четвъртък, 29 ноември 2012 г.

Rhye - The Fall (2013)

Направо е срамота, че изтече толкова рано, ама кво да направя като е толкова добър и ме сърбят ръчичките да ви кажа. Като излезе официално нa 01.01.13 (доколкото разбрах), ще ви спомена пак. Е, или няколко дни по-късно, разбира се. :)


genre: soul, indie pop, chamber pop, chillout

01 – Open
02 – The Fall
03 – Last Dance
04 – Verse
05 – Shed Some Blood
06 – 3 Days
07 – One Of Those Summer Days
08 – Major Minor Love
09 – Hunger
10 – Woman

"Open" е добър избор за opener на албума и разкошната струнна интродукция веднага те потапя в еднo крайно блажено настроение, пренася те на място с много слънце, цъфнали овошки и пеещи птички. След това идва мекият, но и леко дрезгав глас на вокала, който няма как да не те подсети за Sade и почваш да се чудиш коя е тази жена с този дълбок и адски секси глас. Най-голямата изненада е, че това изобщо не е жена, а едната половина от дуото Rhye - Mike Milosh ( и аз бях шокирана). В едно интервю пича казва, че изобщо не го притеснявало това, че според повечето хора звучал като жена и нямал комплекси относно мъжествеността си. Щом той е ок и аз съм ок. Пък и клипа към Open е толкова хетеросексуален, че няма причина хомофобите да настръхват.



Канадецът Milosh срещнал творческата си половинка датчанина Robin Hannibal от Quadron във връзка с ремикс на последните и решили да записват заедно в Копенхаген, като понастоящем пребивават в LA. Не казват откъде са взели името си, но вариантите са 2: или от модовете на Sid Meier's Civilization или от песента на Queen, като по-логично е второто, макар Rhye's and Fall Of Civilization да има притеснителни прилики с името на понастоящем разглежданата творба.
Така или иначе това няма значение, защото ако ще и "Чичотомовата Колиба" да се казваха, пак щях да натискам рипийт бутона на The Fall. Албума е като мед за болно гърло, като лед за оток. The Fall направо лекува душата с чистата си романтична лирика, липсата на арогантност, отсъствието на поза и искрения начин, по който всичко е поднесено. А, и липсата на шум, не на последно място - аранжиментите са много оскъдни, по начин напомнящ The XX. Гласът на Майкъл е придружен най-често от щракане, пляскане на ръце, прост синт/пиано мотив, лек дръм бийт и музикални инструменти - струнни и духови, които вдигат композициите няколко класи по-горе от така разпространеното diy музициране на компютъра в дневната. За последното да благодарим на музикалното образование на Милош, който свирел на чело от 3-годишен, а на 5 се разплакал, чувайки ададжиото за струнен оркестър на Албинони.
Настрана от чисто техническия поглед на великолепната премереност, стегнатост и красота на композициите, The Fall те спечелва най-вече с начина, по който неговата простота и чистосърдечност резонират в умореното ти съзнание - слушайки го, превърташ лентата до детството, връщаш се в най-хубавите дни на своята младост и се чувстваш спокоен и защитен като дете в прегръдката на майка си. Няма претенции за нищо конкретно, не се напъва да е нищо конкретно, разказва ти една от най-хубавите любовни истории и само ти дава и дава от своята светла (и доста фънки) същност, а това се среща много рядко.



8.3/10

вторник, 27 ноември 2012 г.

Balthazar - Rats (2012)

Когато чуе "белгийска музика", обикновеният човек изпада в чуденки какво, аджеба, слушат в Белгия и какво, аджеба, той някога е чувал от Белгия. В повечето случаи този теоретичен казус завършва с повдигане на рамене, свиване на устни и отношение клонящо към прословутото изказване на Найджъл Фарадж, че "Белгия изобщо не е държава". Обикновените хора, обаче, се бъркат. За толкова малка стойност квадратни километри, от Белгия са излязли доста качествени групи като Vaya Con Dios, Hooverphonic, Soulwax(+ 2 Many Dj's), K's Choice, dEUS, както и малко по-долната класа ширпотреба изпълнители като Junior Jack, Sylver, Ian Van Dahl, Kate Ryan, Lasgo. Vive La Fête и те са оттам, но винаги са били скучни, независимо какво ви пишат по списанията; Stromae беше интересен, ама е 1-hit wonder. Малко се отплеснах да ви обяснявам за белгийската музика, но музикалната география винаги ме е забавлявала.

genre: alternative rock, indie rock, indie pop

01 – The Oldest Of Sisters
02 – Sinking Ship
03 – Later
04 – Joker’s Son
05 – The Man Who Owns The Place
06 – Lion’s Mouth (Daniel)
07 – Do Not Claim Them Anymore
08 – Listen Up
09 – Any Suggestion
10 – Sides

Ако не сте разбрали от дузината редове по-горе, поста е за белгийска група. За щастие Ван Ромпуй не е представителна извадка за белгийската харизма, и въпросните люде могат да бъдат много свежи и обаятелни. Или поне музиката им, за това отново мога да потвърдя. Rats е излязъл преди малко повече от месец, но стига до мен чак сега, затова и сега пиша за него. Оказва се, че Balthazar имат и предишен албум, по чиито оценки съдя, че трябва обезателно да го чуя. Всъщност така или иначе мислех да го чуя, след като настоящия се класира измежду по-добрите неща тази година.
 ...
5 изречения изтрих, докато измисля как да започна да пиша конкретно за албума. Трудно е, защото той е от онзи тип музика, която е зряла, умерена, духовита, страшно мелодична без да бъде глупава, уравновесена и изобщо от типа, който не се побира в стереотипните определения. Тя е мрачна, мъдра, ведра и отимистична едновременно и всичко това е направено толкова леко и без усилие, толкова просто откъм аранжименти и мелодии, че чак не е за вярване. Уклона на текстовете е любовен, като гамата е в тъмния полюс - мръсния, дрезгав тембър на вокала разказва за мрачна, лъстива романтика, самосъжаление и разкаяние, саркастични упреци към лирически любими, но все пак и за надежда за щастлива и чиста любов. Бароковите допълнения към аранжиментите са черешката на тортата в албум-шедьовър, който е еднакво подходящ както за мързеливи мрачни следобеди, така и за среднощна самовглъбеност по малките часове.



С тенденция към покачване: 8/10

понеделник, 26 ноември 2012 г.

Various Artists – Rumours Revisited (2012)

Повече от месец не съм писала нов пост, баси кефа.
Оказа се, че повече от месец не излезе нищо, за което да ми се прииска да ви кажа. Или аз съм станала изключително придирчива, или издаването на албуми, също като еволюцията и техническия прогрес, се развива скокообразно. След ранно-есенния пик на забележителни албуми и що-годе едномесечния интервал от суша, тези дни излязоха разни интересни неща, за които е редно да драсна 2-3 реда. Не е като да не е излизало нищо, но новия Soundgarden не ме грабна, новото на How To Destroy Angels е пълна скука, a Deftones с носталгия ме връщат към тийнейджърството, но вече не ме вълнуват толкова , че да пиша за тях ( пък и всички други пишат, така или иначе).

genre: va, covers, indie pop, indie rock

1 – Yeasayer – Second Hand News
2 – Pure Bathing Culture – Dreams
3 – Slaraffenland – Never Going Back Again
4 – The Phoenix Foundation – Don’t Stop
5 – Dutch Uncles – Go Your Own Way
6 – The Staves – Songbird
7 – Liars – The Chain
8 – The Besnard Lakes – You Make Loving Fun
9 – Dylan Leblanc – I Don’t Want To Know
10 – Mary Epworth – Oh Daddy
11 – Julia Holter – Gold Dust Woman

Така, по същество - силна година за трибютите към Fleetwood Mac. Не знам на кво се дължи (мързи ме и да проверявам), но тази година излязоха 2 албума с кавъри на тяхни парчета. Настоящият, за разлика от предишния, ми допадна повече, макар и да не може да се похвали с толкова звезден отбор. Най-малкото кавъра на най-известното им парче "Dreams" е много по-кадърен. Тази компилация всъщност излиза с новия брой на Mojo, и за разлика от Just Tell Me that You Love Me, е концентрирана само върху един албум - Rumours. Имената са по-скоро неизвестни (с 2-3 изключения), но си струва слушането.
The Liars - The Chain (Fleetwood Mac cover) by Mad Mackerel