вторник, 2 юни 2015 г.

FFS - FFS (2015)


O, hai. Как сте, как е живота?

Стига любезности, по същество. Препоръчвм ви да обърнете внимание на вокално-инструментална формация FFS, което не значи "for fu*k's sake", a Franz Ferdinand + Sparks.



genre: pretentious, but really fun fun, with a large amount of nostalgia

1. "Johnny Delusional"  
2. "Call Girl"  
3. "Dictator's Son"  
4. "Little Guy from the Suburbs"  
5. "Police Encounters"  
6. "Save Me from Myself"  
7. "So Desu Ne"  
8. "The Man Without a Tan"  
9. "Things I Won't Get"  
10. "The Power Couple"  
11. "Collaborations Don't Work"  
12. "Piss Off"  

Вероятно не сe сещате кои са Спаркс, и аз не се сетих, затова навигирах до червения правоъгълник с бял триъгълник в букмарките /Хилари Дъф замалко да ме откаже/. След това пак не се сетих, защото нямам спомен да съм слушала нещо тяхно, като изключим хроничното ми колебание по време на песента This Town Ain't Big Enough For Both Of Us дали наистина съм я чувала или правя паралелни препратки към Queen и Kate Bush. Звучи по-вълнуващо, отколкото е, затова нека продължим по същество. Албума е най-приятната изненада, която съм имала наскоро и резултатът от около 10-годишните планове за колаборация е очарователен. Подреденият dance-rock на Franz Ferdinand напълно хармонира с шашавaтa synth-pop-art-rock-chamber-pop Бродуейска комедия на Sparks и се получава нещо с единия крак стъпило в края на 70-те, с другия - в началото на милениума, когато закопчаните догоре ризи значеха нещо. Всичко това, подплатено с шантави текстове и убийствена танцувалност.



Put on your dancing brogues: 7.8

петък, 7 март 2014 г.

Pharrell Williams - G I R L (2014)

Здравейте,

Отдавна не съм ви писала, и съответно вие отдавна не сте ме чели, но има и такива периоди в живота, и понякога продължават по-дълго от желаното.
Като първи пост от 3 и кусур месеца, и първи за годината, с радост ви представям новия албум на моя отколешен любимец Фарел, за да отбележа по някакъв начин, че утре блогът става на цели 5 години, въпреки че написах ревюто за Boyscout. Освен това, отбелязвам утрешния ден на жената с ревю на албум, посветен на жените. Splash damage!
Боже, как лети времето - сякаш беше вчера, когато си нямах и идея какво правя... не че сега си имам голяма. Благодаря ви, че се отбивате отвреме-навреме. <З





















genre: dance pop, rnb

01 – Marilyn Monroe
02 – Brand New (feat. Justin Timberlake)
03 – Hunter
04 – Gush
05 – Happy (From Descpicable Me 2)
06 – Come Get It Bae (feat. Miley Cyrus)
07 – Gust of Wind
08 – Lost Queen
09 – Know Who You Are (feat. Alicia Keys)
10 – It Girl

За начало искам да споделя една информация, която мен лично ме изненада.
„Не, не съм вампир.”- споделя Фарел пред Time Out London. “ Искам да направя официално изявление, че не пия кръвта на хората.” По въпроса как успява да поддържа лицето си непроменено за последните двайсеттина години, той споделя: “Как успявам да младея толкова за 40-годишен? Ами мия си лицето.”  Не става ясно с какво, но ако беше роден по друго време, графиня Батори можеше и да отърве кожата.

А ако ви интересува мнението ми за албума - цъкнете тук.

7.8/10


петък, 20 декември 2013 г.

The 30 Best Albums of 2013

Отново е това време от годината, когато хората оправят очакващ взор към дните на преяждане със свинско и деструктивно раплуване пред телеизора, в гледане на малоумни празнични програми и задължителната Коледна антология "Сам Вкъщи".

По това време всички уважаващи себе си музикални медии публикуват класации на най-доброто от годината, и въпреки че аз не съм медия, се уважавам прекалено много, за да не го направя. Също така уважавам и Вас - тримата човека, които все още ме четете - затова за пореден път спретнах една красива екселска таблица и сортирах ентритата по низходящ ред.

Годината свърши, и Слава Богу, защото по-скапана година аз не помня да съм имала. О, да, със сигурност ще има и по-скапани, но това не е скрипта на "Наръчник на Оптимиста", затова нека за момент се концентрираме върху абсолютната и безусловна гадост, която живота може да бъде понякога. Ноел Галахър също може да потвърди, защото "Fucking had a shit year. Dog-shit year. Can't wait until it's over." Дръж се Ноел, вижда му се края!

Така, нека не изпадаме в прекалена концентрация, че току виж сме си резнали вените, а да преминем по същество към по-доброто, което беше дискретизирано от малки и големи музикални студия тази година.

Постовете ми отбелязаха драстично свиване през изминалите 12 месеца и някои от нещата в класацията ги няма с ревюта. Това  ме кара да чувствам известно неудобство, но така се стекоха обстоятелствата.

И така, да преминем по същество:



1. Daft Punk- Random Access Memories



























2. Arctic Monkeys - AM




3. Nick Cave & The Bad Seeds - Push The Sky Away






4. David Bowie - The Next Day
5. Jagwar Ma - Howlin'
6. The National - TroubleWill Find Me
7. Empire Of The Sun - Ice On The Dune
8. Rhye - The Fall
9. Devendra Banhart - Mala
10. Arcade Fire - Reflektor

11. The Lonely Island - The Wack Album
12. The Aikiu - Ghost Youth
13. King Krule - 6 Feet Beneath The Moon
14. Suede - Bloodsports 
15. Tesla Boy - This Universe Made Of Darkness
16. New Order - Lost Sirens
17. Cut Copy - Free Your Mind
18. Blood Orange - Cupid Deluxe
19. Woodkid - The Golden Age
20. Everything Is Made In China - Amber

21. Primal Scream - More Light
22. Inc. - No World
23. The Hunger Games - Catchng Fire OST
24. Franz Ferdinand - Right Thoughts, Right Words, Right Action
25. Delphic - Collections
26. White Lies - Big TV
27. Goldfrapp - Tales Of Us
28. M.I.A. - Matangi
29. Daughter - If You Leave
30. Atlas Genius - When It Was Now

Honorable Mention: GTA V - Radio Mirror Park (DJ: Twin Shadow)


Това е. Ако има недоволни - не мога да направя нищо по въпроса.
Няма да изпадам в излишни слвоизлияния, а ще се върна отново на кривия англичанин с Коледното име от по-горе и ще използвам неговите думи, за да се отчета с празнично пожелание/съвет.
Тъй като края на годината обикновно е време за равносметки -

"don't look back in anger".

Весело изкарване и ще се видим пак догодина (надявам се).

вторник, 19 ноември 2013 г.

VA - The Hunger Games: Catching Fire OST (2013)

След като сагата "Здрач" завърши безславно миналата година, беше явно, че ще се отвори една голяма дупка за young adult продукт, който да цеди младежките касички. Тази ниша бързо беше заета oт The Hunger Games, който при всички положения е една по-добра алтернатива на "вълци бият вампири, брат!". Като пълнокръвно отроче на съвременната ентъртейнмът индустрия, Игрите на Глада също излезе със свой allstars саундтрак, състоящ се от песни на актуални музикални величия. За разлика от "Здрач", където песните бяха прикачвани към кадрите ни в клин, ни в ръкав, просто за да се радват децата, че са чули Muse или Lykke Li във филма, The Hunger Games използва съвсем друг подход - действието се развиваше на фона на score от James Newton Howard. Придружаващия саундтрак, ако можем така да го наречен, "Hunger Games: Songs From District 12 And Beyond" беше хитър начин да се натрупат значително количество допълителни активи. Преди няколко дни изтече и саундтрака към втората част от сагата "Catching Fire" и за моя радост - той звучи километри по-добре от първия. Казвайки това, трябва да поясня, че съвсем не е нещо, което ще накара човек  да ахне от възхищение, но все пак е движение в правилната посока.



genre: soundtrack, va, indie pop, indie folk,

  1. “Atlas” - Coldplay
  2. “Silhouettes” - Of Monsters and Men
  3. “Elastic Heart” – Sia (ft. The Weeknd & Diplo)
  4. “Lean” – The National
  5. “We Remain” – Christina Aguilera
  6. “Devil May Cry” – The Weeknd
  7. “Who We Are” - Imagine Dragons
  8. “Everybody Wants To Rule The World” - Lorde
  9. “Gale Song” – The Lumineers
  10. “Mirror” - Ellie Goulding
  11. “Capital Letter” - Patti Smith
  12. “Shooting Arrows At The Sky” – Santigold
  13. “Place For Us” – Mikky Ekko
  14. “Lights” – Phantogram
  15. “Angel On Fire” - Antony and The Johnsons
Филма не съм го гледала и не знам какво ще е съотношението score (отново поверен на JN Howard) и soundtrack, но не ми и пука особено, щото вече претръпнах към холивудските маркетингови маневри. Настоящата компилация включва специално написани за целта парчета, някои от които са по-добри от всички парчета в последните албуми на изпълнителя (Coldplay, Santigold, помахайте на аудиторията!).

Готиното на такива начинания е, че песните са специално скроени, за да пасват на филма - в някои от песните се срещат препратки към сюжета: Ellie Goulding натъртва на "star-crossed lovers", Patti Smith пее в Capital Letter "mocking as the jay" с намек за брошката на Катнис, докато "Shooting Arrows At The Sky" на Santigold обръща внимание на бойните и умения. Това го имаше и при Здрач, където под път и над път се споменаваше 'twilight".  Думичката я имаше и в доста други песни, излезли около рилийса на поредната част от поредицата, и така се разбираше кой е имал мераци да влезе и кой не се е класирал.



Като цяло, в албума има всякакви неща - от откровени бози като песента на Кристина Агилера, през crowdpleaser-и като участието на The Weeknd и Imagine Dragons, до страхотни попадения като Огледалото на Ellie Goulding. Малко неща ме дразнят в Catching Fire OST, даже не очаквах. От няколко дни не съм спряла да си го пускам, щото е пълен с хитове: Elastic Heart и Shooting Arows очевидно са създадени с цел да подобрят състоянието на опорно-двгателния апарат, чрез подбуждането на несъзнателни възвратно-постъпателни движения; Mirror сякаш е съставена от хиляди светулки в лятна нощ; Lean e топла чаша горчивина, както само The National могат да я приготвят. Даже гвоздея на програмата - Atlas на Coldplay, е доста приятна в своята епичност и показва, че не са сдали багажа безвъзвратно. Отне ми известно време да се сетя на какво ми напомня, но най-накрая установих, че е Ordinary World на Duran Duran. Пълно е и с други не особено запомнящи се, но приятни неща като “Silhouettes” на Of Monsters and Men, “Who We Are” на Imagine Dragons, “Place For Us” на Mikky Ekko и останалите, които няма да спомена в графата "дразнещи".
Въпросната графа включва на първо място Кристина Агилера - ми не мога да я трая, съжалявам. На второ място - още една, която не мога да трая - Lorde. Изплюла се е на една от любимите ми песни на Tears For Fears и я е превърнала в нещо псевдо-зловещо и клиширано. И последно - The Weeknd: и него не мога да го трая, но това не е нищо ново. Не знам за чий му беше да си кръщава песента на hack&slash дарк фентъзи игра за Playstation. Може да се е точил да направи песен към последната част на играта, която излезе в началото на тази година, но да са го отрязали и да е артисала. Докато я слушам, вместо да си представям Катнис, си представям Данте, а това ми разваля експириънса и не е добре за франчайза.

В крайна сметка съм доволна - този шаблон, който наблюдаваме от "Здрач" насам, по-скоро ми харесва. Новата музика от качествени изпълнители си е нова музика и колкото повече - толкова повече.


7.6/10

вторник, 5 ноември 2013 г.

Arcade Fire - Reflektor (2013)

Откак преди 3 години The Suburbs спечели наградата "Грами" (ела ми го фани - винаги за това се сещам, съжалявам) за албум на годината, ореола на Arcade Fire засия по-силно от тройно слънце в Китай.  Работата им порасна повече от разстоянието м/у Мало Бучино и настоящите координати на Voyager 1, така че - както става в такива случаи - очакванията към тях станаха още по-високи. Тази ситуация винаги е малко патова - ако изкараш по-добър албум от "албума на годината", какво - ще ти дадат 2 статуетки ли? Най-много да имаш най-добър албум и за настоящата година, но това не носи в себе си никаква градация и не е вълнуващо. Тези отличия винаги са абсолютни и не се степенуват, пък и най-добър албум тази година ще иде при Daft Punk, така че голяма част от мистерията около Reflektor в моята глава умря скоропостижно. Но това не е мерило за качествата на един запис, нали така? Все още може да се окаже нещо грандиозно.

genre: indie rock, art rock, disco

CD 1

01. Reflektor
02. We Exist
03. Flashbulb Eyes
04. Here Comes The Night Time
05. Normal Person
06. You Already Know
07. Joan Of Arc


CD 2

01. Here Comes The Night Time II
02. Awful Sound (Oh Eurydice)
03. It’s Never Over (Oh Orpheus)
04. Porno
05. Afterlife
06. Supersymmetry

Да почнем отзад-напред. Албума е майсторска работа и твърда осмица. Отива при по-добрите албуми тази година, безспорно. Има, обаче, някои неща, които ми се щеше да бяха различни.
 -1: Кому е нужен двоен албум? Може би наистина гонят двойното грами, за което споменах по-горе, кой знае. Можеха спокойно да махнат първите 2 песни от Диск 2 и записа да си остане стегнат 11-траков албум. Това не е болка за умиране, де.
-2 и най-важно: Reflektor е като Дейвид от A.I. - андроид, който отчаяно иска да стане човек. Независимо през какво минава, обаче, той никога няма да стане човек, макар че успява да се почувства такъв за един кратък момент. Работата тук е аналогична - независимо откъде ни превежда Reflektor, той остава някакво студено отражение на нещо друго - има формата, има съдържанието, рецептата е правилна, но анимата я няма. Доста често успява да те ангажира емоционално достатъчно, че да успееш да подтиснеш това напиращо чувство, че нещо не е както трябва, но никога не може да го заличи напълно. И това е най-големия ташак - заглавието изрично си го казва, но да осъзнаеш това и да осъзнаеш, че групата не го осъзнава, а има предвид нещо друго, те кара малко да си изкривиш устата. Амбицията е толкова явна, че успява да пребори иронията и това прави лошо впечатление. Не че амбицията е лошо нещо, но трябва да се употребява много внимателно.

Дотук с критиките, има и много неща, които са супер и те - за щастие - преобладават.

+1: Боуи приглася леко в първото парче.
+2: Визитата на Бътлър в Хаити е отворила голямото му сърце към rara музиката. Това, наред с други екзотични влияния от Ямайка, правят от парчета като Flashbulb Eyes и Here Comes The Night Time невъобразима забава. Много от песните са необичайно танцувални и наистина те карат да заподскачаш.
+3: Като споменах невъобразима забава - клиповете определено са много силна част от Reflektor като продукт. Бандата се цели високо - едноименния сингъл е режисиран от Anton Corbijn, което си е много, а Roman Coppola е създал невъобразим миш маш (в добрия смисъл) за визуална обвивка на Here Comes The Night Time, We Exist и Normal Person. В шорта се появяват всички, които Копола е успял да издърпа за кратко камео в обедната почивка, в това число Боно, Бен Стилър, Зак Галифанакис, Джеймс Франко и Майкъл Сера.



+4: Режин пее доста на френски.
+5: Темите на песните може да са тривиални, но работят. Пророних няколко сълзи. Понякога им е много трудно на рок звездите - камери, внимание, внимание, камери. Игнорираме това, всички известни реват от известността си.
+6: Технически албума е на ниво, нищо не ме подразни (учудващо). Аранжиментите са много добре премерени - това са си същите Arcade Fire, които винаги са били - пост колониален инди рок, като в различните тракове е наблегнато на тематичен елемент, в зависимост от същината на парчето. Един от продуцентите е James Murphy от LCD Soundsystem, което също си е Шевролет ("един голям плюс", ха-ха).

Има и някои неща, които се движат някъде по абсцисата и нямат знак:

* Напоследък мултилицирането май е някаква модерна тема; слушайки "reflection of a reflection of a reflection" няма как да не се сетя за "copy of a copy of a copy" на NIN, което чухме по-рано тази година. Това лично на мен ми бърка в здравето, ама то е щото съм повредена, иначе в песента е ок. Напомня ми за една логическа задача, с която се тормозех навремето и която сега намирам за глупава, вероятно правя лоши асоциации.
* Концепцията за Орфей и Евридика - не знам дали е нещо добро или твърде клиширано. Приемам го такова, каквото е, все пак е нещо там, на което да се крепи либретото. Това, което виждате на обложката е тематичната творба на Огюст Роден "Орфей и Евридика". Орфей не е направил фейспалм, той прикрива очите си, защото не е трябвало да поглежда Евридикa преди да излязат от Подземния Свят. Ако от незаинтересованост сте прескочили Гръцката Митология в часовете по БЕЛ, е редно да си наваксате. Много красив мит за любовта, загубата, надеждата, окончателната загуба и доживотното страдание. Точно както е и в живота, колко хубаво.
*Финалното парче "Supersymmetry" е безсрамен опит да се отмъкне инди-нърд аудиторията от Muse, като се използват физични термини. Ок, дори намеренията да не са такива, Muse ме изкривиха достатъчно, за да си мисля, че е така и това ми бърка в очите. Суперсиметрията е теоретичен модел, който съпоставя двойка елементарни частици - бозони и фермиони, но все още няма доказателства за нейната валидност. Това не е важно, важно е кво Бътлър пее и то е свързано пак в голяма степен със сюжетната линия Орфей-Евридика. Доколкото го усещам аз, се пее за нечия смърт and I can relate to that. В контекста на темата за задгробния живот и темата за отражението, Суперсиметрията разчита на някаква омонемична сугестия, която предполага паралелно пребиваване на една двойка (бозоните и фермионите са метафора за двама партньори) във времепространството и непреходността на тяхната връзка, ограничена от някои "условности". Ако спра за малко да се изживявам като начетения задник, който се опитвам да бъда, ще ви кажа, че песента е наистина въздействаща, майната му на другото.


8/10



сряда, 25 септември 2013 г.

VA – And I’ll Scratch Yours [Peter Gabriel covers] (2013)

3-годишен сърбеж сигурно е много неприятно нещо, но най-накрая и Питър Гейбриъл го почесаха по гърба, след като ответа на албума му с кавъри от 2010 "Scratch My Back" излезе тия дни. Всъщност хронологията малко ме притеснява - Гейбриъл първи издаде албум с кавъри, би трябвало да се започне от позицията, че той е почесал нечий гръб преди всичко, а сикуъла да е връщане на жеста чрез почесване на неговия собствен. Вместо това името е избрано от позицията на уважените групи и артисти, което е абсурдно, защото целия замисъл се е родил в главата на бай ви Питър. Както и да е, важното е, че историята около целия проект е смешна, а втората му част, чисто музикално, е доста добра.

genre: covers, indie, indie folk, art rock


01 – I Don’t Remember (David Byrne)
02 – Come Talk to Me (Bon Iver)
03 – Blood of Eden (Regina Spektor)
04 – Not One of Us (Stephin Merritt)
05 – Shock the Monkey (Joseph Arthur)
06 – Big Time (Randy Newman)
07 – Games without Frontiers (Arcade Fire)
08 – Mercy Street (Elbow with Peter Gabriel)
09 – Mother of Violence (Brian Eno)
10 – Don’t Give Up (Feist feat. Timber Timbre)
11 – Solsbury Hill (Lou Reed)
12 – Biko (Paul Simon)

Сигурно се чудите кое е смешното, за което споменах. Смешното е, че никой не го е е... хм, взимал насериозно, и с голям зор, след 3 годишни уговорки, материала е събран, но без участието на Bowie, Radiohead и Neil Young. Brian Eno се отчита от името на Bowie, но Radiohead категорично са отказали да почешат Питъровия гръб, след като са чули неговата версия на Street Spirit. За да запълни бройката, Гейбриъл е включил Feist, Timber Timbre и Joseph Arthur.
Това е, накратко. Кавърите са много кадърно накравени, много по-кадърно от кавърите на Гейбриъл, което е хубаво и жалко едновременно. Даже участието на Arcade Fire е много по-стегнато и пипнато, отколкото очаквах.



7.6/10

вторник, 3 септември 2013 г.

Arctic Monkeys – AM (2013)

След първите три издадени сингъла от АМ, които бяха все въпроси - R U Mine?, Do I Wanna Know?, Why’d You Only Call Me When You’re High?, вече започнах да се питам дали новият албум на Arctic Monkeys няма да заприлича на "Минута Е Много" и дали на обложката няма да са Петър Вучков и Питанката от Батман, танцуващи танго. Тези ми съмнения бяха разсеяни вчера от прясно изтеклия AM, в който нямаше повече въпроси и монохромната обложка прилича на графика на вълна, която се описва с уравнението f(x) = fuckin' xtatic.


genre: garage rock, indie rock

01. Do I Wanna Know?
02. R U Mine?
03. One For The Road
04. Arabella
05. I Want It All
06. No. 1 Party Anthem
07. Mad Sounds
08. Fireside
09. Why’d You Only Call Me When You’re High?
10. Snap Out Of It
11. Knee Socks
12. I Wanna Be Yours

Минимализма в обложката явно се превръща в традиция - справка: Suck It And See от 2011.
Като отворих дума за този предния албум, дълго време си мислех,че няма как да се надскочат, но явно можело. Знаех, че AM ще е силен, но не очаквах точно това, което получих, и казвам това в най-добрия възможен смисъл.



В клипа се мярка и половинката на Алекс Търнър - Arielle Vandenberg. Върви му на жени на човека.

На това място имаше изписани няколко абзаца пълни глупости, опитващи се да облекат в думи добродетелите на този невероятен албум, но реших да не се излагам и вместо това да оставя думите на замесените да ви дадат най-точна представа за какво иде реч.

Alex Turner относно името на албума:

"Всъщност го откраднах от Velvet Underground, просто ще си призная за да ми се махне от главата. Очевидно имам предвид албума "VU". "

Интерпретацията на заглавието от Josh Homme:

"Пях в новия албум на Arctic Monkeys. Това е наистина як, секси, след полунощ албум. Казва се "AM", така че това май се разбира от самосебе си."

Alex Turner отново, относно звученето на албума:

"Tо е като бийт на Dr.Dre, само че подстриган на паничка и пратен да галопира в пустинята, яхнал Stratocaster (модел електрическа китара на Fender - бел. Lu). Звучи в много по-малка степен като четирима души, свирещи в стая. В общи линии е точно това, но ако успееш да намериш начин да влияеш на инструментите или звуците до степен да зазвучат като хип-хоп бийт, който ще е чук да си го пуснеш в колата, то тогава мисля, че има нещо много яко в това."

Болднатото изречение е основно и в най-пълна степен описва ситуацията. Ако човек отвори слуха си, ще забележи мръсния дръм ритъм в One For The Road и Arabella, закачката с 60-тарската черна музика в Snap Out Of It, откровеното RnB звучене на Knee Socks и I Wanna Be Yours. Текстовете са гениални и се пее само и единствено за любов, и то по ужасно неустоим начин.



‘Cause there’s this tune I found that makes me think of you somehow and I play it on repeat
Until I fall asleep

Извинете, стана ми топло.
Клипа на Do I Wanna Know много ми напомня на Go With The Flow на QOTSA. Не се отказвайте да гледате, след 1:35 анимацията става интересна.



И пак Josh Homme, относно качествата на AM:

"Наистина е много добър. Наистина. Не е диско в класическия смисъл на думата, но е като модерен танцувален секси албум. Наистина е много добър." 

Няколкократното повтаряне на "наистина" не е безсилие на дар-словото, а по-скоро резултат от силното желание на пеещия в One For The Road и Knee Socks Джош да разкаже на публиката за какво всъщност става въпрос. Аз го разбирам, щото съм в същото положение в момента и чувствам, че не мога адекватно да ви опиша какъв бисер е AM - как е взел тия въпросните хип хоп и rnb бийтове и ги е въплътил в своята рокенрол същност, как е невероятно танцувален, как е адски секси, текстовете са връх в аудио-прелъстяването и още куп суперлативи за свежия им подход и визията в звученето им. Ще трябва да го чуете, за да разберете какво имам предвид.


8.8/10

вторник, 27 август 2013 г.

Jagwar Ma - Howlin (2013)


Jagwar Ma са австралийци и това само по себе си е една добра причина да им обърна внимание (имам слабост към австралийските банди), но основната е, че дебютът им Howlin ми отвя главата.


genre: psych pop, electro pop, madchester, indie pop

1. What Love
2. Uncertainty
3. The Throw
4. That Loneliness
5. Come Save Me
6. Four
7. Let Her Go
8. Man I Need
9. Exercise
10. Did You Have To
11. Backwards Berlin


Коренът на музиката им, подобно на коренът на австралийската култура, препраща към Великобритания, и по-специално към периода късни '80- ранни '90, когато - според някои конспиративни теории - в питейната вода на Манчестър и региона са добавяни определени психотропни вещества. Разбира се, става въпрос за феномена "Madchester" и новите музикални течения, които се формират тогава - независимо от качеството на питейната вода. И въпреки, че Jagwar Ма отричат да са черпили вдъхновение директно от The Stone Roses или Primal Scream, сравнението с тях е неизбежно. Повечето парчета звучат като някакви зарязани бисайдове на Screamadelica и направо те пренасят назад във времето. Албумът е великолепен, класира се директно в топ 10 на годината и аз лично танцувам в асансьора, докато го слушам. Освен това Ноел Галахър е посочил тях и Temples като "спасението на Вселената" или нещо друго високопарно в този стил, а човека ги разбира нещата и можем да му вярваме. За Temples не съм много сигурна, но ще се отнася до Jagwar Ma - ще викам  Come Save Me с пълно гърло.
8.4/10