The Cinematic Orchestra & Kid Koala Live in Sofia, 17.12.2011
В този студен декемврийски понеделник на мен не ми е студено, защото спомена от съботния ивент ме топли.
Той протече ок, като изключим няколко дребни детайли, които ме издразниха, но бих се учудила, ако всичко беше наред. При нас нищо никога не протича както трябва.
Първо: гардероба. Цяло приключение си е да си оставиш връхната дреха на гардероб в зала Универсиада. Ние си почакахме 30 мин, през което време слушахме Grey Reverend във фоайето. За щастие и Синематик излязоха по-късно - с малко повече от час след обявеното начало, ама то и публиката още не се беше събрала. Ако хората си идват навреме, може би и изпълнителите ще излизат навреме, кой знае.
Като споменах за публиката - една малка част от нея изобщо не трябваше да е там. Мисля, че за приказки и клюкарене относно кой какво казал, кой каква кола карал, кой с каква тоалетна хартия си бърше гъза и прочее, си има кафенета. Постоянно се чуваше един много дразнещ фонов шум от дърдорене, който ме върна в класната стая на 4б клас. Даже самият Джейсън Суинскоу по едно време помоли хората за тишина, ама тиквениците изобщо не разбраха какво се иска от тях, или просто го игнорираха. Обидно е и жалко. Разбирам да беше безплатен концерт, да се беше домъкнало куцо и сакато да гледа група, за която не им дреме, ама по дяволите - отишъл си да гледаш точно тая група, дал си 40лв за това, покажи малко адекватно поведение. Господ свири пред тебе, мълчиш и слушаш. Абе... плебеи.
Иначе Оркестъра се представи точно така, както и очаквах - перфектно. Това, което мен лично ме зарадва е факта, че свириха предимно неща от последния им Ma Fleur, но все пак не пропуснаха и известните парчета и от Every Day - Burnout, All That You Give, Evolution, Man With The Movie Camera. Дълбокият глас на Хайди Вогел ни омагьоса и ако пред нея имаше стъклени чаши, то със сигурност биха се счупили.
Добрите групи се познават по свиренето на живо и импровизациите, които правят. При Cinematic Orchestra импровизациите преливаха от какафоничен фюжън, през построк, та до ударен дръмендбейс и на моменти се усещах как стоя с увиснало чене и се чудя кво става. Озвучаването беше прилично. Бях решила да не си взимам камера и не снимах, разчитайки, че други съвестни люде ще го сторят. Вдигнатите дисплеи, които видях, бяха потресаващо малко, което си личи и като прегледах качения материал в тубата. Той, милия, е доста накъсан и никой не се е светнал да пуска запис, преди да почне следващото парче, а не след като вече е почнало. Oh well...
След малко повече от час и половина, оркестрантите напуснаха сцената и веднага след тях се появи Кид Коала във вече обичайния си плюшен костюм. Ако преди това не ми бяха казали, че е изгубил бас и трябвало на 100 участия да се появява с въпросния костюм, нямаше да го разбера, когато се опита да срича на български. "Из-гу-бих бас", каза Ерик Сан със смешен акцент, след което поясни нещо за костюма. Той също не ни разочарова, пусна ни любимите песни на майка му и на 3-годишната му дъщеря. :D Освен това демонстрира характерния за него маниер да семплира тракове от всякакви жанрове - от фееричното Skeletons на Yeah Yeah Yeah's, през фрагменти от стари филми до пролетариатското Killing In The Name на RATM. През цялото време беше много весел и се усмихваше постоянно, много позитивен човек.
Всичко приключи към 11:50.
Малко постно, ама ме мързи да обяснявам повече - който бил - бил.
Да е жив и здрав потребителя alfatigi, чиито са и двата клипа.
Той протече ок, като изключим няколко дребни детайли, които ме издразниха, но бих се учудила, ако всичко беше наред. При нас нищо никога не протича както трябва.
Първо: гардероба. Цяло приключение си е да си оставиш връхната дреха на гардероб в зала Универсиада. Ние си почакахме 30 мин, през което време слушахме Grey Reverend във фоайето. За щастие и Синематик излязоха по-късно - с малко повече от час след обявеното начало, ама то и публиката още не се беше събрала. Ако хората си идват навреме, може би и изпълнителите ще излизат навреме, кой знае.
Като споменах за публиката - една малка част от нея изобщо не трябваше да е там. Мисля, че за приказки и клюкарене относно кой какво казал, кой каква кола карал, кой с каква тоалетна хартия си бърше гъза и прочее, си има кафенета. Постоянно се чуваше един много дразнещ фонов шум от дърдорене, който ме върна в класната стая на 4б клас. Даже самият Джейсън Суинскоу по едно време помоли хората за тишина, ама тиквениците изобщо не разбраха какво се иска от тях, или просто го игнорираха. Обидно е и жалко. Разбирам да беше безплатен концерт, да се беше домъкнало куцо и сакато да гледа група, за която не им дреме, ама по дяволите - отишъл си да гледаш точно тая група, дал си 40лв за това, покажи малко адекватно поведение. Господ свири пред тебе, мълчиш и слушаш. Абе... плебеи.
Иначе Оркестъра се представи точно така, както и очаквах - перфектно. Това, което мен лично ме зарадва е факта, че свириха предимно неща от последния им Ma Fleur, но все пак не пропуснаха и известните парчета и от Every Day - Burnout, All That You Give, Evolution, Man With The Movie Camera. Дълбокият глас на Хайди Вогел ни омагьоса и ако пред нея имаше стъклени чаши, то със сигурност биха се счупили.
Добрите групи се познават по свиренето на живо и импровизациите, които правят. При Cinematic Orchestra импровизациите преливаха от какафоничен фюжън, през построк, та до ударен дръмендбейс и на моменти се усещах как стоя с увиснало чене и се чудя кво става. Озвучаването беше прилично. Бях решила да не си взимам камера и не снимах, разчитайки, че други съвестни люде ще го сторят. Вдигнатите дисплеи, които видях, бяха потресаващо малко, което си личи и като прегледах качения материал в тубата. Той, милия, е доста накъсан и никой не се е светнал да пуска запис, преди да почне следващото парче, а не след като вече е почнало. Oh well...
След малко повече от час и половина, оркестрантите напуснаха сцената и веднага след тях се появи Кид Коала във вече обичайния си плюшен костюм. Ако преди това не ми бяха казали, че е изгубил бас и трябвало на 100 участия да се появява с въпросния костюм, нямаше да го разбера, когато се опита да срича на български. "Из-гу-бих бас", каза Ерик Сан със смешен акцент, след което поясни нещо за костюма. Той също не ни разочарова, пусна ни любимите песни на майка му и на 3-годишната му дъщеря. :D Освен това демонстрира характерния за него маниер да семплира тракове от всякакви жанрове - от фееричното Skeletons на Yeah Yeah Yeah's, през фрагменти от стари филми до пролетариатското Killing In The Name на RATM. През цялото време беше много весел и се усмихваше постоянно, много позитивен човек.
Всичко приключи към 11:50.
Малко постно, ама ме мързи да обяснявам повече - който бил - бил.
Да е жив и здрав потребителя alfatigi, чиито са и двата клипа.
Коментари