събота, 28 май 2011 г.

Death Cab for Cutie - Codes and Keys (2011)

Любимата група на Сет Коен от OC издаде нов албум. Ако споменаването на OC ви се струва странно, то е защото Codes and Keys си звучи като саундтрака на сериала. Всъщност и въпросния сериал беше това, което изстреля Death Cab (както и доста други инди формации) в мейнстрийма, но това е стара тема. На дневен ред е Кодове и Ключове, който се пада седми за групата.

genre: indie pop, indie rock

1. "Home Is a Fire" – 4:04
2. "Codes and Keys" – 3:22
3. "Some Boys" – 3:11
4. "Doors Unlocked and Open" – 5:37
5. "You Are a Tourist" – 4:47
6. "Unobstructed Views" – 6:11
7. "Monday Morning" – 4:19
8. "Portable Television" – 2:53
9. "Underneath the Sycamore" – 3:27
10. "St. Peter's Cathedral" – 4:30
11. "Stay Young, Go Dancing" – 2:50 [4]

Бракуването на Бен Гибард с твърде синеоката Зоуи Дешанел явно се е отразило на цялостния звук на групата, и той сякаш е намерил своите 500 Дни Лято. Codes and Keys звучи много позитивно и оптимистично, особено в сравнение с предната им творба Narrow Stairs. Не знам дали тази атмосфера е причина или следствие от леката промяна в звука им - китарният звук е отстъпил място на електрониката, което няма как да не ми докара дежа-вю от страничния проект на Бен - The Postal Service, особено в Doors Unlocked and Open. Аз нямам никакви претенции кой какво прави, стига крайния резултат да е добър. А той определено е - Codes and Keys е като цяло позитивен албум, но неизменната меланхолия винаги присъства с лирики за хората, които търсят своето място в света, момчета, които не знаят как да обичат, романтика, любов и останалите тинейджърски дилеми. Но не само текстовете допринасят - Алан Молдър, който каквото и да прави го прави да звучи като лебедова песен, е миксирал албума и си е използвал гениалните умения оптимално. Аранжиментите на всички песни звучат страхотно и на места даже вокалът ме дразнеше и ми ставаше тъпо като си помислех как би звучала някоя песен с малко по-сериозен вокал, а не с преобладаващо мяучещото пеене на Бен. Случаят с Hоme Is A Fire, обаче, не е такъв - тук сладко-меланхоличното пеене пасва перфектно на електронния дисторшън и ненатрапчивите, но стабилни китара и барабани.



Но има нещо в цялата идилия, което ме дразни и то не е нещо, което мога да пренебрегна, махайки с ръка, ентусиазирана от заряда на албума. Колкото и да са catchy мелодиите, колкото и блестящо да е продуцирането, колкото и да са изпипани аранжиментите, на албума му липсва страст. Оптимизмът, ведрото настроение, безопасната меланхолия и зрялостта придават на Codes and Keys едно усещане за посредственост, на недаване на прекалено зор, на влизане в коловоз, ако щете. Песните са приятни, но не разтърсващи. Няма велик драматизъм, но има една улегналост и умереност, която по принцип също не е лошо нещо, но не помага на група, която досега е разчитала на нагласи, свързани с неуравновесения хормонален фон на пубертета.

И въпреки че едва ли ще се превърне в значим маркер в кариерата на Death Cab като Transatlanticism, седмият им албум си заслужава слушането, както и следващите преслушвания, защото именно заради благостта му и липсата му на екстремност, може да те накара да си мислиш, че света, в който живеем, не е чак толкова стресово и гадно място. Пък и неща като чудесните хармонии във всяка песен, струнните партии в Codes and Keys, пианото в Unobstructed Views и хитовите рифове на You Are A Tourist няма как да не се уважат.

7.5/10

Няма коментари: