M83 - Hurry Up, We're Dreaming (2011)
Мисля, че достатъчно отлагах поста за новия албум на M83, и е време да го пускам. Успях в крайна сметка да си формирам някакво мнение, въпреки първоначалното ми объркване.
Иначе LP-то трябва да излезе на 18 октомври. Нов лийк рекорд, чини ми се.
genre: dream pop, electronica
CD1:
01 – Intro (ft Zola Jesus)
02 – Midnight City
03 – Reunion
04 – Where The Boats Go
05 – Wait
06 – Raconte-Moi Une Histoire
07 – Train To Pluton
08 – Claudia Lewis
09 – This Bright Flash
10 – When Will You Come Home
11 – Soon, My Friend
CD2:
01 – My Tears Are Becoming A Sea
02 – New Map
03 – OK Pal
04 – Another Wave From You
05 – Splendor
06 – Year One, One UFO
07 – Fountains
08 – Steve McQueen
09 – Echoes of Mine
10 – Klaus I Love You
11 – Outro
Както може би съм споменавала, албумът е двоен. Зачудих се къде се корени това авторско решение, потърсих какво Антъни е казал по въпроса и се оказа, че причината са Smashing Pumpkins. Като групата, била най-дълго с мен през тинейджърските години, тяхното споменаване винаги ми предизвиква леки спазми от вълнение.
Основното вдъхновение за Hurry Up се е явил двойният шедьовър на Тиквите "Melon Collie Аnd Тhe Infinite Sadness" : "Когато бях тинейджър бях сигурен, че мога да задълбая в този албум. Беше като съкровище. Ако сега бях тинейджър, бих се опитал да открия нещо толкова креативно, колкото този албум. Те имаха толкова много да кажат с песните си."
И приликите със Smashing Pumpkins спират на това концептуално ниво. Чисто стилово, последната творба на Гонзалес е смесица от досегашната му работа. Hurry Up We're Dreaming има по малко от всичко - епичния 80-тарски new wave на Saturdays = Youth, атмосферичната отнесеност на Dead Cities, Red Seas & Lost Ghosts и безвремевото sci-fi величие на Before the Dawn Heals Us.
Ето и първото което чухме от новия албум - Midnight City. пускала съм го вече, но го пускам пак, защото е просто гениално.
Мidnight City много прилича на изваден от Saturdays=Youth. Интересно е, че песните, напомнящи звученето на Съботите, са концентрирани в началото на първия диск, сякаш да направят плавен преход от това, което хората са чули последно. И великолепното Intro със Zola Jesus, и Midnight City, и приповдигащата Reunion, помагат на слушателя да не нагазва директно в дълбокото, а да започне слушането на албума с нещо познато и лесно смилаемо. Лека-полека нещата започват да стават по-атмосферични, по-отнесени и по-разнообразни. Появяват се интерлюдии, разни шантави хрумвания като детското бръщолевене за жаби в Raconte-Moi Une Histoire, стабилни оркестрации в My Tears Are Becoming A Sea, животински звуци във Fountains, прогресив рок какафония в This Bright Flash и доста други любопитности, които заедно оформят богатото звучене на HUWRD.
Въпреки (псевдо) структурирането, за което споменах, песните не стоят така, сякаш си имат определено място. Слушайки албума, човек добива усещането, че Гонзалес просто е записал огромно количество материал, и после се е чудил как да го подреди. Както и да се направи, не би имало особена разлика, тъй като ясно изразена структура няма. Слушани така както са, обаче, траковете се нижат плавно. Това е хубаво, но съм сигурна, че ако си ги поразместя и направя нова, моя си подредба, биха се низали също толкова плавно. Това са бели кахъри, обаче.
Друго интересно нещо е, че по време на първите слушания си мислех, че не е имало нужда албума да е двоен и всичко би могло да бъде много по-стегнато и концентрирано само в един, по-силно въздействащ диск, както е в Saturdays=Youth. С течение на времето свикнах и даже обикнах протяжността на Hurry Up и сега съм ок с формата (ъъ, като формат, не като форма, макар че и с формата съм ок). Нещо повече, намирам я за необходима.
На места какафонията ми идва в повече и си представям как един зъл синтезатор е отворил пастта си и аз пропадам в нея като в психаделичен 60-тарски филм. Въпреки това, "Hurry Up, We're Dreaming" е чудесен албум, който ще става все по-добър с времето. Естествено, не може да се мери с предшественика си, който е почти beyond godlike, но все пак обекта на днешното ревю е highly enjoyable.
7.6/10
Иначе LP-то трябва да излезе на 18 октомври. Нов лийк рекорд, чини ми се.
CD1:
01 – Intro (ft Zola Jesus)
02 – Midnight City
03 – Reunion
04 – Where The Boats Go
05 – Wait
06 – Raconte-Moi Une Histoire
07 – Train To Pluton
08 – Claudia Lewis
09 – This Bright Flash
10 – When Will You Come Home
11 – Soon, My Friend
CD2:
01 – My Tears Are Becoming A Sea
02 – New Map
03 – OK Pal
04 – Another Wave From You
05 – Splendor
06 – Year One, One UFO
07 – Fountains
08 – Steve McQueen
09 – Echoes of Mine
10 – Klaus I Love You
11 – Outro
Както може би съм споменавала, албумът е двоен. Зачудих се къде се корени това авторско решение, потърсих какво Антъни е казал по въпроса и се оказа, че причината са Smashing Pumpkins. Като групата, била най-дълго с мен през тинейджърските години, тяхното споменаване винаги ми предизвиква леки спазми от вълнение.
Основното вдъхновение за Hurry Up се е явил двойният шедьовър на Тиквите "Melon Collie Аnd Тhe Infinite Sadness" : "Когато бях тинейджър бях сигурен, че мога да задълбая в този албум. Беше като съкровище. Ако сега бях тинейджър, бих се опитал да открия нещо толкова креативно, колкото този албум. Те имаха толкова много да кажат с песните си."
И приликите със Smashing Pumpkins спират на това концептуално ниво. Чисто стилово, последната творба на Гонзалес е смесица от досегашната му работа. Hurry Up We're Dreaming има по малко от всичко - епичния 80-тарски new wave на Saturdays = Youth, атмосферичната отнесеност на Dead Cities, Red Seas & Lost Ghosts и безвремевото sci-fi величие на Before the Dawn Heals Us.
Ето и първото което чухме от новия албум - Midnight City. пускала съм го вече, но го пускам пак, защото е просто гениално.
Мidnight City много прилича на изваден от Saturdays=Youth. Интересно е, че песните, напомнящи звученето на Съботите, са концентрирани в началото на първия диск, сякаш да направят плавен преход от това, което хората са чули последно. И великолепното Intro със Zola Jesus, и Midnight City, и приповдигащата Reunion, помагат на слушателя да не нагазва директно в дълбокото, а да започне слушането на албума с нещо познато и лесно смилаемо. Лека-полека нещата започват да стават по-атмосферични, по-отнесени и по-разнообразни. Появяват се интерлюдии, разни шантави хрумвания като детското бръщолевене за жаби в Raconte-Moi Une Histoire, стабилни оркестрации в My Tears Are Becoming A Sea, животински звуци във Fountains, прогресив рок какафония в This Bright Flash и доста други любопитности, които заедно оформят богатото звучене на HUWRD.
Въпреки (псевдо) структурирането, за което споменах, песните не стоят така, сякаш си имат определено място. Слушайки албума, човек добива усещането, че Гонзалес просто е записал огромно количество материал, и после се е чудил как да го подреди. Както и да се направи, не би имало особена разлика, тъй като ясно изразена структура няма. Слушани така както са, обаче, траковете се нижат плавно. Това е хубаво, но съм сигурна, че ако си ги поразместя и направя нова, моя си подредба, биха се низали също толкова плавно. Това са бели кахъри, обаче.
Друго интересно нещо е, че по време на първите слушания си мислех, че не е имало нужда албума да е двоен и всичко би могло да бъде много по-стегнато и концентрирано само в един, по-силно въздействащ диск, както е в Saturdays=Youth. С течение на времето свикнах и даже обикнах протяжността на Hurry Up и сега съм ок с формата (ъъ, като формат, не като форма, макар че и с формата съм ок). Нещо повече, намирам я за необходима.
На места какафонията ми идва в повече и си представям как един зъл синтезатор е отворил пастта си и аз пропадам в нея като в психаделичен 60-тарски филм. Въпреки това, "Hurry Up, We're Dreaming" е чудесен албум, който ще става все по-добър с времето. Естествено, не може да се мери с предшественика си, който е почти beyond godlike, но все пак обекта на днешното ревю е highly enjoyable.
7.6/10
Коментари
по-хубаво от оригинала.