вторник, 27 август 2013 г.

Jagwar Ma - Howlin (2013)


Jagwar Ma са австралийци и това само по себе си е една добра причина да им обърна внимание (имам слабост към австралийските банди), но основната е, че дебютът им Howlin ми отвя главата.


genre: psych pop, electro pop, madchester, indie pop

1. What Love
2. Uncertainty
3. The Throw
4. That Loneliness
5. Come Save Me
6. Four
7. Let Her Go
8. Man I Need
9. Exercise
10. Did You Have To
11. Backwards Berlin


Коренът на музиката им, подобно на коренът на австралийската култура, препраща към Великобритания, и по-специално към периода късни '80- ранни '90, когато - според някои конспиративни теории - в питейната вода на Манчестър и региона са добавяни определени психотропни вещества. Разбира се, става въпрос за феномена "Madchester" и новите музикални течения, които се формират тогава - независимо от качеството на питейната вода. И въпреки, че Jagwar Ма отричат да са черпили вдъхновение директно от The Stone Roses или Primal Scream, сравнението с тях е неизбежно. Повечето парчета звучат като някакви зарязани бисайдове на Screamadelica и направо те пренасят назад във времето. Албумът е великолепен, класира се директно в топ 10 на годината и аз лично танцувам в асансьора, докато го слушам. Освен това Ноел Галахър е посочил тях и Temples като "спасението на Вселената" или нещо друго високопарно в този стил, а човека ги разбира нещата и можем да му вярваме. За Temples не съм много сигурна, но ще се отнася до Jagwar Ma - ще викам  Come Save Me с пълно гърло.
8.4/10

Franz Ferdinand – Right Thoughts, Right Words, Right Action (2013)

Много ми се иска да кажа нещо повече за четвъртия студиен албум на веселите младежи от Franz Ferdinand, но нямам нито времето, нито менталния ресурс за това. Right Thoughts, Right Words, Right Action, освен с отявлено лявата ориентация на бандата (както е видно от обложката - стрелката с името им е в другата посока) не изненадва с нищо друго. Албумът има недостиг на моментални стадионни химни като Take Me Out, но за сметка на това очарова с танцувални диско бисери като Stand On The Horizon и Evil Eye, както и с носталгични ретро реверанси в песни като Fresh Strawberries и Bullet.
Гласът на Алекс Капранос ще звучи секси дори в "Зайченцето Бяло", така че на кой му дреме кво толкова пее. Приятен албум, доста консистентен и балансиран, трябват му няколко слушания, но след това е бомба.



genre: indie rock, dance-rock, post punk revival

CD 1
01. Right Action
02. Evil Eye
03. Love Illumination
04. Stand on the Horizon
05. Fresh Strawberries
06. Bullet
07. Treason! Animals.
08. The Universe Expanded
09. Brief Encounters
10. Goodbye Lovers And Friends

DELUXE EDITION - CD 2 (Live @ Konk Studios, London)
01. Bullet
02. No You Girls
03. Evil Eye
04. Fresh Strawberries
05. Right Action
06. Goodbye Lovers And Friends
07. Can’t Stop Feeling
08. Treason! Animals.
09. Love And Destroy
10. Do You Want To
11. Ulysses
12. Love Illumination
13. Stand On The Horizon



7.6/10

сряда, 21 август 2013 г.

King Krule - 6 Feet Beneath The Moon (2013)

Докато слушам 6 Feet Beneath The Moon, дебютния албум на King Krule, несъзнателно превъртам лентата назад и си мисля какво правих аз, докато бях на неуравновесената 18-годишна възраст. След известно превъртане започва да ме хваща срам, понеже – образно казано – си бърках в носа и се занимавах с посредствени злободневни дейности на всеки нормален 18-годишен човек. Именно това е една от причините да обърнем специално внимание на King Krule: първият албум на 18-годишния хлапак е способен да ти отвее главата.

genre: indie rock, darkwave, blues, electronic

01 – Easy Easy
02 – Boarder Line
03 – Has This Hit
04 – Foreign 2
05 – Ceiling
06 – Baby Blue
07 – Cementality
08 – A Lizard State
09 – Will I Come
10 – Ocean Bed
11 – Neptune Estate
12 – The Krockadile
13 – Out Getting Ribs
14 – Bathed In Grey

Роденият през 1994-а в мъгливата Англия Archy Marshall изглежда като типичен британец от работническите предградия в Лондон със своята рижа коса и осеяна от лунички бледа кожа. Дълбокият и груб баритон, обаче, правят налучкването на крехката му възраст почти невъзможно. King Krule е малък, но вече е познато име в музикалната индустрия заради няколкото сингли и EP-та от последните две години, издадени под псевдонимите Zoo Kid, DJ JD Sports и Edgar The Beatmaker. Настоящият му псевдоним King Krule (игра на думи с King K. Rool, злодей в игровата вселена на Donkey Kong) е превъплъщението, което очевидно обединява разностиловите му експерименти. Парчетата в 6 Feet Beneath The Moon са великолепна амалгама от течения, които понякога изглеждат несъчетаеми – пост пънк, дрийм поп, дъб, афробийт, блус, дуум джаз, даркуейв, трип хоп и Бог знае още какво. Именно това разностилие вероятно е най-силната карта в ръката на Archy, наред с английската му арогантност, сериозен умствен багаж и глас, който крещи Joe Strummer е жив!



Цялото ревю - тук.


8/10

понеделник, 12 август 2013 г.

White Lies - Big TV (2013)

Long time no see.

Понякога много ми се иска след тия спорадични мои творчески почивки, някой да излезе с коментар "Mr Anderson, welcome back. We've missed you."

Ето, собственоръчно се лиших от възможността някой да го направи и това да е изненада, така че ще се наложи да мислите за цитати от други филми.
Лятото по принцип е умрял период за музикалната индустрия, като чат-пат излизат разни неща, но в повечето случаи тяхната стойност не е достатъчно висока, за да пребори моята липса на време и неразположение на духа. В този ред на мисли, сигурно ще си помислите, че третия албум на пост пънк ривайвъл героите White Lies e нещо забележително. Все още не съм сигурна какво е. Със сигурност не е лош албум, но не е и изключителен. Така или иначе, слабост са ми и нямаше как да го подмина.




genre: post punk revival, indie rock

01 – Big TV
02 – There Goes Our Love Again
03 – Space I
04 – First Time Caller
05 – Mother Tongue
06 – Getting Even
07 – Change
08 – Be Your Man
09 – Space II
10 – Tricky To Love
11 – Heaven Wait
12 – Goldmine

White Lies явно си имат схема да издават албум на 2 години: To Lose My Life е от 2009, a Ritual от 2011. Big TV се явява трети за групата и - ако може да се вярва на изказванията на басиста - разказва за двойка, която се мести в големия град и се мъчи да хармонизира отношенията си... или нещо такова. Продуцент е Ed Buller, който си е имал вземане-даване с Pulp и Suede (особено с тях), което отвсякъде погледнато си е нещо хубаво. White Lies не са изгубили звука си, даже са го обогатили малко - тук-таме Simple Minds, тук-таме Tears For Fears, дотук добре. Патоса, идващ със самия тембър на вокалиста Harry McVeigh, също приръства, силните аранжименти също. На първо четене, албума би трябвало да е слънце, като вземем предвид и че е най-мелодичният им досега. Нещо, обаче, липсва. Липсват свежи идеи и оригиналност. Първите 2 преслушвания щяха да станат причина да заклеймя албума като клиширан и безидеен. Няколко слушания по-късно положението е малко по-добре, чудесната продуцентска работа се усеща, но дори така едва ли ще стигне нивото на предшествениците си. Даже Ritual, със своята претенциозност и прекалена драма, е много по-напред във въздействието си от Big TV. Тук имаме някакви песнички, които са приятни за слушане, но те оставят преоладаващо безразличен - някакви хора си дрънкат на инсрументите, някакъв явно ангажиран емоционално човек пее, но кво от това? Песента свършва и това не е променило живота и възприятията ти по никаъв начин. В едно ревю правилно бяха направили някакъв паралел с The Killers, а те милите отдавна се търкулнаха безвъзратно по склоновете на долината на безидейността. За White Lies все още не съм загубила надежда. Поне текстовете държат ниво и не ни питат "are we human or are we dancer?". Надявам се с последващи слушания да ми харесва още повече. Дори и да не - както казах - албума съвсем не е лош, даже си е хубав и аз имам склонност да мрънкам повече от нужното. Просто очаквах нова романтична вечеря в ресторант, а получих бързо хапване в Пица Хът, пък било то и вкусно.

7,5/10

фаворити: Big TV, Getting Even, Tricky To Love, Heaven Wait,