сряда, 9 май 2012 г.

Gossip – A Joyful Noise (2012)




Доста се чудих какво да кажа за новия албум на Gossip, за да не бъда обвинена в прекомерена критичност или както често набеждават жените, които имат по-крайно мнение - в тежък ПМС. След като нахулих новата творба на Garbage, нищо не ми пречи да сторя същото с още един много чакан албум - A Joyful Noise на Gossip, които махнаха "The"-то пред името си. Името на албума описва точно какво ви очаква в 11-те композиции - преобладаващо радостна, танцувална поп посредственост, свръхпродуцирана и излъскана като пастиран преден капак на ретро кабрио, возещо ABBA. Агнета и Ани-Фрид са на задната седалка и вързаните около главите им шарени шалове се веят. Къде отидох и аз, бързо обратно в реалността с чудовищната корица на албума, на която Бет Дито е изтипосана като японски демон. За тези от вас, които имат малки непослушни деца - можете успешно да ползвате това изображение вместо морално остарелия Торбалан.


genre: pop, dance

1. Melody Emergency
2. Perfect World
3. Get A Job
4. Move In The Right Direction
5. Casualties of War
6. Into The Wild
7. Get Lost
8. Involved
9. Horns
10. I Won’t Play
11. Love In A Foreign Place

Може би сте усетили негативната нотка в тона ми, и правилно сте усетили, затова нека продължа в същия дух. Преди всичко трябва да уточним, че петият албум на Клюката е продуциран от Браян Хигинс, който е част от Xenomania - песнотворен продуцентски екип. Известни са най-вече около работата си с The Saturdays и Girls Aloud. Не ми го побира акъла как изобщо са се обърнали към него, та кой с добър вкус харесва The Saturdays и Girls Aloud? Е, признавам си, чат пат си пускам Can't Speak French и Call The Shots но те не се броят, защото Flo и направи кавър на първата, а Fyfe Dangerfield на втората, а това е знак за някакви композиционни достойнства. Сега някой ще се обади "кой ти каза, че имаш добър вкус?". Ако има такива, предварително им пожелавам да хванат летен вирус.
Perfect World, първия сингъл от албума. Всеки иска да е Мадона.

И така, какво излиза - имаме отявлен поп продуцент от една страна, от друга имаме масивната Бет, която цяла година била слушала АББА, милата. Какво следва от това? Следва че всичко се е разбозило и енергичната бунтарска музика, която сме свикнали да асоциираме с Gossip, вече напомня за себе си само чрез страхотния глас на вокала им. Но дори при него нещата не са много розови - г-ца Дито пее резервирано, контролирано и сякаш някой я дърпа назад, за да не може да се развика (Хигинс ще да е). А това е много грешно за група, която показва характер и социална ангажираност. С 2 лесбийки в групата, е съвсем естествено да има ръмжене, агресия и размахване на пръсти - най-успешните им парчета Standing In The Way Of Control и Heavy Cross са написани в подкрепа на гей-обществото и в знак на протест срещу трудностите, които хомосексуалистите срещат дори в сравнително толерантното западно общество. Там се усеща истинското изражение на Gossip като есенция. А те да вземат така да притъпят израза на тази есенция, че да не остане нищо от нея, направо ме хваща яд. А Joyful Noise явно иска да апелира към широката комерсиална публика, която вече е отворена към уверени жени с наднормено тегло (виж първата картинка), и гони още по-голямо обществено признание с лесно смилаеми, свръх-продуцирани поп-химни. Не знам дали ще им се получи, песните са учудващо сходни, рядко нещо се откроява и ти остава в ума, т.е. като правени са на конвейер. Това носи някакво техническо съвършенство, но отнема автентичността и оригиналността на продукта. След десетина слушания в главата ми остана само порицателния рефрен на "Get a job", който е и най-сърдитото нещо в целия албум, смятайте. Пълна скука. Joyful Noise е далеч от денс-пънк настроението, което беше толкова увличащото в предните албуми. Друго нещо, което много ме издразни е, че повечето песни фейдват накрая. Фейдват. Колко лейм е това?!
Сега да обърна внимание на добрите страни. Албума ще ви хареса, ако не сте слушали Gossip преди това. Песните са перфектно измайсторени, лесно достъпни поп-денс отличници; вярно, без wow-фактора в тях, но все пак много добри. В Get Lost има денс носталгия, навяваща спомени за Good Life на Inner City, а Casualties Of War - една от по-добрите песни - е като рипоф на Dreams на Fleetwood Mac. В останалите песни все едно слушаме Синди Лоупър, което на мен ми допада. Изобщо във всяка песен има какво да ти хареса и това в голяма степен отмива срама. Албума е приятен, ако не подхождаш предубедено. Аз, обаче, не мога да простя притъпените дистортнати китари, низвергнатите барабани, тоновете синтезатори (аз се оплаквам от синтезатори, кой би повярвал), рестрикциите върху вокалното представяне на Дито и цялостния захаросан вкус на крайния продукт.

6.7/10

2 коментара:

Димитър Димитров каза...

На мен пък ми хареса, явно остарявам :)

Lu каза...

Е, че той албума не е лош. :)