петък, 30 март 2012 г.

Ladyhawke - Anxiety (2012)

Чувствам се абсолютно лишена от вдъхновение и мотивация да напиша каквото и да е за този албум. След превъзходния и дебют от 2008-а, това нещо тук звучи повърхностно, невдъхновено, безидейно и посредствено. Пак малко крайно го давам, но наистина очаквах повече. Когато очаквам да получа нещо хубаво и не го получа, изпадам в негативни натсроения. Специалистите го наричат фрустрация, аз в момента го наричам Anxiety.

genre: indie rock, electropop, female vocals

01 – Girl Like Me
02 – Sunday Drive
03 – Black, White & Blue
04 – Vaccine
05 – Blue Eyes
06 – Vanity
07 – The Quick & the Dead
08 – Anxiety
09 – Cellophane
10 – Gone Gone Gone

Не че албума е неслушаем. Просто е класи под предшественика си. Филипа Браун, каквото е истинското име на Ladyhawke, споделя, че заглавието на LP-то е плод на емоционалното и състояние по време на записите. Била изморена от дългите турнета и като цяло била ходеща топка от тревожност и това обобщавало албума. Сега разбирам защо слушайки го, стомаха ме свива, заболява ме главата и ми се повдига - Филипа е прехвърлила негативните си настроения върху записа и звуковите вълни ме зомбират като нискочестотен генератор на КГБ за психотронни атаки.
Black, White & Blue е селекцията на Zane Lowe за hottest record in the world на 23 януари. Предполагам е бил много постен ден откъм нов материал. В клипа нагледно е показано как действат на психиката въпросните психотронни оръжия, на които Пип Браун също е станала жертва, очевидно.



Новият звук на Anxiety e свързан с концепцията на авторката му за "по-китарен" албум. Докато го правела, слушала Pixies, Blur и Nirvana. Няма лошо, ама дисторшъна ми идва в повече. От толкова пластове китари, накрая се е получила една стена от бял шум, от която те избива на лудост. На всичкото отгоре, приятните синтезатори, които дадоха осемдесеттарския облик в предната и работа, сега ги няма и са заменени от гадния, дразнещ и ужасно противен ми орган, който изобилства в композициите на рок бандите от 70-те и ромските оркестри до ден днешен. И за да е пълен ужаса, има и дайре.
Албума съвсем не е тотално зле, но като сравнявам с Magic, My Delirium, Paris Is Burning, Better Than Sunday и останалите страхотни парчета от дебютния и, направо ми става жал за похабения талант. А тя го има, и тук също си личи. Само че нещо е залитнала не накъдето трябва, а и липсата на трима добри продуценти, с които е работила преди, се усеща осезаемо.
Има няколко по-приятни парчета като Girl Like Me, Vanity и Cellophane, и то най-вече защото са малко по-тихички. Има проблясъци, ама може много по-добре.

6.7/10

Няма коментари: