понеделник, 21 февруари 2011 г.

Radiohead - The King Of Limbs (2011)

Здравейте пак. След една прекрасна релаксираща неделя, в която успях малко да си прочистя главата, отърсвайки се от разни дразнещи паразитни мисли и запълвайки онази празнина, за която пее Тoм Йорк в Lotus Flower (за сърцето става въпрос, държа да поясня), вече няма закъде да отлагам да се изкажа за новото, осмо по ред отроче на Radiohead. Времето е малко кът за сметка на работата, но ще се опитам да изразя мислите си по разбираем начин.

genre: idm, electronic, glitch, ambient, post dubstep

1. "Bloom" – 5:15
2. "Morning Mr Magpie" – 4:41
3. "Little By Little" – 4:27
4. "Feral" – 3:13
5. "Lotus Flower" – 5:01
6. "Codex" – 4:47
7. "Give Up the Ghost" – 4:50
8. "Separator" – 5:20

Този абзац винаги се почва най-трудно. В увода казвам някакви общи приказки, обикновено подправени с малко личен нонсенс за цвят, обаче като дойде време да пиша жанровите тагове и да почна да говоря по същество за албума става малко куцо. Летят ми разни мисли, които не знам как да свържа. Oh well, почваме прозаично, а именно - от заглавието.

The King Of Limbs е дъбово дърво и се намира в гората Savernake; то е едно от най-старите в Англия, а и в Европа, като се предполага че е на повече от 1000 години. Част от In Rainbows е записана в Tottenham House, която се намира във въпросната гора и вероятно на това се дължи познанството с хилядолетника. The King Of Limbs е едно много правилно име за албума, тъй като той е доста... природен и горски.


- Кой е The King of Limbs, Том Йорк ли? 
- Не, той е Lord of The Dance!

The King of LImbs има атмосфера, която навява картини на влажни мъгливи гори, езера, зелени листа и росна трева. По някое време даже пеят птички (в края на Morning Mr Magpie/Codex/началото на Giving Up The Ghost/). Това, естествено, не означава, че албума е весел; просто дълбоката самовглъбеност, на която музиката на петимата от Абингтън е олицетворение, получава един по-светъл и - ако мога така да се изразя - самодивски отенък. Звуците на композициите са много ритуални, което се дължи на ясно отчетливия ритъм - бил той барабанен, басов, или постигнат с помощта на пляскане на ръце, както е в Lotus Flower. Може и прост китарен риф да води цялата композиция, както е в Mr. Magpie:



Необяснимо за мен, Mr. Magpie масово се обявява от феновете за слаба композиция. Аз я намирам за доста сполучлива, въпреки че не знам кой е г-н Магпай - събирателен образ, политик, личност от звукозаписната индустрия, или някой, на когото Том Йорк има зъб. Цялата песен ми звучи много Foals-ки, предполагам заради китарките. Г-н Йорк и този път не е изневерил на характерния си маниер на пеене, който цели създаването на определена атмосфера чрез завалване на думите, разтягане на фрази, много "аааа ъъъъъа уууууууу" и акцентиране на определени фрази, който са хедлайнъри за всяка песен и които всъщност са единствените, които се запомнят. В Little by Little например се откроява следното: 

Little by little, мрън мрън мрън мрън,
I'm such a tease and you're such a flirt 

... и дотам. Феновете да си търсят текстовете и да разгадават дълбоките послания зад ломотенето на Йорк. Всъщност това е голяма част от чара на музиката му, не ме разбирайте погрешно. Аз съм за всичко, което допринася за атмосферата. Няма значение дали ще пееш по ноти, дали ще сипеш рими в ритъм или просто ще говориш на фона на музика. Ако не беше така никой нямаше да харесва Серж Генсбърг. В крайна сметка е важно да създадеш една ефирна обвивка на the listening experience,  в която слушателя да се потопи плавно, натискайки си play, и която да стане толкова гъста, че след края на албума да не може да излезе от нея.
В The King of Limbs това се получи, поне при мен. Споменах за онова "органично" чувство, което ми се натрапваше, и което лично аз намирам за добър избор. Целият албум ми идва като едно приласкаване, като завръщане у дома и майчина прегръдка, която те уверява, че всичко е наред. Като тих следобед в гората.
Sleight of hand
Jump off the end
Into a clear lake
No one around

Just dragonflies
fantasize
No one gets hurt
You’ve done nothing wrong

Slide your hand
Jump off the end
The water's clear and innocent
 

Това е текста на Codex, която прекрасно илюстрира усещането, за което говоря. Монотонното пиано е the clear lake, цигулките са водните кончета, а тромбона е повик от вкъщи. Или нещо такова, сещате се. И накрая има птички. Птичките продължават и към Giving Up The Ghost, която вече е известна от концертите на Atoms For Peace. Всъщност 8 песни ми се струват малко за цял албум, и то на продуктивна група като Radiohead. Подозирам, че полседната Separator е наистина разделител, който да служи за средна отсечка на един по-дълъг албум, чиято втора част ще излезе като бонус диск по-късно, както беше в InRainbows. Има и лек хинт в текста: "
If you think this is over then you're wrong". В тази връзка искам да спомена, че албума в своята цялост е прекрасно композиран и следва класическата схема експозиция - завръзка - кулминация - развръзка - епилог. TKOL почва живо и динамично с Bloom и Mr.Magpie, натяга малко съспенс с Little By Little, отбелязва наближаващата буря с Feral;в Lotus Flower е достигната пиковата точка на посланието, след утихването на която идва кинематографичния Codex, чията медитативност се разстила с Giving Up The Ghost. За край, Separator препраща към приповдигнатото начало, но малко по-умерено и уравновесено, като достигане на някакво просветление и Великия Баланс. Цялата тази постановка в 37 минути. Отначало бях предубедена към краткотрайността на албума, но с течение на слушанията и аз достигнах до някакво просветление - това е перфекто времетраене, което ти позволява да погълнеш наведнъж албума, без той да става прекалено протяжен и досаден, но е и достатъчно дълго, за да можеш да преминеш през композиционните му етапи адекватно. Идеален е за дълга разходка към дома след работа, за приспиване, когато се унасяш достатъчно бързо, че да не изтраеш цял албум или просто за фон, когато си пиеш кафето сутрин.



Друго нещо, на което исках да обърна внимание, world music-вкуса на The King Of Limbs. Не се сещам Radiohead да са правили друго нещо толкова джази и фънки(доколкото е възможно). Няма как да не забележите, че Bloom прилича на нещо бразилско повече, отколкото на каквото и да е друго. Високите китарни акорди в Separator пък ни отпраща към Далечния Изток. Други влияния, които усещам, са свързани с колеги музиканти, които творят в glitch/dubstep стилистиката като цяло. Moderat/Apparat, FourTet, Burial - има по щипка, а понякога и по цели шепи от всеки от тях на места в албума. Последното намира своето потвърждение, ако погледнем "office chart" постовете на официалния сайт на Radiohead, и видим какво си слушат хората напоследък.

Дотук изтъквах предимно позитиви, но Краля си има и своите негативи, които - макар и не толкова сериозни - все пак присъстват. The King Of Limbs не е толкова запомнящ се, колкото ми се искаше. При все, че го послушах доста, в главата ми не хвърчат фрази и припеви и трябва да се понапъна малко, за да се сетя коя песен как беше. Албумът е slow grower. Не знам дали това трябва да го числя към негативите, но е факт, за добро или лошо. Почти нищо изненадващо и ново няма, звукът на Radiohead, който знаем от последните години, с обичайните козметични промени. Няма революции и иновации.

Ами това е. Надявам се все пак да прочетете ревюто и пропуска на следобедното ми кафе заради списването му да е бил оправдан. The King Of Limbs, се оказа, ми харесва повече, отколкото предполагах, когато го слушах първите няколко пъти. Дали защото съм разкрила нови пластове или защото вече му свикнах - не знам, но е факт.

7.8/10

2 коментара:

findley каза...

Постарала си се доста да намериш всички ценни неща в този албум. Аз пък бих казала, въпреки пристрастието ми към Рейдиохед - обичам ги, обаче този албум е чудесна фонова музика. Доста приятна и доста незапомняща се.

goo каза...

Слаб албум.Не ме впечатли с нищо.
Определено не заслужава такъв висок рейтинг.Предходният беше много по-силен.