петък, 4 февруари 2011 г.

The Streets - Computers and Blues (2011)

Ммм, как да започна? Ще поговоря малко за музиката in general.
Слушането на албум за пръв път е като да отидеш на среща. Много е важно с какво настроение си. Важна е обстановката, важна е нагласата. Важно е как се чувстваш и какво ти се върти в главата. Това може коренно да промени впечатлението ти от отсрещната страна. Като онзи експеримент с топлата чаша, сещате се.
Имайки това наум, аз подходих изключително внимателно към първото преслушване на новия албум на The Streets - Computers and Blues. Сготвих нещо полу-екзотично. Взех си дълъг отпускащ душ. Изядох порция от полу-екзотичното нещо, което беше толкова вкусно, че за момент ми се прииска да се омъжа... оженя... омъжа? за себе си. След това си направих билков чай с мед и натиснах триъгълния бутон.

genre: hip-hop, garage, indie

1. Outside Inside
2. Going Through Hell
3. Roof Of Your Car
4. Puzzled By People
5. Without A Blink
6. Blip On A Screen
7. Those That Don’t Know
8. Soldiers
9. We Can Never Be Friends
10. ABC
11. OMG
12. Trying To Kill M.E.
13. Trust Me
14. Lock The Locks

Споменах това за чая, защото отивайки на официалната страница на The Streets прочитам описание на албума от Майк Скинър: "dancing music to drink tea to". По-точно от това не можеше. Няколко песни по-късно аз подскачах на стола, клатейки глава и пиейки чай едновременно. Описанието на г-н Скинър продължава така:

Computers and Blues is all about dancing and CHATTING SHIT. 45 minutes of 130 bpm style straight spittin. one more banger.
The final Streets album (the fifth one) will be dark and futuristic. This could not be further from the album you’re about to hear, but it’s what is on my mind at the moment. I feel inspired by the synthesizer exhibition we just visited in Graz [Austria] after the gig we just did… It is a ravey album album that bludgeons you over the head with its stick of 1988 Romford, Blackpool and Philadelphia rock. It is an insane album.



Правилно сте прочели - това е последният албум на проекта. Майк наскоро сподели в едно интервю за Guardian: "I don't want to do The Streets anymore. I should have moved on a long time ago." Тъжно е, но предполагам просто му е дошло времето. Вече да правиш музика, в която говориш за простите неща от живота не е нищо ново.
При все това в музиката на The Streets това се прави по уникален и неповторим начин. Текстовете са толкова непретенциозни в своята същност, но едновременно с това толкова гениални, че след всяка втора строфа стоях със зяпната уста и се чудех как може нещо казано да е толкова простичко, но толкова въздействащо и никой да не се е сетил досега да го постави така. Поне на 5 различни песни съм връщала определена реплика, за да я чуя пак, защото е со факин осъм!
Време е за клип, продължавам развълнувано да сипя суперлативи по-долу.



Във втория сингъл от Computers and Blues, използващ знаменитата реплика на Чърчил, участва и Robert Harvey от The Music. Гласът му, който е по-младият вариант на Geddy Lee от Rush, ще го позная и насън, но доста се стреснах, когато в кадър се появи някакво подобие на Волдемор от Хари Потър. Младеж, къде ти е бритпоп прическата? Текста, както споменах преди, е сякаш изваден от река Осъм, а на момента "I can't resist anything, for temptation..." а в бекграунд се чува "Lucifer, come here!" съм връщала поне 7-8 пъти. Но такива моменти има в текста на всяка песен. Словесните каламбури на Скинър са висш пилотаж, който може да се съпостави само със словоизлиянията на Scroobius Pip. Когато чуя неща като "informal outside, stormy inside, normal", които са си едно своеобразно хайку, получавам лек спазъм в стомаха. Дори самата подредба на песните има ритъм: ABC, OMG... Trying to kill M.E. , Trust Me.
Ако разгледаме концепцията на албума, тя не е нова. През 80-те се проявиха големи вълнения, свързани с компютрите и електрониката като цяло, породени от ускорението на микрочиповия прогрес. Този тренд се пренесе напред във времето, като получи допълнителен тласък в средата на 90-те, когато всички бяха въодушевени от настъпващите възможности за взаимодействия в мрежа. В началото на 2K киберпространството беше вече нещо нормално и песните, които съдържаха някаква референция към "мрежата", "компютърната любов", "чата" и прочее неща, сега предизвикващи прозявка, бяха обречени на изгубена давност в зародиш.
Computers and Blues е за електрониката и за взаимодействията в мрежа... и все пак не точно. Той не разглежда тези неща като - пази Боже - нещо ново и вълнуващо. Той ги разглежда от ъгъла на нещо срастнало с и присъстващо в ежедневието; нещо, което не е нито апокалиптично, нито мистично, а нормална част от човешкия прогрес и в този смисъл не-зло.



В Trust Me, както съм споменавала, текста е гениален и разглежда именно въпроса за кхм, прогреса:

So much stuff and many people
The future is not evil
The future is not fish and it's simple, it's efficient

Позитивизма за бъдещето на човечеството на Скинър, който впрочем споделям и аз, е похвален и е глътка свеж въздух в помията от апокалиптични настроения, страх и опити за бърза популярност на други изпълнители, които нескопосано се мъчат да хванат цайтгайста. Това последното е успешно толкова, колкото успешно е да хванеш бактерия с мрежа за риба. Но да се върнем на *тадааам!* "компютрите и интернета", разглеждани в своята битова роля. След като направиха цял филм за фейлбука, песен за него съвсем не е впечатляваща. Знам, знам, филма изобщо не е за социалната мрежа като такава, но по това си приличат с песента:

Looked at your status,
"In a relationship",
"In a relationship",
An earthquake hit me.


Всъщност песента е за жена, към която лирическият герой е имал (защото му е давала) надежди, а тя изненадващо става в рилейшъншип с друг. Говорейки за рилейшъншипи, декември месец излезе новината, че през 2004-а Скинър е излизал с Рейчъл Стивънс и Черил Коул. Сигурно ги е свалял с фразата "I think you are really fit."
След тази кратка жълтина продължавам с анализите. Ще се върнем към дълбоко поучителните текстове в Computers and Blues, където се казва:

I'm puzzled by people. Loving isn't easy
You can't google the solution to people's feelings.
...
Come and love me, read my nothings
Blogging river floods
...
We all fear of company
But we are fierce anonymously
Enter shit on the internet
Clashing people, chatting evil
But we are cheery social sorts
With the pleasing photo forward

...
.

Не мога да не призная, че тази тема е преексплоатирана и наистина звучи клиширано, но нека имаме предвид, че песента е писанa през 2009-а. И все пак е хубаво да се напомня от време на време. Лицемерието не е приоритет само на електронното общуване и ако се абстрахираме от интернет-контекста, същите положения са налични откак свят светува. Тона може да ви звучи морализаторски. Пoвечето хора това ги дразни. Аз обичам морализаторските текстове, особено казани по толкова прост straightforward начин... защото повечето неща от живота могат да се обяснят с 2 изречения. Е, очевидно не и настоящия албум.

Колкото до прогреса... Не е лош прогреса. Ако не беше прогреса хората нямаше да могат да си гледат децата на видеозон, а Майк Скинър нямаше да може да напише песен за това:

I fix and I plan but this is just mad
I love you, you’re only a hundred pixels on a scan


Предстоящото раждане на детето му и желанието за отдаването на семейството, вероятно е причината това да е последното, което ще чуем от The Streets. И като за последно са се/се е постарал(и) лебедовата им песен да е най-доброто, което са издавали досега. Финалното парче Lock The Locks е прочувствено сбогуване с феновете:

" I'm packing up my desk, put it into boxes
knock out the lights, lock the locks and leave"




Целият албум звучи типично в стила на The Streets - ужасно духовито, небрежно и позитивно. Присъстват обичайните фрагментирани звуци, луупове, семпли, catchy припеви, които ти се забиват в главата и най-често изскачат под формата на тананикане в банята. Отвъд този позитивизъм и техническо майсторство, хора, които ги търсят, могат да открият вечните истини за живота, изказани с едно просто изречение:

We are nothing if not nice


Това не е смешно, нито е скучно, нито е клиширано. Стремеж към псевдо-бунтарство не бива да е причина да се отписват изначалните ценности в човешката същност и да не се гледа на нещата по най-адекватния възможен начин. А той именно е и посланието на албума: може да съм объркан, да не знам какво да правя с живота си, да се чувствам нещастен от много неща с които се сблъсквам, да ме е страх от бъдещето, но ако не съм добронамерен и не се държа, то аз съм пълно лайно и заслужавам някой да ми сцепи главата с брадва.

Ще ни липсваш, Скинър.

8.3/10

9 коментара:

cinemascrotum каза...

Ревюто е наистина много добро. Защо не се съсредоточиш в писането на такива качествени анализи, вместо да пускаш само клипове с по два реда текст? :)
Освен ако не те мързи. В този случай е обяснимо, защото аз имам същия проблем напоследък. :)

Lu каза...

Благодаря. :)
Сега като го чета, чак много добро не е; някои неща можеха да бъдат казани по по-различен начин, някои липсват, а трябваше да ги добавя, но го написах набързо, защото бях развълнувана да споделя. :D
Писането на хубаво ревю си иска време, както знаеш. Пък ако на теб ти се получава от първия път си взимам думите назад и замлъквам в знак на възхищение.
Проблема, за щастие, не е в мързела (поне не и от доста време насам), но текучеството на музика е голямо и се радвам ако успея да сложа 1/10 от нещата, които ми минават през ръцете. Затова се мъча да намеря някакъв компромисен вариант, за да успея да поствам по-интересните неща. Вярно е, че по-специалните албуми заслужават и по-специално внимание. Взимам препоръката ти предвид и ще се старая да им го отделям завбъдеще. :)

toshekk каза...

И на мен ми хареса ревюто и стила ти на писане :)
Много по-хубаво е отколкото онези глупости на сп. Rolling Stone, които преписват от американските колеги.
Скротум, искаш твърде много от нея, според мен ;)

black brother каза...

Незнам как попаднах тук, прекрасно ревю на албум, който не харесах изобщо. Няма да подминавам повече това място обаче. Поздравления Лу.

Lu каза...

toshekk, ного ме ласкаеш. :)
Всъщност мисля, че е нормално българският RS да преписва от американското издание. Или поне на мен така му се струва. А това списание не съм го чела от години, а българското издание - никога. Недолюбвам стила им като цяло, в грешка ли съм?

черни братко, радвам се, че ревюто ти е харесало. И съжалявам, че албума не. Благодаря за поздравленията, ще се радвам да се отбиваш. Хвърлих едно око на твоя. Обърнал си внимание на Warpaint, срещу отразяването на които съвсем преднамерено се противях. Поздравления и за теб. :)

toshekk каза...

Не, Лу, то и мен ме дразнят някои неща, ама си го чета това списание, просто защото няма други. Eх, преди имаше 1 сп. РИТЪМ, което за мен беше много хубаво, жалко че го спряха :(

Lu каза...

Е, Ритъм-а и аз го четях, макар че и те преписваха доста неща. То и няма как де. Интернета промени много неща.
Е, кориците им поне бяха жестоки. :)

Milen каза...

"Ще ни липсваш, Скинър." ?!? - Човека си е жив и здрав. След година две ще направи нов проект. А може и по-скоро.

Lu каза...

Прав си, разбира се. Очаквам като мине еуфорията от раждането да му доскучее и да извади нещо ново, но нали трябваше да завърша с патос. :D