вторник, 19 ноември 2013 г.

VA - The Hunger Games: Catching Fire OST (2013)

След като сагата "Здрач" завърши безславно миналата година, беше явно, че ще се отвори една голяма дупка за young adult продукт, който да цеди младежките касички. Тази ниша бързо беше заета oт The Hunger Games, който при всички положения е една по-добра алтернатива на "вълци бият вампири, брат!". Като пълнокръвно отроче на съвременната ентъртейнмът индустрия, Игрите на Глада също излезе със свой allstars саундтрак, състоящ се от песни на актуални музикални величия. За разлика от "Здрач", където песните бяха прикачвани към кадрите ни в клин, ни в ръкав, просто за да се радват децата, че са чули Muse или Lykke Li във филма, The Hunger Games използва съвсем друг подход - действието се развиваше на фона на score от James Newton Howard. Придружаващия саундтрак, ако можем така да го наречен, "Hunger Games: Songs From District 12 And Beyond" беше хитър начин да се натрупат значително количество допълителни активи. Преди няколко дни изтече и саундтрака към втората част от сагата "Catching Fire" и за моя радост - той звучи километри по-добре от първия. Казвайки това, трябва да поясня, че съвсем не е нещо, което ще накара човек  да ахне от възхищение, но все пак е движение в правилната посока.



genre: soundtrack, va, indie pop, indie folk,

  1. “Atlas” - Coldplay
  2. “Silhouettes” - Of Monsters and Men
  3. “Elastic Heart” – Sia (ft. The Weeknd & Diplo)
  4. “Lean” – The National
  5. “We Remain” – Christina Aguilera
  6. “Devil May Cry” – The Weeknd
  7. “Who We Are” - Imagine Dragons
  8. “Everybody Wants To Rule The World” - Lorde
  9. “Gale Song” – The Lumineers
  10. “Mirror” - Ellie Goulding
  11. “Capital Letter” - Patti Smith
  12. “Shooting Arrows At The Sky” – Santigold
  13. “Place For Us” – Mikky Ekko
  14. “Lights” – Phantogram
  15. “Angel On Fire” - Antony and The Johnsons
Филма не съм го гледала и не знам какво ще е съотношението score (отново поверен на JN Howard) и soundtrack, но не ми и пука особено, щото вече претръпнах към холивудските маркетингови маневри. Настоящата компилация включва специално написани за целта парчета, някои от които са по-добри от всички парчета в последните албуми на изпълнителя (Coldplay, Santigold, помахайте на аудиторията!).

Готиното на такива начинания е, че песните са специално скроени, за да пасват на филма - в някои от песните се срещат препратки към сюжета: Ellie Goulding натъртва на "star-crossed lovers", Patti Smith пее в Capital Letter "mocking as the jay" с намек за брошката на Катнис, докато "Shooting Arrows At The Sky" на Santigold обръща внимание на бойните и умения. Това го имаше и при Здрач, където под път и над път се споменаваше 'twilight".  Думичката я имаше и в доста други песни, излезли около рилийса на поредната част от поредицата, и така се разбираше кой е имал мераци да влезе и кой не се е класирал.



Като цяло, в албума има всякакви неща - от откровени бози като песента на Кристина Агилера, през crowdpleaser-и като участието на The Weeknd и Imagine Dragons, до страхотни попадения като Огледалото на Ellie Goulding. Малко неща ме дразнят в Catching Fire OST, даже не очаквах. От няколко дни не съм спряла да си го пускам, щото е пълен с хитове: Elastic Heart и Shooting Arows очевидно са създадени с цел да подобрят състоянието на опорно-двгателния апарат, чрез подбуждането на несъзнателни възвратно-постъпателни движения; Mirror сякаш е съставена от хиляди светулки в лятна нощ; Lean e топла чаша горчивина, както само The National могат да я приготвят. Даже гвоздея на програмата - Atlas на Coldplay, е доста приятна в своята епичност и показва, че не са сдали багажа безвъзвратно. Отне ми известно време да се сетя на какво ми напомня, но най-накрая установих, че е Ordinary World на Duran Duran. Пълно е и с други не особено запомнящи се, но приятни неща като “Silhouettes” на Of Monsters and Men, “Who We Are” на Imagine Dragons, “Place For Us” на Mikky Ekko и останалите, които няма да спомена в графата "дразнещи".
Въпросната графа включва на първо място Кристина Агилера - ми не мога да я трая, съжалявам. На второ място - още една, която не мога да трая - Lorde. Изплюла се е на една от любимите ми песни на Tears For Fears и я е превърнала в нещо псевдо-зловещо и клиширано. И последно - The Weeknd: и него не мога да го трая, но това не е нищо ново. Не знам за чий му беше да си кръщава песента на hack&slash дарк фентъзи игра за Playstation. Може да се е точил да направи песен към последната част на играта, която излезе в началото на тази година, но да са го отрязали и да е артисала. Докато я слушам, вместо да си представям Катнис, си представям Данте, а това ми разваля експириънса и не е добре за франчайза.

В крайна сметка съм доволна - този шаблон, който наблюдаваме от "Здрач" насам, по-скоро ми харесва. Новата музика от качествени изпълнители си е нова музика и колкото повече - толкова повече.


7.6/10

вторник, 5 ноември 2013 г.

Arcade Fire - Reflektor (2013)

Откак преди 3 години The Suburbs спечели наградата "Грами" (ела ми го фани - винаги за това се сещам, съжалявам) за албум на годината, ореола на Arcade Fire засия по-силно от тройно слънце в Китай.  Работата им порасна повече от разстоянието м/у Мало Бучино и настоящите координати на Voyager 1, така че - както става в такива случаи - очакванията към тях станаха още по-високи. Тази ситуация винаги е малко патова - ако изкараш по-добър албум от "албума на годината", какво - ще ти дадат 2 статуетки ли? Най-много да имаш най-добър албум и за настоящата година, но това не носи в себе си никаква градация и не е вълнуващо. Тези отличия винаги са абсолютни и не се степенуват, пък и най-добър албум тази година ще иде при Daft Punk, така че голяма част от мистерията около Reflektor в моята глава умря скоропостижно. Но това не е мерило за качествата на един запис, нали така? Все още може да се окаже нещо грандиозно.

genre: indie rock, art rock, disco

CD 1

01. Reflektor
02. We Exist
03. Flashbulb Eyes
04. Here Comes The Night Time
05. Normal Person
06. You Already Know
07. Joan Of Arc


CD 2

01. Here Comes The Night Time II
02. Awful Sound (Oh Eurydice)
03. It’s Never Over (Oh Orpheus)
04. Porno
05. Afterlife
06. Supersymmetry

Да почнем отзад-напред. Албума е майсторска работа и твърда осмица. Отива при по-добрите албуми тази година, безспорно. Има, обаче, някои неща, които ми се щеше да бяха различни.
 -1: Кому е нужен двоен албум? Може би наистина гонят двойното грами, за което споменах по-горе, кой знае. Можеха спокойно да махнат първите 2 песни от Диск 2 и записа да си остане стегнат 11-траков албум. Това не е болка за умиране, де.
-2 и най-важно: Reflektor е като Дейвид от A.I. - андроид, който отчаяно иска да стане човек. Независимо през какво минава, обаче, той никога няма да стане човек, макар че успява да се почувства такъв за един кратък момент. Работата тук е аналогична - независимо откъде ни превежда Reflektor, той остава някакво студено отражение на нещо друго - има формата, има съдържанието, рецептата е правилна, но анимата я няма. Доста често успява да те ангажира емоционално достатъчно, че да успееш да подтиснеш това напиращо чувство, че нещо не е както трябва, но никога не може да го заличи напълно. И това е най-големия ташак - заглавието изрично си го казва, но да осъзнаеш това и да осъзнаеш, че групата не го осъзнава, а има предвид нещо друго, те кара малко да си изкривиш устата. Амбицията е толкова явна, че успява да пребори иронията и това прави лошо впечатление. Не че амбицията е лошо нещо, но трябва да се употребява много внимателно.

Дотук с критиките, има и много неща, които са супер и те - за щастие - преобладават.

+1: Боуи приглася леко в първото парче.
+2: Визитата на Бътлър в Хаити е отворила голямото му сърце към rara музиката. Това, наред с други екзотични влияния от Ямайка, правят от парчета като Flashbulb Eyes и Here Comes The Night Time невъобразима забава. Много от песните са необичайно танцувални и наистина те карат да заподскачаш.
+3: Като споменах невъобразима забава - клиповете определено са много силна част от Reflektor като продукт. Бандата се цели високо - едноименния сингъл е режисиран от Anton Corbijn, което си е много, а Roman Coppola е създал невъобразим миш маш (в добрия смисъл) за визуална обвивка на Here Comes The Night Time, We Exist и Normal Person. В шорта се появяват всички, които Копола е успял да издърпа за кратко камео в обедната почивка, в това число Боно, Бен Стилър, Зак Галифанакис, Джеймс Франко и Майкъл Сера.



+4: Режин пее доста на френски.
+5: Темите на песните може да са тривиални, но работят. Пророних няколко сълзи. Понякога им е много трудно на рок звездите - камери, внимание, внимание, камери. Игнорираме това, всички известни реват от известността си.
+6: Технически албума е на ниво, нищо не ме подразни (учудващо). Аранжиментите са много добре премерени - това са си същите Arcade Fire, които винаги са били - пост колониален инди рок, като в различните тракове е наблегнато на тематичен елемент, в зависимост от същината на парчето. Един от продуцентите е James Murphy от LCD Soundsystem, което също си е Шевролет ("един голям плюс", ха-ха).

Има и някои неща, които се движат някъде по абсцисата и нямат знак:

* Напоследък мултилицирането май е някаква модерна тема; слушайки "reflection of a reflection of a reflection" няма как да не се сетя за "copy of a copy of a copy" на NIN, което чухме по-рано тази година. Това лично на мен ми бърка в здравето, ама то е щото съм повредена, иначе в песента е ок. Напомня ми за една логическа задача, с която се тормозех навремето и която сега намирам за глупава, вероятно правя лоши асоциации.
* Концепцията за Орфей и Евридика - не знам дали е нещо добро или твърде клиширано. Приемам го такова, каквото е, все пак е нещо там, на което да се крепи либретото. Това, което виждате на обложката е тематичната творба на Огюст Роден "Орфей и Евридика". Орфей не е направил фейспалм, той прикрива очите си, защото не е трябвало да поглежда Евридикa преди да излязат от Подземния Свят. Ако от незаинтересованост сте прескочили Гръцката Митология в часовете по БЕЛ, е редно да си наваксате. Много красив мит за любовта, загубата, надеждата, окончателната загуба и доживотното страдание. Точно както е и в живота, колко хубаво.
*Финалното парче "Supersymmetry" е безсрамен опит да се отмъкне инди-нърд аудиторията от Muse, като се използват физични термини. Ок, дори намеренията да не са такива, Muse ме изкривиха достатъчно, за да си мисля, че е така и това ми бърка в очите. Суперсиметрията е теоретичен модел, който съпоставя двойка елементарни частици - бозони и фермиони, но все още няма доказателства за нейната валидност. Това не е важно, важно е кво Бътлър пее и то е свързано пак в голяма степен със сюжетната линия Орфей-Евридика. Доколкото го усещам аз, се пее за нечия смърт and I can relate to that. В контекста на темата за задгробния живот и темата за отражението, Суперсиметрията разчита на някаква омонемична сугестия, която предполага паралелно пребиваване на една двойка (бозоните и фермионите са метафора за двама партньори) във времепространството и непреходността на тяхната връзка, ограничена от някои "условности". Ако спра за малко да се изживявам като начетения задник, който се опитвам да бъда, ще ви кажа, че песента е наистина въздействаща, майната му на другото.


8/10