White Lies – Ritual (2011)

Голямо чакане беше за този албум. To Lose My LIfe вдигна летвата високо за White Lies, които се помъчиха да я прескочат с Ritual. Лост трябваше да им бъде Alan Moulder. Струва ми се, че дори един такъв як лост като г-н Moulder не успя да издържи тежестта на големите очаквания, стоварени на плещите на групата.

genre: post punk, new wave, indie

1. Is Love?
2. Strangers
3. Streetlights
4. Bigger Than Us
5. Peace & Quiet
6. Holy Ghost
7. Turn the Bells
8. Power & The Glory
9. Bad Love
10. Come Down

След дебютната Bigger Than Us, съзнанието ми започна да рисува картини как слушам следващия пост пънк шедьовър на триото от Ийлинг, зяпам с отворена устя, следствие на което езика ми е пресъхнал, но аз не забелязвам, защото музиката е толкова хубава, че ми се плаче.
Добре е, че имам въображение, но нещата в действителност стоят по различен начин. Тази сутрин се докопах до така лелеяния албум, и след 2 преслушвания мога да кажа, че е хубав, но посредствен.
Молдър се е помъчил да пресъздаде това, което е правил с Depeche Mode и Erasure, обаче въпреки огромния ми респект към неговите способности, резултата е изкуствен, като от конвейр. Както се беше изразил един прозорлив критик: "По-голямата част от албума звучи като Duran Duran, опитващи се да създадат Depeche Mode впечатление". Това изречение характеризира на 100% албума и аз се чудя дали има смисъл да дълбая още по темата.



И въпреки че албума не блести с особена оригиналност и не е откровен емоционален ексхибиционизъм на групата, Ritual в никакъв случай не е лош албум. Но дори името е претенциозно и клиширано. Намеква за някаква епична епичност, на която слушателя очаква да стане свидетел, но в крайна сметка не оправдава тези заявки и е по-редно от Ритуал да бъде прекръстен на Рутина. Наистина, няма нищо, каращо те да спреш, да си кажеш "damn, това е гениално", няма го wtf-момента, няма го блясъка на чистата креативност и самобитния талант. За сметка на това имаме техниката и заучените положения на Молдър, епичния вокал на Хари МакВей, който навява носталгия по Йън Къртис (а тук ужасно прилича на Дейв Геън), както и стабилния фундамент на ню-уейв ривайвъла, който от известно време насам вози рок групите в един коловоз. Това последното започва вече сериозно да доскучава. Щом на мен ми е писнало да слушам ню-уейв, значи сцената сериозно се е пренаситила и е време нещата да се придвижат към следващия тренд, а той - доколкото забелязвам - вече е на хоризонта.



Всъщност какво исках да кажа... Не, не е лош албума. Даже ако човек не подхожда с някакви очаквания към него, ще му се стори доста приятен.
Като се мъча да се абстрахирам от предхождащия Ritual хайп, спокойно мога да му дам
7.3/10

P.S.: Peace & Quiet е разкошна!

Коментари

иво каза…
много ми харесва, това тежко и провлачено звучене много ме жегва...
The Red Witch каза…
хм, привюто звучеше окей...ще го преслушам и ще си кажа мнението...принципно те са банда, която много трудно може да ме разочарова :)
Valkocompany каза…
Дейв Геън №2 !
Спор няма :)
епична епичност е куул.
Unknown каза…
По-добре късно, отколкото никога. To Lose My Life е ЕБАТИ албума. Интерпол ли? Хах, не - ТОВА е пост-пънкът.
Lu каза…
Тц тц тц, как ти се събра в устата... :D TLML наистина е страхотен албум, ама да сравняваш Interpol с White Lies е малко богохулно. :)
Unknown каза…
Бе имам някви спомени, че и на Интерпол съм натискал love-бутона през глава, ама такова е - внезапното вдъхновение не прощава. :)
Lu каза…
Тия моменти са priceless. :)

Популярни публикации от този блог

Lana Del Rey - Born To Die (2012)

Ghost - Impera (2022)

Drab Majesty - Modern Mirror (2019)