петък, 8 февруари 2013 г.

Nick Cave And The Bad Seeds – Push The Sky Away (2013)

Коенови едно време ни учеха, че няма място за старите кучета, но напоследък това твърдение се опровергава. Tomahawk издадоха нов албум,My Bloody Valentine издадоха нов албум, New Order издадоха нов (условно) албум, Nick Cave & The Bad Seeds издадоха нов албум. И докато ревютата на първите 2 мога да ги забавя със сравнително поносими угризения на съвестта, то ревюто на последния не мога.


genre: alternative rock

01. We No Who U R
02. Wide Lovely Eyes
03. Waters Edge
04. Jubilee Street
05. Mermaids
06. We Real Cool
07. Finishing Jubilee Street
08. Higgs Boson Blues
09. Push The Sky Away

Готина обложка. Това са Ник Кейв и жена му, в тяхната собствена спалня. Кейв явно е доста палав, щом знае, че някой се кани да снима жена му гола и дърпа щорите, за да стане снимката по-ясна. Иначе, както се вижда от фигурата и, Susie Bick е (бивш) модел, появявала се е и на друга обложка. Хубаво пееха MGMT – “Let's make some music make some money find some models for wives.
Винаги съм се чудила защо формацията се казва Nick Cave и нещо си. Не е ли твърде егоцентрично да поставя себе си пред останалите? Не е ли твърде егоистично той да печели световна слава, а другите да тънат в анонимност? Това – оказва се – е правилен ход, тъй като от оригиналния състав бате ви Кейв е единственият останал: Blixa Bargeld напуска 2003-а, а Mick Harvey – през 2009. Паралелно с The Bad Seeds, 4-ма от състава на групата мародерстват по световните сцени под името Grinderman, но всичко приключва в края 2011 (поне засега). Е, ще имат един риюниън през април тази година за да зарадват хората на Коачела. Като кажат „тва е, край” и после обявяват някви риюниъни и ми се драйфа, много е несериозно.
И така, стигаме до 15-я албум на Ник Кейв И Лошите Семки, който е едно от най-забележителните неща, които съм чувала напоследък. След разюзданата гаражна вакханалия на Grinderman, кроткият, ужасно балансиран, Байкалско-дълбок и невероятно красив струнно-кинематографичен звук на Push The Sky Away e нещо, което изобщо не очаквах да чуя.
Французите, освен да правят миризливо сирене и стачки, очевидно ги бива и да създават вдъхновяващи пространства - Push The Sky Away е записан в рамките на 12 месеца в студио в Южна Франция, помещаващо се във внушителна къща от 19 век. В цялата тая романтика, примесена със значителен крийпинес, Ник Кейв цъкал из Гугъла и Уикипедия, и чел един Бог знае какво, но е описал процеса по създаването на албума чрез "Googling curiosities, being entranced by exotic Wikipedia entries 'whether they’re true or not'”. Да благодарим на Гугъл и Уики за чудесния резултат, както и на скромния му тефтер, който е бил инкубатора на песните. Не знам дали този тефтер има връзка с тефтера, за който споменава в JubileeStreet.
Друго любопитно изказване на Кейв, относно албума, е как песните илюстрират "значими събития, моментни капризи и покрити с мистичност абсурди” и „ поставят под въпрос как можем да познаем и придадем значимост на това, което е наистина важно”. Деазнам бе, Ник, ще го гугълна. Относно значимостта – за първи път срещам песен, посветена на Хигс бозона. Досега първото място в нърди-блус класацията ми държеше една композиция, озаглавена "Jack Parsons Blues", но това я детронира. В Хигс-бозон-блус-а, обаче, противно на заглавието, не става въпрос за него, а за пътните впечатления и копнежа по някаква жена по време на пътуване до Женева/CERN. Както виждаме, „значимостта на това, което е наистина важно” е разтегливо понятие и в отдръпнатия от нАуката свят на лирическия герой, интимните трепети взимат връх над смътното усещане за някакво титанично, променящо историята и света, човешко начинание. Но да не бъда кисела, песента е убиец. Дрезгавият и ужасно експресивен глас на Кейв го прави един от най-добрите разказвачи на истории, които сте чували, а почти ритуалният дръм бекграунд поддържа ритъма на повествованието напрегнат като в трилър. Скоро след началото и човек почва да се чуди песен ли слуша или радиопиеса, но това няма значение, защото случващото се е прекрасно – изгубваш се в гъстата и лепкава любовна история, за която слушаш, и даже почваш да виждаш картини – радиопиесата вече си е пълнокръвен филм.

Следващото го, последно, и дало име на албума парче Push The Sky Away, не пада по-долу и отново ти свива стомаха с познатия баритонов глас и видимо оскъдните, но гениално премерени аранжименти. Докато другите се опитват да създават внушение чрез натрупването на все повече и повече инструменти, Nick Cave And The Bad Seeds доказват, че това се постига без много звуци, но с много сърце и майсторлък. Едно от най-трудните неща в изкуството е да си знаеш мярката и да знаеш кога да спреш. По този параграф тези люде се справят идеално. Това не е инцидентно, а е черта на целия албум – гласът на Кейв, подкрепен често от хорови беквокали и 2-3 кротки инструмента, са достатъчни, за да те разтресат и да превърнат слушането на албума в занимание, изискващо специално внимание. Сещате се – колко албума си пускате и сядате без да правите нищо друго, а само да слушате? Колкото и добра музика да излиза, тези албуми не са много и са изключително ценни. Като хомогенност, "...Небето" е изключително, песните се нижат една след друга плавно и неусетно и - както е с повечето хубави неща - ти се струва, че е свършил твърде бързо. Всяка песен обаче си запазва своята идентичност, носи своята си история и настроение - We No Who U R те приласкава с усещането за близост и разбиране, Water's Edge е мистериозно вълнуваща с бързото си темпо, напрегната реч и абстрактен текст, Jubilee Street e сладко-горчива история за поквара и тегобите на битието, Mermaids е лирично и безкрайно красиво завръщане към вечната тема за вярата... или нещо от тоя сорт. Даже има и мета закачка във Finishing Jubilee Street - Ник Нейв разказва как тъкмо е написал Jubilee Street, заспал е, еди какво си е сънувал и т.н. Още една точка за австралиеца. Харизмата на Push The Sky Away(а и на NC&TBS изобщо)е в способността им да те хванат за гърлото и да те придърпат в невероятно живия свят, който създават, без право на съпротива.

 8.6/10


PS.: Това е 888-ят ми пост, май трябваше да му сложа 8.88...

5 коментара:

Silver каза...

Тва за бозона захлупва и музета дето пеят за ентропия. Обаче заради Mermaids му прощавам.

Lu каза...

Как беше... "nerd is the new sexy".
Е само заради Mermaids ли?

Silver каза...

Е добре, и We Real Cool :)

sekamo каза...

Много, много силен албум - завръщането, което чакахме отдавна от мистър Кейв. Странно или не, но и на мен Mermaids ми е любимата, засега поне.
Поздрави за прекрасното ревю, Лу :)

Lu каза...

Добре де, само аз ли си падам по бозоновия блус? :D

Много ти благодаря, sekamo! :)))