White Lies – Ritual (2011)
Голямо чакане беше за този албум. To Lose My LIfe вдигна летвата високо за White Lies, които се помъчиха да я прескочат с Ritual. Лост трябваше да им бъде Alan Moulder. Струва ми се, че дори един такъв як лост като г-н Moulder не успя да издържи тежестта на големите очаквания, стоварени на плещите на групата.
genre: post punk, new wave, indie
1. Is Love?
2. Strangers
3. Streetlights
4. Bigger Than Us
5. Peace & Quiet
6. Holy Ghost
7. Turn the Bells
8. Power & The Glory
9. Bad Love
10. Come Down
След дебютната Bigger Than Us, съзнанието ми започна да рисува картини как слушам следващия пост пънк шедьовър на триото от Ийлинг, зяпам с отворена устя, следствие на което езика ми е пресъхнал, но аз не забелязвам, защото музиката е толкова хубава, че ми се плаче.
Добре е, че имам въображение, но нещата в действителност стоят по различен начин. Тази сутрин се докопах до така лелеяния албум, и след 2 преслушвания мога да кажа, че е хубав, но посредствен.
Молдър се е помъчил да пресъздаде това, което е правил с Depeche Mode и Erasure, обаче въпреки огромния ми респект към неговите способности, резултата е изкуствен, като от конвейр. Както се беше изразил един прозорлив критик: "По-голямата част от албума звучи като Duran Duran, опитващи се да създадат Depeche Mode впечатление". Това изречение характеризира на 100% албума и аз се чудя дали има смисъл да дълбая още по темата.
И въпреки че албума не блести с особена оригиналност и не е откровен емоционален ексхибиционизъм на групата, Ritual в никакъв случай не е лош албум. Но дори името е претенциозно и клиширано. Намеква за някаква епична епичност, на която слушателя очаква да стане свидетел, но в крайна сметка не оправдава тези заявки и е по-редно от Ритуал да бъде прекръстен на Рутина. Наистина, няма нищо, каращо те да спреш, да си кажеш "damn, това е гениално", няма го wtf-момента, няма го блясъка на чистата креативност и самобитния талант. За сметка на това имаме техниката и заучените положения на Молдър, епичния вокал на Хари МакВей, който навява носталгия по Йън Къртис (а тук ужасно прилича на Дейв Геън), както и стабилния фундамент на ню-уейв ривайвъла, който от известно време насам вози рок групите в един коловоз. Това последното започва вече сериозно да доскучава. Щом на мен ми е писнало да слушам ню-уейв, значи сцената сериозно се е пренаситила и е време нещата да се придвижат към следващия тренд, а той - доколкото забелязвам - вече е на хоризонта.
Всъщност какво исках да кажа... Не, не е лош албума. Даже ако човек не подхожда с някакви очаквания към него, ще му се стори доста приятен.
Като се мъча да се абстрахирам от предхождащия Ritual хайп, спокойно мога да му дам
7.3/10
P.S.: Peace & Quiet е разкошна!
1. Is Love?
2. Strangers
3. Streetlights
4. Bigger Than Us
5. Peace & Quiet
6. Holy Ghost
7. Turn the Bells
8. Power & The Glory
9. Bad Love
10. Come Down
След дебютната Bigger Than Us, съзнанието ми започна да рисува картини как слушам следващия пост пънк шедьовър на триото от Ийлинг, зяпам с отворена устя, следствие на което езика ми е пресъхнал, но аз не забелязвам, защото музиката е толкова хубава, че ми се плаче.
Добре е, че имам въображение, но нещата в действителност стоят по различен начин. Тази сутрин се докопах до така лелеяния албум, и след 2 преслушвания мога да кажа, че е хубав, но посредствен.
Молдър се е помъчил да пресъздаде това, което е правил с Depeche Mode и Erasure, обаче въпреки огромния ми респект към неговите способности, резултата е изкуствен, като от конвейр. Както се беше изразил един прозорлив критик: "По-голямата част от албума звучи като Duran Duran, опитващи се да създадат Depeche Mode впечатление". Това изречение характеризира на 100% албума и аз се чудя дали има смисъл да дълбая още по темата.
И въпреки че албума не блести с особена оригиналност и не е откровен емоционален ексхибиционизъм на групата, Ritual в никакъв случай не е лош албум. Но дори името е претенциозно и клиширано. Намеква за някаква епична епичност, на която слушателя очаква да стане свидетел, но в крайна сметка не оправдава тези заявки и е по-редно от Ритуал да бъде прекръстен на Рутина. Наистина, няма нищо, каращо те да спреш, да си кажеш "damn, това е гениално", няма го wtf-момента, няма го блясъка на чистата креативност и самобитния талант. За сметка на това имаме техниката и заучените положения на Молдър, епичния вокал на Хари МакВей, който навява носталгия по Йън Къртис (а тук ужасно прилича на Дейв Геън), както и стабилния фундамент на ню-уейв ривайвъла, който от известно време насам вози рок групите в един коловоз. Това последното започва вече сериозно да доскучава. Щом на мен ми е писнало да слушам ню-уейв, значи сцената сериозно се е пренаситила и е време нещата да се придвижат към следващия тренд, а той - доколкото забелязвам - вече е на хоризонта.
Всъщност какво исках да кажа... Не, не е лош албума. Даже ако човек не подхожда с някакви очаквания към него, ще му се стори доста приятен.
Като се мъча да се абстрахирам от предхождащия Ritual хайп, спокойно мога да му дам
7.3/10
P.S.: Peace & Quiet е разкошна!
Коментари
Спор няма :)