петък, 29 март 2013 г.

The Strokes – Comedown Machine (2013)

Чаках петия албум на The Strokes с голямо нетърпение и то само за да ми се изсерат на чувствата. Думата "comedown" в заглавието много точно описва настроението и цялостното впечатление, което единадесетте трака оставят - а то е, както се казва, "едно никакво такова", летаргично, мързеливо, лишено от свежи идеи, добри замисли, депресиращо и разочароващо.
Положението не е тотално зле и албумът е слушаем, даже има и някои много добри тракове, но аз поне очаквах нещо, което да ми отвее главата, не Казабланкас мънкащ под носа си или мъчещ се да догони Jonsi в неподозирани височини на фона на рефрешнати аранжименти от миналия албум. Повечето композиции са ужасно мудни и провлачени, няма ярост, няма хъс, няма енергия, всичко се размива в някаква блудкавост и това е май, което най-много ми бърка в червата. Като оставим настрана моите лични пристрастия към по-гаражния звук, албума съвсем не е толкова лош, колкото го изкарвам, просто е по-слабичък. Текстовете са хитри, аранжиментите са прилични, а гласа на Казабланкас винаги ми създава едно топло чувство около слънчевия сплит (освен в случаите, когато мънка полусънено).
Моят съвет към групата за следващия албум: по 3 кафета + 5 редбула на ден, сутрин час и половина документалистики за социални несправедливости, по обед висене в произволно административно учреждение и мисля, че нещата ще си дойдат на мястото.

genre: indie rock

01. Tap Out
02. All The Time
03. One Way Trigger
04. Welcome To Japan
05. 80′s Comedown Machine
06. 50/50
07. Slow Animals
08. Partners In Crime
09. Chances
10. Happy Endings
11. Call It Fate, Call It Karma



7/10

вторник, 26 март 2013 г.

Woodkid - The Golden Age (2013)

На 19.03 официално излезе дебютният албум на Woodkid, който беше едно от най-чаканите заглавия за тази година.
Вместо да задълбавам в разнищване на дългосвирещата музикална творба, аз ще обърна внимание на нещо с по-голяма значение, според мен - а именно смелата ми теория, че Йоан Лемоан е съвременното превъплъщение на граф Сен Жермен.

genre: baroque pop, chamber pop

01 – The Golden Age
02 – Run Boy Run
03 – The Great Escape
04 – Boat Song
05 – I Love You
06 – The Shore
07 – Ghost Lights
08 – Shadows
09 – Stabat Mater
10 – Conquest Of Spaces
11 – Falling
12 – Where I Live
13 – Iron
14 – The Other Side

Кой беше чувал за Лемоан доскоро? Как така изведнъж изскача отникъде и се изстреля в орбита?
Завършва илюстрация, но снима майсторски клипове и прави бароков поп с разкошни инструментални аранжименти. Това ли се учи по илюстрация, бе?!

Аргумент номер 1:


Аргумент номер 2:

И двамата са разностранно развити личности с неясен бекграунд. Смята се, че Граф Сен Жермен е имал около 80 псевдонима на различните места, където е пребивавал. За Woodkid сме наясно само с името и творческия му псевдоним, но кой знае още колко има! Впрочем Antony Hegarty е вероятност, която може да се вземе под внимание.

Аргумент номер 3:

Сен Жермен е написал немалък брой класически произведения. Woodkid, oт своя страна, аранжира композициите си в бароков/раннокласически стил - Сен Жермен също е творил в 18-и век, където двете се застъпват. Съвпадение? Не мисля.

Аргумент номер 4:

За Сен Жермен не се знае много като произход, как точно се е издигнал в обществото и откъде е придобил всички знания и умения, каращи Волтер да го окачестви като "мъжа, който знае всичко". За Лемоан също не знаем много, освен че от нищото някакви супер важни хора му поверяват супер важни задачи в режисурата на клипове за Лана Дел Рей, Риана, Тейлър Суифт и Кейти Пери.

Аргумент номер 5:

Графа е много знакова фигура в света на окултизма и мистицизма. Много автори му приписват магически сили.
Woodkid също не е чужд на мистиката, доказателство за което се намира в многобройните препратки и символи в клиповете му.

Мисля, че тези аргументи са достатъчни, за да накарат един трезвомислещ средноинтелигентен човек да събере две и две. Ако не сте от тези хора, изгледайте трите му разкошни клипа наведнъж и помислете пак.








7.8/10





вторник, 19 март 2013 г.

Devendra Banhart – Mala (2013)

Devendra Banhart винаги ми е бил леко противен със своя хипарски ореол и налудничав поглед, но не може да му се отрече, че прави добра и оригинална музика, базирана на шашави сюжети.
Заглавието на новият му албум Mala има две лица - едното идва от сръбски и значи "малък/малка", но е всъщност нещо като "мило" (заради надписа на пръстен, който настоящото му сръбско гадже Ана му подарила). Другото е от испански, на който "mala" значи лоша. Тази полярност се открива и в албума, където на първо слушане очевидно несериозни и повърхностни неща постепенно се разгръщат като майсторски с течение на слушанията. Раздвоението на личността му води към постоянно превключване на персонаж, който е ту добър, ту лош, ту осъзнат, ту неадекватен. Това намира най-нагледно изражение в Your Fine Petting Duck, където пеейки през първата част мързелив латино инди фолк в духа на "If he ever treats you bad, Please remember how much worse I treated you", изведнъж превключва на немскоезично итало диско. Зяпнах първия път, като я чух.
С Mala, Devendra Banhart не предлага нищо кой знае какво ново откъм звучене и концепция, все пак сме свикнали на всякакви ексцентрични изстъпления от него, но четиринадесетте трака са изключително приятни и след няколко слушания, които ми помогнаха да прескоча хахо-бариерата, директно отива на плеъра. Мисля, че съм ви обяснявала за плеъра в предишни постове. Плюс това е едно добро предложение за саундтрак на лятна почивка, ако не ви писне дотогава.

Обложката, обаче, така и не успях да я преглътна.
Сам си я е правил.

genre: indie folk, lo-fi, freak folk

01. Golden Girls
02. Daniel
03. Fur Hildegard Von Bingen
04. Never Seen Such Good Things
05. Mi Negrita
06. Your Fine Petting Duck
07. The Ballad Of Keenan Milton
08. A Gain
09. Won’t You Come Over
10. Cristobal Risquez
11. Hatchet Wound
12. Mala
13. Won’t You Come Home
14. Taurobolium



7.7/10



понеделник, 18 март 2013 г.

Daughter – If You Leave (2013)

Много шум се вдигна на Острова около дебютния албум на Щерката, но за мен все още е мистерия този фъз, резултиращ в девятки и десятки като оценки. Кво ви става, бе хора? Не сте ли слушали The XX, Esben And The Witch или Florence?
"- Поотделно да, никога накуп."
Аааа-ха.


genre: dream pop, indie folk, acoustic

01. Winter
02. Smother
03. Youth
04. Still
05. Lifeforms
06. Tomorrow
07. Human
08. Touch
09. Amsterdam
10. Shallows

Daughter е проект на досега неизвестната за мен Elena Tonra. След като е видяла, че да е сама е скучно, е придърпала към себе си още двама души и сега са група (одобрявам). If You Leave е дебютен албум за формацията след серия от няколко EP-та и сингли (не одобрявам) и незнайно защо се радва на изключително топло посрещане от критиката, за публиката все още нямам наблюдения. Това си е добре познат остърган и съблечен акустичен ембиънт/дрийм поп, навяващ неизбежни асоциации с начина, по който The XX запълват пространството със семпли, премерени и лишени от пластове композиции. Начина на постройка и преобладаващата минорност на композициите ги доближават до Esben And The Witch, a  блендата (тази модерна дума) на Elena често подсеща за Флорънс Уелч. Само дето при нея пеенето не прелива във виене, много по-сдържана и не се разхожда по октавите.
Към целият този гювеч от дежавюта, можем да прибавим увяхналата самоубийствена депресивност на Бет Гибънс и накрая получаваме една модерна елегия, под звуците на която можем да си прережем вените или да изгълтаме половин кило сол, щото всички човешки връзки завършват зле. След като завършат по единствения възможен начин, ние после страдаме, страдаме, страдаме. Плачем малко, страдайки и после пак страдаме, страдаме, страдаме и така преминава животът ни.



Всъщност настрана от противните ми мрънкащи и мизерни размисли върху живота, които откриваме в текстовете и втръсналата атмосферична акустичност с женски вокал, който не е закусвал, албумът не е лош и има какво да му харесаш. Има голяма елегантност в това песента да се разгръща бавно, търпеливо, без пришпорване, слушайки дългите кресченда и карайки те да намалиш малко глада си за бърза награда от куплет-мост-припев. Аранжиментите са красиви и въздействащи, Елена пее чудесно, а призрачният хоров фон те кара да настръхваш често.
Моят съвет е да се наслаждавате на красивите призрачни хармони повече и да се заслушвате в текстовете по-малко, защото след 3 слушания на албума, дори сдържан и коравосърдечен човек като мен, взе малко да се скапва. От друга страна, има много хора, които имат афинитет към това да са тъжни, дали заради личностни проблеми или небалансиран хормонален фон, и този албум ще им залепне като гербова марка. 

7.4/10

четвъртък, 14 март 2013 г.

David Bowie – The Next Day [Deluxe Edition] (2013)

Сигурна съм, че вече абсолютно всички знаят за новия албум на Боуи и правя пост за него за да ми е по-лесно като си класирам албумите в края на годината. Този ще е в топ 10 без съмнение, а факта, че излезе като подарък за рождения ден на блога на 8-и март, му дава допълнителни бонус точки. The Next Day се пада 24 в дискографията на Белия Дук и бележи завръщане след 10-годишна пауза от феноменалния Reality ot 2003. Отначало подходих малко резервирано към The Next Day, но след няколко слушания ме спечели. Не знам дали творци могат да се стандартизират за качество по ISO, но ако можеха, Боуи би бил пример от учебниците. Не се сещам за много други творци, които да имат толкова силно влияние не само върху музиката, но и върху поп културата като цяло и това да продължава вече почти половин век. В тази връзка, нямам какво толкова да кажа за албума и неговите безспорни достойнства. Имам две забележки и те са, че е малко по-дълъг от необходимото и ми стои леко разхвърлян. Някои песни можеха спокойно да се махнат и подредбата да е друга, но коя съм аз, че да давам акъл на Боуи.
И така албума си е чудесен.

genre: rock, art rock

01. The Next Day
02. Dirty Boys
03. The Stars (Are Out Tonight)
04. Love Is Lost
05. Where Are We Now?
06. Valentine’s Day
07. If You Can See Me
08. I’d Rather Be High
09. Boss of Me
10. Dancing Out In Space
11. How Does the Grass Grow?
12. (You Will) Set the World On Fire
13. You Feel So Lonely You Could Die
14. Heat

Bonus tracks:

15. So She
16. Plan
17. I’ll Take You There



Малко разяснения за хората, които не следят модната индустрия отблизо:
Тилда Суинтън е ясна като съпругата на Боуи във видеото, но по-младите им версии се играят от Андрей Пежич в ролята жената и Саския де Брау в ролята на младия Дейвид.
Да, Андрей е модел-бивша сензация и балкански субект със спорна сексуалност, а Саския е сурова моделка от Дания. Kinky.

8.2/10


The Virgins – Strike Gently (2013)

The Virgins са сравнително известна група от Ню Йорк, която добива популярност покрай участието на песни от дебютния и албум в лигави филми и сериали за девойки (о, иронията!) и недорасляци - She's Out of My League, 17 Again, Gossip Girl и The Vampire Diaries. След прехвърляне от Atlantic към лейбъла на култовия Джулиан Казабланкас - Cult Records, в който Девиците са първата подписала група, се очакваше да извадят нещо по-различно от приятния им, но бързозабравящ се едноименен дебют. Strike Gently отговаря на очакванията до известна степен, но вероятно не достатъчно, че да им донесе повече от известността, която имат понастоящем.


genre: indie rock, blues rock

01. Prima Materia
02. Wheel Of Fortune
03. Flashback, Memories, And Dreams
04. Figure On The Ice
05. Impressions Of You
06. What Good Is Moonlight
07. Travel Express (From Me)
08. The Beggar
09. Amelia
10. Blue Rose Tattoo

През целия албум ще имате чувството, че Dire Straits са направили някакво музикално риалити и The Virgins са победителите. Това не е лошо де, Dire Straits имат нужда от повече признание, пък и след като групата очевидно ги има за основно свое влияние - нещата идват по местата си. Лошото е, че не намирам нищо иновативно - просто приятни композиции, в които пее някой от синовете на Марк Нопфлър, а на китарата е братовчед му (сещате се - Марк и Дейвид Нопфлър са братя, значи синовете им са братовчеди; мразя да се обяснявам, но и сама усещам, че се налага :D ). Освен Dire Straits, почит е отдадена и на родната сцена на групата, на много места ще се сещате за Television и Talking Heads. По-зрялото звучене под ръководството на Казабланкас (той бил лично ангажиран с всеки аспект от албума, казват от групата) е налице, но резултатът е леко скучен. Докато The Virgins беше повърхностен и хлапашки, но енергичен, Strike Gently е по-зрял, но кротък и няма достатъчно заряд. Въпреки това е приятен и времето, което бихте прекарали слушайки го, няма да ви се стори изгубено.



7.3/10

сряда, 13 март 2013 г.

Suede – Bloodsports (2013)

2013 вече официално е година на изпълнителите от моята младост, като "младост" е доста разтегливо понятие, но да не издребняваме.
Дългоочакваното дългосвирещо завръщане на Suede вече е факт и - учудващо - то не е посредствената агония, която очаквах. Албумът си е изключително приличен, и връща групата към славните времена на Dog Man Star и Coming Up. Даже обложката ми прилича на някакъв своеобразен микс от двете.
Е, за положителния прием едно рамо удря и хълкоподобната носталгия, която при чуването на специфичния хълцащ бретандерсънов глас разкъсва ризата на стопроцентовата обективна критичност, но от това зависи просто дали албумът ще ви хареса много или супер много.
Въпреки че мнозинството от членовете на Suede катурнаха четиридесетте, тяхната музика все още звучи свежо и кара колената на женската част от публиката да омекват, а фрази от сорта "and I need you more than you need to be needed" утежняват положението допълнително.
За пълен енджоймънт, препоръчвам слушането на албума по гел, разкопчана черна риза и наистина впити джинси. Това за джинсите е майтап, пазете си органите.

genre: alternative rock, britpop

01. Barriers
02. Snowblind
03. It Starts And Ends With You
04. Sabotage
05. For The Strangers
06. Hit Me
07. Sometimes I Feel I’ll Float Away
08. What Are You Not Telling Me?
09. Always
10. Faultlines


7.9/10