалипсиса.

За лейбъла си - City Slang - Гропер обобщено казва:

"To my new album, the average billionaire trustfund kid can happily cruise around the mountains atop Largo di Garda in his convertible, complete with trophy girlfriend in the passenger seat. But if he feels like it, he can also get off his medication and just go crashing through the barriers.“ 



Слушайки го, ще имате чувството, че слушате саундтрак на 70тарски филм, и освен Манчини и Мориконе, ще чувате и Уенди Карлос и Бърнард Херман. Доколкото разбрах, това е породено от опита на Константин със списването на музика към Palermo Shooting на Вим Вендерс (note to self: да го чуя). В случая обаче, нямаме конкретен филм, който да се озвучава и самият звук трябва да създаде филма. В такъв филм ме вкара тоя албум, че не е истина - толкова не съм настръхвала от 50те думи на Кейт Буш миналата година. 
Чисто технически, албума е перфектен. Композициите са феноменални, текстовете са страхотни, аранжиментите са невероятни, Гропер пее прекрасно. Пеенето е великолепен бонус към класическото му музикално образование и пича бил и мултиинструменталист. Бил твърде мързелив, за да стане виртуоз на конкретен инструмент (типична Везна), но очевидно е развил едно много добро ниво на няколко. Има си и банда де, колкото и да е човек-оркестър, си трябва бекъп. Независимо от безобразно красивите си аранжименти и референции, песните в самото си ядро имат доста яка поп структура и са доста достъпни за слушателя, защото "е важно една песен да е песен, а не стена от звук" и трябва да мине успешно "само глас и китара тест-а".
 
Сега, текста се получава малко тъп за нещо толкова добро, но обикновено като се сблъскам с нещо толкова добро, губя ума и дума, в главата ми настава каша и не знам как точно да канализирам емоциите си, а да повтарям постоянно как ТРЯБВА ДА ГО ЧУЕТЕ НА ВСЯКА ЦЕНА не върви. Всъщност не трябва всички да го чуят на всяка цена. Тази великолепна еклектика ще се стори на някои твърде ретро и твърде скучна (не ми го побира акъла как би могло, но е напълно реално като възможност), а да го чуеш това и да не го оцениш, само ще ти утежни кармата.
Какво ми остава да направя? След като ви казах, че трябва да го чуете на всяка цена и се застраховах след това, мога да споделя само какво на мен лично ми е направило впечатление.
Албума е като най-добрия филм, който сте гледали, като най-добрата книга, която сте чели. Има толкова неща в него, че от едно слушане не става. Трябват десетки слушания. На първо слушане се сещаш, че Let Me Check My Mayan Calendar e ебавка с апокалиптичните спекулации за 2012, Dear Wendy е вдъхновена от кралицата на синтезатора Wendy Carlos. Стиха в Roland I Feel You "I specialise in end-times too" е пълен win, Disney е трибют към игривите съпроводи на анимационните филми на Дисни, с много флейти и камбанки, докато в един момент не се прокрадне една темичка, която e почти Radiohead-рипоф. В You Cannot Cast Out The Demons (You Might As Well Dance) има такива страхотни барабани, че не съм се радвала на барабани така от Map Of The Problematique на Muse. A Gallows е най-веселата песен в албума, саксофона и е убийствен и всеки път като я чуя получавам фрустрация че не живея на Ривиерата и нямам кабрио, което да карам слушайки я; като звучене много ми напомня на Guillemots. На други места ще чуете малко Arcade Fire, малко Broken Social Scene, доста Bell Orchestre, но това го казвам по-скоро за да характеризирам звука по някакъв начин, отколкото като реално убеждение, че Гропер и Ко са се вдъхновявали от точно тези люде. Спирам дисекцията до тук, щото цифрата 3227, която автора му посочва като изолирани влияния в албума, малко ме притеснява и ще се откажа в началото, че да не се излагам. При всички положения звука си е 100% негов и каквито и влияния да е имал, ги е смелил и преработил великолепно. Така пчелите събират прашец от много места и после правят мед. 




В заключение: Каквото и да кажа за този шедьовър, би могло да се побере в 2 изречения, които напълно покриват и моето виждане:

I like dramatic and well-arranged music. I don’t like background-music

9/10

вторник, 28 август 2012 г.

Elbow – Dead In The Boot (2012)

Лятото свършва и това осезаемо се усеща на музикалния фронт, където от половин месец насам започнаха да излизат всякакви хубави неща.

Elbow са събрали прекрасни b-side-ове и редки извъналбумни песни (как, по дяволите, да кажа на български "non-album track"?), и са ги именували закачливо Dead In The Boot, като референция към първия им албум Asleep In The Back. Композициите са минорни и са като една дълга приспивна песен, която те обгръща в одеало от спокойствие и те праща в онова странно пространство на границата между съня и будното състояние. Събрани така, траковете стоят почти като албум и ако компилацията беше такъв, щеше да е по-добър от последния им. Всъщност на мен лично нищо не ми пречи да го слушам с тази нагласа, майната и на хронологията.


genre: alternative rock, indie rock, new prog

01. Whisper Grass (From Fallen Angel)
02. Lucky With Disease (From Newborn)
03. Lay Down Your Cross (From Not A Job)
04. The Long War Shuffle (From Leaders Of The Free World)
05. Every Bit The Little Girl (From One Day Like This)
06. Love Blown Down (From Fugitive Motel)
07. None One (From The Newborn EP)
08. Lullaby (From One Day Like This)
09. McGreggor (From Forget Myself)
10. Buffalo Ghosts (From Open Arms)
11. Waving From Windows (From Grace Under Pressure/Switching Off)
12. Snowball (From Help!: A Day In The Life)
13. Gentle As (From Leaders Of The Free World)



По принцип не давам оценки на такъв тип рилийзи, но ако давах, на този щях да дам 8.2/10

понеделник, 27 август 2012 г.

Matthew Dear - Beams (2012)

Dear Matthew Dear,

Евала за албума!

С уважение: Lu

Преди време се чудих по ква линия са го поставили да подгрява Interpol миналата година, но идеята сега не ми се струва лоша.


genre: electropop, avant-pop

01 – Her Fantasy
02 – Earthforms
03 – Headcage
04 – Fighting Is Futile
05 – Up & Out
06 – Overtime
07 – Get The Rhyme Right
08 – Ahead Of Myself
09 – Do The Right Thing
10 – Shake Me
11 – Temptation
8.1/10

The XX – Coexist (2012)

Все така приятни, но непредлагащи нищо ново и следователно малко скучни, са новите творения на The XX.
genre: indie pop
 01. Angels
02. Chained
03. Fiction
04. Try
05. Reunion
06. Sunset
07. Missing
08. Tides
09. Unfold
10. Swept Away
11. Our Song 7.3/10

четвъртък, 23 август 2012 г.

Flashback: Active Child - Johnny Belinda (2012)

Трябва да поствам 2 албума, ама нямам време и ще чакат. Междувременно мога да пусна клип.
Тази година, до момента, излязоха 2 клипа 10/10, и двата са много различни. Единият е M.I.A. - Bad Girls, който съм сигурна е познат на 98% от населението, затова и не го пуснах отделно.
Другият е на "новобранеца" Active Child, чиито дебютен албум от миналата година е нещо феноменално, но аз разбрах за него чак тази. Все още много ме е срам, бях решила да не го споменавам, щото наистина много ме е срам, затова и не пуснах нито Hanging On, нито Johnny Belinda, когато излязоха (вторият е сравнително пресен от миналия месец).
Ноооо моето безхаберие не бива да пречи на тази великолепна музика да стигне до повече уши.
Клипът на Johnny Belinda не впечатлява с нищо, освен че е адски красив. Сниман е на източния бряг на Австралия през "едно пълно с бури лято".
Съветвам ви да си разпънете прозорчето на тубата и да си дигнете качеството, когато го гледате.

вторник, 21 август 2012 г.

Muse - Madness (new song)

Сонг ли е само, сингъл ли е, все ми е тая. Снощи я премиернаха по BBC Radio 1, като малко по-рано през деня изтече (от Корея, май), че скорострелно след няколко минути я сваляха и изобщо голяма драма беше.
Самата песен не е лоша, но ми е доста захаросана и понеже днес ще си я пусна още веднъж-дваж,  ще трябва да си спестя шоколадовите изделия за деня. Това, което ме притеснява повече, е предстоящият албум - The 2nd Law, който излиза края на септември-началото на октомври. 2-и октомври за US, като референция към цифрата в заглавието, хъ-хъ. Вероятно ще го чуем около 2 седмици по-рано. През октомври се пръкват предимно чудесни неща, но след трейлъра, който пуснаха през юни, не съм особено обнадеждена. Дъбстеп бе, чувате ли, дъбстеп! Актуални са като тоалета ми от абитуриентската. Когато го изгледах, се свих малко на стола и посегнах към близката кутия сладолед. Skrillex бил вдъхновение за последните 2 трака, а Nero помагал за друга композиция. Ще повърна.
Иначе били инкорпорирали много електроника, щото били повлияни от банди като Justice и Does It Offend You, Yeah?, което не е лошо, но предусещам една пълна манджа с грозде и се опасявам, че и Muse, подобно на Coldplay, са се плъзнали по наклонената повърхност на групите, отиващи на майната си.
This is madness!