Daft Punk - Random Access Memories (2013)
Тия дни се канех да пусна постове за още 2-3 значими и много чакани албуми, но тогава се появиха Дафт Пънк и пометоха всичко. Нищо, няма да избягат. Важното е, че от няколко дни Daft Punk are playing at my house.
Daft Punk винаги са били формация с голям размах и концептуалност. Дебютният им “Homework” беше създаден с идеята да покаже на рок-младежта, че електронната музика е готина; Discovery трябваше да върне топката и да покаже на електро-младежта, че рокът е супер. Говорейки за концептуалност, не мога да не спомена смелото начинание да облечеш половината песни от Discovery в аниме клипове, които са хронологично подредени епизоди от пълнометражен филм. Но да се върнем на резюмето: двете упражнения имаха феноменален успех. И тъкмо бяха ускорили до втора космическа скорост, когато пропаднаха – през 2005-а направиха Human After All, който беше натирен от критиката и игнориран от публиката. Това, обаче, не отне от звездния ореол на дуото и серия от спорадични напомняния за съществуването им генерираха значително количество хайп - “Stronger” на Kanye West, достигналата вече легендарност сцена-пирамида и слуховете около участието им в саундтрака на TRON:Legacy. Последният най-накрая се появи през 2010 и циментира Daft Punk като едни от най-талантливите музиканти на нашето време, да не говорим, че изнесе филма на гърба си. Ако някой все още се е съмнявал в това – Random Access Memories сдъвква и изплюва всякакви колебания относно грандиозността на визията и капацитета им.
genre: disco, funk, edm, french house, jazz rock, fusion
1. “Give Life Back to Music” (featuring Nile Rodgers)
2. “The Game of Love”
3. “Giorgio by Moroder” (featuring Giorgio Moroder)
4. “Within” (featuring Chilly Gonzales)
5. “Instant Crush” (featuring Julian Casablancas)
6. “Lose Yourself to Dance” (featuring Pharrell Williams and Nile Rodgers)
7. “Touch” (featuring Paul Williams)
8. “Get Lucky” (featuring Pharrell Williams and Nile Rodgers)
9. “Beyond”
10. “Motherboard”
11. “Fragments of Time” (featuring Todd Edwards)
12. “Doin’ It Right” (featuring Panda Bear)
13. “Contact” (featuring DJ Falcon)
Самото име на албума ни подсказва какво можем да очакваме: Спомени С Произволен Достъп e събирателно понятие за множеството разностилови музикални герои и влияния, които Daft Punk имат. Освен това, като игра на думи, е чудесна препратка към роботното им алтер-его, в смисъла на рам памет. Добре им се е получило – и препратката, и албумът, който е истинско празненство на музиката: колаборациите на групата събират на едно място жива история от последните 50 години в лицето на Nile Rodgers, Giorgio Moroder, Paul Williams, Chilly Gonzales, Todd Edwards, DJ Falcon, Julian Casablancas, Panda Bear, Pharrel Williams и шепа виртуозни студийни музиканти. Концепцията на RAM е да се вдъхне живот на музиката чрез обръщане на публиката към онова време, когато записването на албум изисква значително количество пари, музикални умения, оборудване и време. Половината от дуото, Thomas Bangalter, в интервю за Pitchfork, споделя мнението си за компютърно-генерираната музика и домашните студия: “Технологията направи музиката достъпна по един много интересен начин от философска гледна точка, което е страхотно. Но от друга страна, когато всеки може да прави магия, вече няма никаква магия – ако публиката може да го прави сама, защо изобщо да им пука?”.
*James Blake does not like this.
В тази връзка, RAM на първо четене е много различен Daft Punk албум. За създаването му приоритетни са били истинските, „живи” музикални инструменти, като електрониката е ограничена до минимум, но за сметка на това е винтидж – използвани са дръммашини, синтезатори и вокодери, каквито са използвани през 70-те и 80-те. „Стана ни ясно, че сме ограничени до собствената си невъзможност да създадем груув така, както ни се иска в ограниченията на 8 или 16 такта.“ – продължава Bangalter. – “Нещото, което много ни харесва при диското е идеята да свириш поредица от звуци отново и отново – мозъкът ти веднага отчита, че това не е семпъл, който се повтаря.” Въпреки че RAM масово беше разглеждан като диско албум, това не е съвсем така. Той е в равни порции диско, фънк, фюжън, джаз рок, прогресив, EDM и психаделия в една великолепна смесица, прекрачваща простите стилови ограничения и условни музикални периоди.
Oдисеята започва с най-зрелищните първи 15 секунди, които съм чувала в opener. Те могат да се чуят в официалния тийзър по-горе, който Daft Punk пуснаха на 13.05. Тъкмо, когато си мислиш "Боже, това е страхотно!" и звукът спира. И ти искаш още. И ще преордърнеш, много ясно. Рекламната кампания на албума е страхотна, но няма да задълбавам в това сега. Първата песен и лайтмотиф на албума „Give Life Back To Music” рита с крак вратата към едно ретро-футуристично пътуване: експлозивната интродукция е заменена от smooth фънк ритъма на Nile Rodgers-овата китара, а гласът на единия робот приповдигнато настоява „ let the music of your life give life back to music”. Тези три елемента се редуват, докато не почнеш наистина да виждаш светещи диско топки и танцуващи хора в чарлстони. „The Game of Love” е тъжната любовна изповед на вокодиран глас, гарнирана с лирични клавирни 80-арски теми. Дадена на Майкъл Болтън или Ричард Маркс навремето, щеше да стане хит. Ако нещо от RAM прилича на старите Daft Punk, то това е – пуснете си Something About Us от Discovery и открийте десетте разлики. "Giorgo By Moroder" е внушителен биографичният монолог на един от най-знаковите продуценти в историята на популярната музика, който - без да се усетиш - прелива в характерно дафтпънково синтезаторно апреджио, зад което – също толкова неочаквано – изниква грандиозна струнно ададжио. Няма как да не обичаш ададжиота. След толкова стилови смени си мислиш, че няма къде да се отиде, докато вече оазадачилия те кратък скреч фрагмент не прелее в електронна техно вакханалия а ла Josh Wink. Композицията е като 9-минутна „кратка история на музиката в звуци” и няма какво друго да се случи, освен да те остави с виснало чене. Имам една стара книжка - "История на музиката в картинки", един от най-забавноинформативните 2 сантиметра комиксова дебелина, създавани някога. Това е подобно, само че в аудиоформат.
Колаборацията с Chilli Gonzales – “Within”, е друга сърцераздирателна балада, акцентираща върху пианното майсторство на канадския музикант. Ролята на тази композиция е да осигури прехода в тоналността - от "до минор" в първите 3 трака към "ре минор" в следващите. За голяма моя досада, тук отново е използван вокодер и това почва бавно да ми лази по нервите, но след няколко слушания установих, че в един момент модулацията на гласа на Гонзалес заприличва на тъжен звук, изтръгнат от виола и в това се крие известен чар. Звездата на “Instant Crush” е г-н Julian Casablancas, който също е вокодиран и гласът му на първо слушане прилича по-скоро на бълбукане, отколкото на нормален вокал, но както е с всичко друго – и с това се свиква. Постройката на песента е типично Строукс-ка, и ако не беше вокодера, спокойно би се настанила в последния албум на нюйоркчаните (който не е от най-читавите им, btw). “Lose Yourself To Dance”, заедно с първия сингъл “Get Lucky”, е безсрамно танцувалния и съблазнителен принос на Pharrell Williams към албума. Достойна за името си, песента не ти оставя друг избор, освен да почнеш лека-полека да влизаш в мазния фънк ритъм. Ако се поизмориш, можеш да разчиташ на Skateboard P да ти подаде ризата си, за да си попиеш потта. Това, извадено от контекста, не звучи много красиво, но песента определено е. Все пак предложената хавлиена кърпа в Everybody Nose e доста по-приемлив вариант, но от друга страна гол до кръста Фарел не е чак толкова лоша идея. От трета страна, той е шъртлес почти толкова често, колкото Джейкъб от Здрач и разсъбличането му не е чак такова събитие. Прекалено задълбах в една единствена фраза, затова преминавам нататък. "Get Lucky" e малко или много ясна, след като тийзъра и се превърна в най-паметният момент от тазгодишната Coachella: излязоха около 50-ина любителски версии, базирани на тази паметна 1 минута музика, изпълнена от облечени в пайетени Saint Laurent сака изпълнители. Get Lucky е хит в класическия смисъл на понятието – перфектно продуциран и миксиран, радиофоничен, танцувален, зарибяващ. Подсказка: 15-секунден танц на 2:20.
Все още чакам клипа, и се надявам да го дочакам, да ви се невидят и маркетинговите манювъри. Казвайки "маркетингови маневри", няма как да не се отбележат серията win-win шортове за колабораторите. Казвам "win-win" защото има полза за всички - зрителите получават поглед отвътре и научават интересни неща за музикантите, разбират защо са избрани точно те, каква е тяхното отношение към музиката и историята им. От друга страна, албумът получава масивна реклама, която последователно надстроява хайп (съжалявам, не се сещам за адекватен български аналог на думата) и води до масова психоза. И знаете ли кое е най-хубавото - че този хайп в крайна сметка се оказва оправдан. Но да продължа нататък...
„Touch” е най-странната композиция в албума и по думите на Bangalter и de Homem-Christo – най-трудното нещо, което някога са правили: прилича на 8-минутен бродуейски мюзикъл, с много емоция и ретро кабаретни аранжименти. За Paul Williams, който е работил с Барбра Стрейзанд, Дейвид Боуи и The Carpenters, звезда от 70те, съ-автор и изпълнител на песента, “Touch” e до голяма степен биографична. Идеята за „пробуждането” и за връщането към живот кореспондира с неговата собствена история – успешен музикант през 70-те, той пада в бездната на злоупотребата с алкохол и наркотици за десетилетие, и с големи усилия успява да се възстанови през 90те. Paul Williams участва и в “Beyond”, която е по-проста откъм постройка и продължава линията на семпли, водени от китарен ритъм джаз-рок композиции, вдъхновени от Steely Dan.
„Motherboard” сякаш е най-личната и най-искрена композиция на Daft Punk в албума: почти 6-минутен лиричен инструментал, виртуозно съчетаващ синтезатори с класически инструменти като акустична китара, цигулки и флейта. Не знам дали авторите и гледат на нея като музикалния еквивалент на дънна платка за албума, но името и референцията му към RAM предизвикват усмивка. “Fragments of Time” e като ивадена от началните надписи на 70тарски семеен ситком, с участието на Todd Edwards, който участва и в “Face To Face”, отново от Discovery. Discovery е страхотен албум, но Пичфорк са му дали 6.4 навремето, което е една от многото причини да ме дразнят и да ги определям като безхаберни. „Doin’ It Right” с Panda Bear е отвяващ главата downbeat indie/edm клубен хит, който предстои да потвърди, че Daft Punk „го правят както трябва”. "Control" - 13-тата, финална и затваряща композиция от албума, е съвместна работа с близкия приятел на дуото DJ Falcon и е единствената, в която е използван семпъл – взети са фрагменти от „We Ride Tonight” на австралийците Sherbet, на чиито фон слушаме запис на тематичните обяснения на американски астронавт за неидентифициран светещ обект в открития космос. Някъде видях, че това е капитан Eugene Cernan от Apollo 17, но не съм го проверила и затова го оставям да виси като непотвърдена вълнуваща възможност. Цялото парче е много кинематографично, с яростно градиране на напрежението и ускорение като при излитане в космоса. Всичко завършва с минута и половина дистортнати звуци, от които трябва да се сещаме, че изстрелването е било успешно и вече сме в орбита. След целия изслушан албум, аз лично съм склонна да се съглася, щото вече съм там и замислям своя версия на Space Oddity.
Като единствен недостатък ще посоча злоупотребата с вокодери, за която вече ви споменах. Очевидно Guy-Manuel и Thomas искат да поддържат амплоато си на роботи, но защо намесват и другите в това безумие? След няколко слушания, обаче, се свиква и това не отнема кой знае колко от очарованието на албума, за разлика от положението при 808s and Heartbreaks на Kanye West, от чиито вокали все още ме побиват тръпки. Текстовете също не блестят с особена дълбочина, като на повечето места се ограничават до няколко строфи, но не съм сигурна дали това е недостатък. Някои от най-приповдигащите песни, за които се сещам, също разчитат на няколко глуповати изречения, които обаче вършат чудеса. Това според мен е търсен ефект, както и цялата глуповато-шантава помпозност - роботизираните гласове, наивните feelgood клавирни темички, детският хор в Touch; всичко това показва едно много хубаво чувство за хумор, което за жалост хората масово няма да оценят. В заключение ще кажа, че Random Access Memories не е жанропроменящото второ пришествие, което доста хора очакваха той да бъде. Вместо това е монументална музикантска работа, впечатляваща с перфекционизъм при замисъл и изпълнение, прекрасен реверанс към по-добрите времена на музиката и 100% добро настроение. Не знам какво повече бихме могли да искаме от подобен албум (освен да ограничат вокодерите). RAM няма да хареса на 2 типа хора: 1) тези, които са здраво затънали в мейнстрийма и не ценят музиката в нейната историческа стилова красота и разнообразност; 2) тези, които слушат траш. За останалите – въпросните 74 минути ще са изключително приятно музикално преживяване, а за хора като мен - истинско пиршество.
9/10
Daft Punk винаги са били формация с голям размах и концептуалност. Дебютният им “Homework” беше създаден с идеята да покаже на рок-младежта, че електронната музика е готина; Discovery трябваше да върне топката и да покаже на електро-младежта, че рокът е супер. Говорейки за концептуалност, не мога да не спомена смелото начинание да облечеш половината песни от Discovery в аниме клипове, които са хронологично подредени епизоди от пълнометражен филм. Но да се върнем на резюмето: двете упражнения имаха феноменален успех. И тъкмо бяха ускорили до втора космическа скорост, когато пропаднаха – през 2005-а направиха Human After All, който беше натирен от критиката и игнориран от публиката. Това, обаче, не отне от звездния ореол на дуото и серия от спорадични напомняния за съществуването им генерираха значително количество хайп - “Stronger” на Kanye West, достигналата вече легендарност сцена-пирамида и слуховете около участието им в саундтрака на TRON:Legacy. Последният най-накрая се появи през 2010 и циментира Daft Punk като едни от най-талантливите музиканти на нашето време, да не говорим, че изнесе филма на гърба си. Ако някой все още се е съмнявал в това – Random Access Memories сдъвква и изплюва всякакви колебания относно грандиозността на визията и капацитета им.
genre: disco, funk, edm, french house, jazz rock, fusion
1. “Give Life Back to Music” (featuring Nile Rodgers)
2. “The Game of Love”
3. “Giorgio by Moroder” (featuring Giorgio Moroder)
4. “Within” (featuring Chilly Gonzales)
5. “Instant Crush” (featuring Julian Casablancas)
6. “Lose Yourself to Dance” (featuring Pharrell Williams and Nile Rodgers)
7. “Touch” (featuring Paul Williams)
8. “Get Lucky” (featuring Pharrell Williams and Nile Rodgers)
9. “Beyond”
10. “Motherboard”
11. “Fragments of Time” (featuring Todd Edwards)
12. “Doin’ It Right” (featuring Panda Bear)
13. “Contact” (featuring DJ Falcon)
Самото име на албума ни подсказва какво можем да очакваме: Спомени С Произволен Достъп e събирателно понятие за множеството разностилови музикални герои и влияния, които Daft Punk имат. Освен това, като игра на думи, е чудесна препратка към роботното им алтер-его, в смисъла на рам памет. Добре им се е получило – и препратката, и албумът, който е истинско празненство на музиката: колаборациите на групата събират на едно място жива история от последните 50 години в лицето на Nile Rodgers, Giorgio Moroder, Paul Williams, Chilly Gonzales, Todd Edwards, DJ Falcon, Julian Casablancas, Panda Bear, Pharrel Williams и шепа виртуозни студийни музиканти. Концепцията на RAM е да се вдъхне живот на музиката чрез обръщане на публиката към онова време, когато записването на албум изисква значително количество пари, музикални умения, оборудване и време. Половината от дуото, Thomas Bangalter, в интервю за Pitchfork, споделя мнението си за компютърно-генерираната музика и домашните студия: “Технологията направи музиката достъпна по един много интересен начин от философска гледна точка, което е страхотно. Но от друга страна, когато всеки може да прави магия, вече няма никаква магия – ако публиката може да го прави сама, защо изобщо да им пука?”.
*James Blake does not like this.
В тази връзка, RAM на първо четене е много различен Daft Punk албум. За създаването му приоритетни са били истинските, „живи” музикални инструменти, като електрониката е ограничена до минимум, но за сметка на това е винтидж – използвани са дръммашини, синтезатори и вокодери, каквито са използвани през 70-те и 80-те. „Стана ни ясно, че сме ограничени до собствената си невъзможност да създадем груув така, както ни се иска в ограниченията на 8 или 16 такта.“ – продължава Bangalter. – “Нещото, което много ни харесва при диското е идеята да свириш поредица от звуци отново и отново – мозъкът ти веднага отчита, че това не е семпъл, който се повтаря.” Въпреки че RAM масово беше разглеждан като диско албум, това не е съвсем така. Той е в равни порции диско, фънк, фюжън, джаз рок, прогресив, EDM и психаделия в една великолепна смесица, прекрачваща простите стилови ограничения и условни музикални периоди.
Oдисеята започва с най-зрелищните първи 15 секунди, които съм чувала в opener. Те могат да се чуят в официалния тийзър по-горе, който Daft Punk пуснаха на 13.05. Тъкмо, когато си мислиш "Боже, това е страхотно!" и звукът спира. И ти искаш още. И ще преордърнеш, много ясно. Рекламната кампания на албума е страхотна, но няма да задълбавам в това сега. Първата песен и лайтмотиф на албума „Give Life Back To Music” рита с крак вратата към едно ретро-футуристично пътуване: експлозивната интродукция е заменена от smooth фънк ритъма на Nile Rodgers-овата китара, а гласът на единия робот приповдигнато настоява „ let the music of your life give life back to music”. Тези три елемента се редуват, докато не почнеш наистина да виждаш светещи диско топки и танцуващи хора в чарлстони. „The Game of Love” е тъжната любовна изповед на вокодиран глас, гарнирана с лирични клавирни 80-арски теми. Дадена на Майкъл Болтън или Ричард Маркс навремето, щеше да стане хит. Ако нещо от RAM прилича на старите Daft Punk, то това е – пуснете си Something About Us от Discovery и открийте десетте разлики. "Giorgo By Moroder" е внушителен биографичният монолог на един от най-знаковите продуценти в историята на популярната музика, който - без да се усетиш - прелива в характерно дафтпънково синтезаторно апреджио, зад което – също толкова неочаквано – изниква грандиозна струнно ададжио. Няма как да не обичаш ададжиота. След толкова стилови смени си мислиш, че няма къде да се отиде, докато вече оазадачилия те кратък скреч фрагмент не прелее в електронна техно вакханалия а ла Josh Wink. Композицията е като 9-минутна „кратка история на музиката в звуци” и няма какво друго да се случи, освен да те остави с виснало чене. Имам една стара книжка - "История на музиката в картинки", един от най-забавноинформативните 2 сантиметра комиксова дебелина, създавани някога. Това е подобно, само че в аудиоформат.
Колаборацията с Chilli Gonzales – “Within”, е друга сърцераздирателна балада, акцентираща върху пианното майсторство на канадския музикант. Ролята на тази композиция е да осигури прехода в тоналността - от "до минор" в първите 3 трака към "ре минор" в следващите. За голяма моя досада, тук отново е използван вокодер и това почва бавно да ми лази по нервите, но след няколко слушания установих, че в един момент модулацията на гласа на Гонзалес заприличва на тъжен звук, изтръгнат от виола и в това се крие известен чар. Звездата на “Instant Crush” е г-н Julian Casablancas, който също е вокодиран и гласът му на първо слушане прилича по-скоро на бълбукане, отколкото на нормален вокал, но както е с всичко друго – и с това се свиква. Постройката на песента е типично Строукс-ка, и ако не беше вокодера, спокойно би се настанила в последния албум на нюйоркчаните (който не е от най-читавите им, btw). “Lose Yourself To Dance”, заедно с първия сингъл “Get Lucky”, е безсрамно танцувалния и съблазнителен принос на Pharrell Williams към албума. Достойна за името си, песента не ти оставя друг избор, освен да почнеш лека-полека да влизаш в мазния фънк ритъм. Ако се поизмориш, можеш да разчиташ на Skateboard P да ти подаде ризата си, за да си попиеш потта. Това, извадено от контекста, не звучи много красиво, но песента определено е. Все пак предложената хавлиена кърпа в Everybody Nose e доста по-приемлив вариант, но от друга страна гол до кръста Фарел не е чак толкова лоша идея. От трета страна, той е шъртлес почти толкова често, колкото Джейкъб от Здрач и разсъбличането му не е чак такова събитие. Прекалено задълбах в една единствена фраза, затова преминавам нататък. "Get Lucky" e малко или много ясна, след като тийзъра и се превърна в най-паметният момент от тазгодишната Coachella: излязоха около 50-ина любителски версии, базирани на тази паметна 1 минута музика, изпълнена от облечени в пайетени Saint Laurent сака изпълнители. Get Lucky е хит в класическия смисъл на понятието – перфектно продуциран и миксиран, радиофоничен, танцувален, зарибяващ. Подсказка: 15-секунден танц на 2:20.
Все още чакам клипа, и се надявам да го дочакам, да ви се невидят и маркетинговите манювъри. Казвайки "маркетингови маневри", няма как да не се отбележат серията win-win шортове за колабораторите. Казвам "win-win" защото има полза за всички - зрителите получават поглед отвътре и научават интересни неща за музикантите, разбират защо са избрани точно те, каква е тяхното отношение към музиката и историята им. От друга страна, албумът получава масивна реклама, която последователно надстроява хайп (съжалявам, не се сещам за адекватен български аналог на думата) и води до масова психоза. И знаете ли кое е най-хубавото - че този хайп в крайна сметка се оказва оправдан. Но да продължа нататък...
„Touch” е най-странната композиция в албума и по думите на Bangalter и de Homem-Christo – най-трудното нещо, което някога са правили: прилича на 8-минутен бродуейски мюзикъл, с много емоция и ретро кабаретни аранжименти. За Paul Williams, който е работил с Барбра Стрейзанд, Дейвид Боуи и The Carpenters, звезда от 70те, съ-автор и изпълнител на песента, “Touch” e до голяма степен биографична. Идеята за „пробуждането” и за връщането към живот кореспондира с неговата собствена история – успешен музикант през 70-те, той пада в бездната на злоупотребата с алкохол и наркотици за десетилетие, и с големи усилия успява да се възстанови през 90те. Paul Williams участва и в “Beyond”, която е по-проста откъм постройка и продължава линията на семпли, водени от китарен ритъм джаз-рок композиции, вдъхновени от Steely Dan.
„Motherboard” сякаш е най-личната и най-искрена композиция на Daft Punk в албума: почти 6-минутен лиричен инструментал, виртуозно съчетаващ синтезатори с класически инструменти като акустична китара, цигулки и флейта. Не знам дали авторите и гледат на нея като музикалния еквивалент на дънна платка за албума, но името и референцията му към RAM предизвикват усмивка. “Fragments of Time” e като ивадена от началните надписи на 70тарски семеен ситком, с участието на Todd Edwards, който участва и в “Face To Face”, отново от Discovery. Discovery е страхотен албум, но Пичфорк са му дали 6.4 навремето, което е една от многото причини да ме дразнят и да ги определям като безхаберни. „Doin’ It Right” с Panda Bear е отвяващ главата downbeat indie/edm клубен хит, който предстои да потвърди, че Daft Punk „го правят както трябва”. "Control" - 13-тата, финална и затваряща композиция от албума, е съвместна работа с близкия приятел на дуото DJ Falcon и е единствената, в която е използван семпъл – взети са фрагменти от „We Ride Tonight” на австралийците Sherbet, на чиито фон слушаме запис на тематичните обяснения на американски астронавт за неидентифициран светещ обект в открития космос. Някъде видях, че това е капитан Eugene Cernan от Apollo 17, но не съм го проверила и затова го оставям да виси като непотвърдена вълнуваща възможност. Цялото парче е много кинематографично, с яростно градиране на напрежението и ускорение като при излитане в космоса. Всичко завършва с минута и половина дистортнати звуци, от които трябва да се сещаме, че изстрелването е било успешно и вече сме в орбита. След целия изслушан албум, аз лично съм склонна да се съглася, щото вече съм там и замислям своя версия на Space Oddity.
Като единствен недостатък ще посоча злоупотребата с вокодери, за която вече ви споменах. Очевидно Guy-Manuel и Thomas искат да поддържат амплоато си на роботи, но защо намесват и другите в това безумие? След няколко слушания, обаче, се свиква и това не отнема кой знае колко от очарованието на албума, за разлика от положението при 808s and Heartbreaks на Kanye West, от чиито вокали все още ме побиват тръпки. Текстовете също не блестят с особена дълбочина, като на повечето места се ограничават до няколко строфи, но не съм сигурна дали това е недостатък. Някои от най-приповдигащите песни, за които се сещам, също разчитат на няколко глуповати изречения, които обаче вършат чудеса. Това според мен е търсен ефект, както и цялата глуповато-шантава помпозност - роботизираните гласове, наивните feelgood клавирни темички, детският хор в Touch; всичко това показва едно много хубаво чувство за хумор, което за жалост хората масово няма да оценят. В заключение ще кажа, че Random Access Memories не е жанропроменящото второ пришествие, което доста хора очакваха той да бъде. Вместо това е монументална музикантска работа, впечатляваща с перфекционизъм при замисъл и изпълнение, прекрасен реверанс към по-добрите времена на музиката и 100% добро настроение. Не знам какво повече бихме могли да искаме от подобен албум (освен да ограничат вокодерите). RAM няма да хареса на 2 типа хора: 1) тези, които са здраво затънали в мейнстрийма и не ценят музиката в нейната историческа стилова красота и разнообразност; 2) тези, които слушат траш. За останалите – въпросните 74 минути ще са изключително приятно музикално преживяване, а за хора като мен - истинско пиршество.
9/10
Коментари
Кеф е да четеш такива текстове, абе, радвам се, че има го има този блог, наистина се радвам. :)