четвъртък, 27 септември 2012 г.

Muse - The 2nd Law (2012)

Muse с времето се разгърнаха като странна смеска между гийкове и фешън любители, което ме накара да ги чувствам по-близки в личeн план, но за жалост - заедно с имидж бонусите - градуса на музиката им започна да пада, а ентропията и да нараства. Не знам дали точно това са имали предвид, като са избрали за заглавие на 6-я си албум "Втория Закон" ( -на термодинамиката), но го намирам за доста удачен. Такава ентропия е този албум, че след него е много вероятно групата да достигне до топлинна смърт. От няколко дни го слушам и мнението ми все още не може да достигне равновесно състояние, та реших да не го бавя повече и да нахвърлям кво-що ми дойде на акъла, белким се изясня и за себе си.

genre: hell if I know

01 – Supremacy
02 – Madness
03 – Panic Station
04 – Prelude
05 – Survival
06 – Follow Me
07 – Animals
08 – Explorers
09 – Big Freeze
10 – Save Me
11 – Liquid State
12 – The 2nd Law Unsustainable
13 – The 2nd Law Isolated System

Това на обложката не е неоново глухарче (макар на мен винаги да ми е напомняло на карфиол по някаква причина), а изображение от Human Connectome Project, което нагледно представяло в неонови цветове пътищата, по които човешкия мозък обработвал информация, или нещо от този сорт.
Неотдавна ви пуснах видеото-реклама на парфюм Madness by Gucci, така де, намазания клип на Madness със скъпоплатената моделка Erin Wasson, а скоро се очаква да излезе и видео към Panic Station, която е най-големия wtf момент в албума, поне лично за мен - звучи като смеска м/у Another One Bites The Dust на Queen, Superstition на Stevie Wonder и Thriller на Michael Jackson.



Песента не е лоша, но е толкова нова като звучене за Muse, че няма как да не се притесни човек. Май нея трябваше да пуснат за Олимпиадата, не Survival, която по-приляга на руски военен парад, отколкото на позитивно, обединяващо човечеството спортно мероприятие.
Като споменах Queen по-горе, е редно да цитирам едни много уместен коментар на албума:

"it is like they ate some freddie mercury acid tablets and just wigged out".

Queen-homage-a беше широко застъпен и в The Resistance, но там поне бяха последователни, албума си имаше някаква концептуална структура, докато тука е пълен миш-маш. Queen-омъджа стои до Radiohead-омъджа и до Skrillex-омъджа (твърде е млад за такова нещо, ама нейсе). Първенеца Supremacy, която е моят личен фаворит в албума и звучи като перфектнния opening на някой Бонд филм с Дениъл Крейг, е следвана от радиофоничната поп Лудост, а веднага след нея от нищото - фънк рок с Panic Station. След нея още малко Queen homage със Survival, после някаква смърдяща на Nero drop-боза Follow Me, която - ако последваме - ни отвежда до срещата на Сантана и Radiohead в Animals. Сигурна съм, че от това описание вече сте любопитни да чуете Animals.



След нея идва по-скоро безличната Explorers, при която пак получавам Radiohead-ски дежавюта, този път от No Surprises, което всъщност беше изненада. Следва още пълнеж като Big Freeze, Save Me и Liquid State. Последните две са написани и изпяти от басиста на Muse - Christopher Wolsteholme и отразяват борбата му с алкохолизма. Звучат по-чуждо на Muse и от Panic Station. Звученето на последните 2 композиции - The 2nd Law:Unsustainable и Isolated System са ни познати от трейлъра, който Muse пуснаха някъде в началото на лятото и това е въпросния Skrillex homage. Те също могат да минат за пълнеж, защото са абсолютно самоцелни. Матю Белами вие на фона на някакви тревожни цигулки и Скрилексов бростеп, докато някаква жена обяснява за термодинамиката и ентропията, правейки паралели със световната икономическа обстановка. Това е някакъв трик за бедните духом, щото мен ако толкова ме интересува каква е икономическата обстановка, ще чета анализи в The Economist, вместо да разчитам на Muse артистично и стилизирано да ми поднасят термодинамични алегории. Тя и термодинамиката не ме вълнува особено, щото я учих втори курс и честно казано беше по-скучна, отколкото я изкарват тук, но пък Мюз открай време са си флагшип банда за млади хора, които обичат да слушат за черни дупки, свиващи се вселени, сблъсъци на неутронни звезди и в същото време да бъдат готини.

Нещо се изморих. Мисля, че ми хванахте идеята и смятам да приключвам.
Ясно е, че Muse никога няма да направят нещо толкова яко като Absolution (Silver-e, май ти го беше казал някога това), но поне да не се излагат. Във Втория Закон има доста моменти на излагация и не съм сигурна дали могат да преборят добрите моменти. Има ги дотолкова, че Маdness ще ви се стори китка на фона на повечето останал материал. Нека да е грях, ама като я пуснат по радиото и се радам. The 2nd Law има и добри страни, но те са обкръжени от някакви недомислици, безмислици и измислици, и потъват някъде там в калта. От време на време проблясват на слънце, но само ако се вгледате внимателно.
И нека завърша позитивно - не знам дали Muse са способни да извадят нещо по-лошо, така че гледам с вяра в светлото бъдещe (и скачам на леглото, слушайки Supremacy).



6.5/10

петък, 21 септември 2012 г.

Patrick Wolf – Sundark and Riverlight (2012)


Патрик Вълков издава юбилеен албум, който да отпразнува 10-годишнината от първия му албум Lycantrophy. За целта е преработил песни, които е издал през годините, но е пуснал и няколко неиздавани композиции. Всичко е акустично и е записано в Real World студиото на Питър Гейбриъл, където последния е позволил на нежния Патрик да си играе с инструментите му. Ако беше в единствено число, щеше да звучи доста мръснишки, но в случая става дума за пиано Бюсендорфер, дулсимер с чукчета и някакво дайре бодран. Много екзотика, много нещо, то се и чува де. Wolf споделя за акустичната си авантюра: 

"There was a conscious rebellion on this album against the digital age of auto-tune and mass produced electronic landfill music."

Добре бе, Патрик, важиш.

Sundark and Riverlight май не се класира точно като нов албум и не знам дали да давам цифрово изражение на мнението си, но със сигурност е майсторска работа и носи страхотно удоволствие на слуха. Аз ще си направя един чай, че в това време и с този албум, много върви.




genre: acoustic, chamber pop

CD1:
01 – Wind In the Wires
02 – Oblivion
03 – The Libertine
04 – Vulture
05 – Hard Times
06 – Bitten
07 – Overture
08 – Paris

CD2:
01 – Together
02 – The Magic Position
03 – Bermondsey Street
04 – Bluebells
05 – Teignmouth
06 – London
07 – House
08 – Wolf Song

понеделник, 10 септември 2012 г.

The Presets - Pacifica (2012)

Вижте, почвам да се притеснявам.
Единия вариант е да съм сложила розовите слушалки и всичко, което преценя да въртя напоследък, да ми се струва ебати яката музика. Другия вариант е тия неща наистина да са зверски, което ме връща към тезата за себераздаването преди края на света, което не е много добра алтернатива. Последния път, когато погледнах слушалките си, си бяха все така черни; мисля, че е време да се паникьосваме, независимо какво упорито се мъчат да ни втълпят Coldplay от доста години насам.
По темата: любимите ми австралийци The Presets се връщат с гръм и трясък след 4-и-нещо годишна пауза. Чакането си струваше.



genre: electronic, electro house, synth pop, indie dance

01 – Youth in Trouble
02 – Ghosts
03 – Promises
04 – Push
05 – Fall
06 – It’s Cool
07 – A.O.
08 – Surrender
09 – Fast Seconds
10 – Fail Epic

Първите ми впечатления, след като чух Ghosts и Youth In Trouble, бяха по-скоро предвкусване на разочарование, и аз не мога да си спомня защо. Сега, след като съм изслушала албума към 20-ина пъти, ми иде да се върна назад във времето, да си бия два шамара, да се нахокам колко съм глупава и да си кажа да купя онази риза, която си харесах, но не взех, и която вече я няма.
Всъщност притеснението ми при Ghosts беше меренге-шанти звученето, което не бях свикнала да чувам от The Presets, и което мислех, че ще е звукоопределящо за целия албум. Ghosts е неосъществен олимпийски химн, и - ако текста му беше малко по-жизнеутвърждаващ - щеше да накара Марк Ронсън да му диша праха, особено с този клип.





Както често става - една песен не се оказа показателна за всички, и получих купчина електроника, камион синтезатори и имагинерна потна подскачаща тълпа от около 10к човека. Този албум е толкова танцувален, че от вчера съм rl превъплъщение на мацката от Why Go. Танцувалността му варира от Underworl-ски транс и техно, през New Order-ски new wave до денс поп песнички, които ако бяха по-калпави, щяха да минат за композиция на Дейвид Гета. Изобщо, Julian и Kim са се впуснали в едно вълнуващо пътуване в непознати досега територии и доста добре са се справили със съставянето на маршрута и управлението на МПС-то. Пътуването е гладко и скоростно и Pacifica свършва доста бързо, безсрамника. Преди да се усетя, вече се е наложило да натисна replay бутона.
Трябва да се спомене, че през времето, когато формацията е била в почивка, и двамата и членове стават бащи (в разстояние на 3 месеца, ей тва е колегиалност) и това няма как да не се е отразило и върху музиката им - станала е много по-зряла и мъдра. Под "зряла и мъдра" нямам предвид скучна и спокойна - бясно пулсиращия opener Youth In Trouble е най-близкото и нагледно доказателство за това. Push също - безкомпромисен зомбиращо-побъркващ ритмичен удар на чук от дистортнатия глас на Хамилтън и многослойна електроника с вуду ритъм, който мен лично ме присети за Conga Fury на Juno Reactor. За Ghosts ви казах вече. Характерното за нея е, че е най-удачния избор за сингъл. Всички други композиции са твърде абстрактни, з ада хванат ухото на слушателя. Конкурент може да и е само съседната Promises, която в една по-добра алтернативна вселена, вече звучи по масовите радиостанции. Но този 90-тарски денс звук е толкова нетипичен за дуото, че едва ли някой би ги познал. Следва Push, и за нея ви казах вече. Малко ми оплетох реда. Веднага след Push идва любовната Fall, която ми разбива сърцето и не отнема от заряда на предната, а поддържа същото темпо, само че в по-позитивен нюанс. Нещата постепенно се успокояват с бащински нежната It's Cool, в която Depeche Mode са негри.



Тази почивка не трае дълго и веднага след това адреналина продължава да се покачва с A.O., която разказва за родния град на The Presets - Сидни, от един по-тъмен ъгъл - ""Children don't you know that we're living in a city that's built on bones?". Невероятно е как военните припявания на Хамилтън изведнъж се размиват в ейсид рояк от синтетични насекоми, които стрелят с лазери. Surrender е още един реверанс към миналото - към This Boy's In Love, и в моите уши - към Дейв Геън. Fast Seconds продължава линията на загриженост от Youth In Trouble, защото Джулиан изрежда всички представки от SI системата, за които се сети, вероятно надявайки се да ограмоти младежта, която го слуша. Майтапа настрана - Fast Seconds е sci-fi пътуване в почти необятната вселена на Preset-ския синтезаторен инструментариум. Този magnum opus се затваря от Fail Epic, която е далече от популярното словосъчетание "epic fail". Fail Epic е епичен, тържествен и сравнително тих поглед към безсилието и единствения достоен изход от него - да се размажеш с 300, образно казано. When you can't win - fail epic. Всъщност се пее за любов, ама то при текстовете на The Presets, с доста усилия разбираш какво всъщност иска да каже автора.

Това с дробенето по песни се получава малко тъпо и ми се искаше да измисля нещо много хитро и хубаво за този великолепен албум,  ама нямам време да го мисля, а нямам и търпение да ви споделя колко добро нещо са извадили.

Все още ми е трудно да кажа дали Pacifica е по-добър от Apocalypso, но със сигурност не е по-лош.

8.2/10



сряда, 5 септември 2012 г.

Stars - The North (2012)

Имам чувството, че всички се напъват като за последно да дадат най-доброто от себе си преди края на света (let me check my mayan calendar) и канадците от Stars не остават по-назад. Земното население извън Канада (в това число и аз), разбра за съществуването на Stars преди години, когато в един OC саундтрак блесна прочувствената барокова поповост Your Ex-Lover Is Dead. Изглежда бандата има някакъв афинитет към темата за смъртта, но за това после.


genre: indie pop, dream pop, electropop, baroque pop

01. The Theory Of Relativity
02. Backlines
03. The North
04. Hold On When You Get Love And Let Go When You Give It
05. Through The Mines
06. Do You Want To Die Together?
07. Lights Changing Colour
08. The Loose Ends Will Make Knots
09. A Song Is A Weapon
10. Progress
11. The 400
12. Walls

Your Ex-Lover Is Dead ме заинтригува и навремето си дръпнах последния им албум. Нещо не ме е грабнал явно, щото допреди The North си стояха в графата "one hit wonder". Какво тогава ме накара да им дам шанс пак? 2 неща - обложката и първия трак. След великолепния първи, дадох шанс на втория, след втория на третия, и така до края на албума. Оказа се едно от най-добрите неща, които съм чувала тази година и от около седмица на плеъра ми се въртят само 2 албума - Аления Звяр на Get Well Soon и The North на Stars. Може да са много различни като настроение, но си приличат по едно - и двата съдържат в себе си страшно много неща като звучене, които са стиковани прекрасно. Само една песен не може да ви даде представа как звучи целия албум, защото композициите са доста разнообразни. Например синтпоп механичността на The Theory Of Relativity няма много допирателни с меланхоличния захарен индипоп сироп The North, нито със Стиви Никс дежа-вютата в Lights Changing Colour, но пък намира роднина в Human League-звучащата Hold On When You Get Love And Let Go When You Give It. Свързващото звено при всички е "pop"-а. Винаги ми е изглеждало, че в главите на хората, които не гледат оная сбирщина музикални телевизии, които въртят по кафенетата, битува схващането, че поп музиката е нещо лошо. Не е лошо нещо, ако се прави правилно. Поп музиката е музика за масите. Това, че айкюто на масите пада прогресивно, рефлектира и в музиката за тях, но не е това същността на нещата. Поп музиката е хармония и красотата е симетрия, ха-ха. Всичките песни от албума, независимо в кой спектър на попа са, са правени като по учебник и резултатът е зашеметяващ. Аз си падам по остроумни текстове и тук не оставам разочарована. Фаворит ми е очевидно несериозната Do You Want To Die Together, където мъжкия и женския вокал си прехвърлят остроумности:  

"I'll love you till the day I die - So don't die today
 I may seem alive but inside I'm dead - So let's make it true"

От друга страна, има страшно много трезви и зрели съждения, които при другите напушени с розова мъгла поп (и не само) формации липсват, като например в The Theory Of Relativity:  

"Now that you’ve grown so wise, use that head and stop to think a little 
 Just ‘cause you’re crazy doesn’t mean that you’re free"

Това, че липсва наивна и сладникава повърхностност, не значи, че няма някои смущаващи моменти като A Song Is A Weapon, където протагонистът иска да убие някой с песен(?). Подозирам, че това е някаква метафорична фигура на злото, но още не съм сигурна. В Hold On When You Get Love And Let Go When You Give It се дава съвет "Take the weakest thing of you and then beat the bastards with it". Питах Гугъл коя е the weakest part of the human body и получих отговор, че това е стомахът. Все още се мъча да разбера как ще набиеш някого със стомах. The 400 може направо да ти скъса сърцето с проба-грешка лайтмотивът "It has to go right this time". Повтаряно като мантра, това ти се забива в гръдния кош и ти напомня за всички неща, в които си влагал надежда и усилия. "The Loose Ends Will Make Knots" е заглавие в десятката, а The Walls e перфектен завършек и озвучаване към финалните надписи на един сладко-горчив и меланхоличен, но страшно пристрастяващ албум.

8/10

Muse - Madness (new video)

Flares. Flares everywhere. Клипът към Madness прилича на мелез между реклама на парфюм и "Kidz" на Take That, само дето не е сниман в България. Всички са модели, дори на Матю са му уцелили по-добрия профил. Тва женското мяза да е Erin Wasson, баси комерсиалната работа.
Любов по време на война - негър, моля те.
Здрач поколението ще си падне, обаче.
"Madness - the new fragrance from Gucci"

събота, 1 септември 2012 г.

Get Well Soon - The Scarlet Beast O'Seven Heads/La Bestia Scarlatta Con Sette Teste (2012)

Уважаеми дами и господа,
Тази година излезе трети клип 10/10! Да се поздравим за събитието!
*звън на чаши, пръски от шампанско, една счупена чаша от силна засилка, разлято шампанско по роклята от тафта на една от гостенките, физиономии, "о, нека ви помогна с тази кърпичка", "оставете ме, съсипана е!", рев, драматично напускане на сцената; настава кратко 10-секундно мълчание, след което веселбата продължава, зазвучава музика и всички започват да танцуват менует*

Малко театрално го подкарах, но албума ме вдъхновява за такива изпълнения. Не знам дали да ви го казвам отсега, но имаме претендент за албум на годината. Кво ще кажете за обложката? Мен много ме кефи.

genre: sugar, spice, everything nice


CD 1
01. Prologue
02. Let Me Check My Mayan Calendar
03. The Last Days Of Rome
04. The Kids Today
05. Roland, I Feel You
06. Disney
07. A Gallows
08. Oh My! Good Heart
09. Just Like Henry Darger
10. Dear Wendy
11. Courage, Tiger
12. The World’s Worst Shrink
13. You Cannot Cast Out The Demons (You Might As Well Dance)

CD 2 – ITZTLACOLIUHQUI /Bonus Disc/

01. Lesson 1: You Are Welcome!
02. Lesson 2: Soon!
03. Lesson 3: Take Shelter!
04. Lesson 4: Absolution And Eternal Refuge
05. Lesson 5: Break The Cycle! Break Your Chains!

Tези от вас, които не са запознати с изкуството на двигателя на проекта - прекрасния германец Konstantin Gropper,  вероятно изгарят от любопитство да чуят как аджеба звучи туй нещо, дето ме е екзалтирало до такава степен.
Трудно е да се обясни. Музиката му е съдържа всичко хубаво, за което можете да се сетите, и го групира по начин, който дава един доста парадоксален продукт - познати като звучене кинематографични преобладаващо естрадни песнички, които са удивително новаторски и виртуозни.
Не знам даже как да започна. От 27 август слушам албума и постоянно намирам нови и нови неща, нови препратки, нови намигвания, нови значения. Този човек си е създал една собствена Вселена и от моя гледна точка е твърде близо до Господ.
Добре де, знам, че е кофти като сипя мъгляви суперлативи и не давам нищо конкретно, затова ето ви въпросния клип от началото на поста - Roland I Feel You. Даже името само по себе си е шедьовър.



Иначе Roland бил Roland Emmerich. Gropper казва в едно интервю, че не харесва филмите на Емерих, но е заинтригуван от неговата страст да унищожава света и че целия албум носи апокалиптично настроение, така че нещата били близки. Завършва обясненията си с простичкото "I feel him.".  Има страхотно чувство за хумор, много тънко. I feel him.
Клипа от своя страна е един голям трибют към 70тарското кино и имена като Дарио Ардженто, Алехандро Ходоровски, Енио Мориконе и Хенри Манчини правят съвсем естествена асоциация с видеото. Това Гропер също го споменава като обяснява, че TSBOSH е определено неговият филмов албум и с голям успех заглавието би могло да мине за филм на Ардженто - оттам и италианския превод.

"Клипът дава представа за целия албум, не само за една песен. Подобно на албума,  той е колаж с много препратки, но никога твърде очевидни. Част от него може да ви напомни за италианските уестърни, Ардженто, Ходоровски, чешки приказки, Годзила, и т.н., но мисля и се надявам, че в крайна сметка той е напълно нов филм сам по себе си. Или в случая: трейлър за изцяло нов филм. Това беше и идеята - да направим трейлър. Когато го видите, придобивате идея за това какъв ще бъде филма, но все още не сте сигурни какво точно да очаквате. ... Очевидно има много заигравки със символизма и мистицизма, както и в целия албум. Самоопределям се като рационалист без реална слабост към свръхестественото, но винаги ме е вълнувало като артист. Занимаващите се с теории на конспирациите и мистиците много ще се забавляват с този клип."

О, да, Гропер, можеш да си заложиш гениалната глава, че адски се забавлявах, гледайки го.
Освен неговия филмов албум, това е и неговият летен албум. Но Константиновото лято не е обезателно онова весело време за партита: лятото е мистериозно и зловещо. Колкото по-ярко е слънцето, толкова по-тъмни са сенките и по неговите думи "слънцето може направо да побърка хората". При все това, Аленият Звяр Със Седемте Глави /което е взето от Библейското Откровение на Йоан/ определено е най-"летният" му албум и като атмосфера авторът му ведро го ситуира някъде между почивка в Италия и Апокалипсиса.

За лейбъла си - City Slang - Гропер обобщено казва:

"To my new album, the average billionaire trustfund kid can happily cruise around the mountains atop Largo di Garda in his convertible, complete with trophy girlfriend in the passenger seat. But if he feels like it, he can also get off his medication and just go crashing through the barriers.“ 



Слушайки го, ще имате чувството, че слушате саундтрак на 70тарски филм, и освен Манчини и Мориконе, ще чувате и Уенди Карлос и Бърнард Херман. Доколкото разбрах, това е породено от опита на Константин със списването на музика към Palermo Shooting на Вим Вендерс (note to self: да го чуя). В случая обаче, нямаме конкретен филм, който да се озвучава и самият звук трябва да създаде филма. В такъв филм ме вкара тоя албум, че не е истина - толкова не съм настръхвала от 50те думи на Кейт Буш миналата година. 
Чисто технически, албума е перфектен. Композициите са феноменални, текстовете са страхотни, аранжиментите са невероятни, Гропер пее прекрасно. Пеенето е великолепен бонус към класическото му музикално образование и пича бил и мултиинструменталист. Бил твърде мързелив, за да стане виртуоз на конкретен инструмент (типична Везна), но очевидно е развил едно много добро ниво на няколко. Има си и банда де, колкото и да е човек-оркестър, си трябва бекъп. Независимо от безобразно красивите си аранжименти и референции, песните в самото си ядро имат доста яка поп структура и са доста достъпни за слушателя, защото "е важно една песен да е песен, а не стена от звук" и трябва да мине успешно "само глас и китара тест-а".
 
Сега, текста се получава малко тъп за нещо толкова добро, но обикновено като се сблъскам с нещо толкова добро, губя ума и дума, в главата ми настава каша и не знам как точно да канализирам емоциите си, а да повтарям постоянно как ТРЯБВА ДА ГО ЧУЕТЕ НА ВСЯКА ЦЕНА не върви. Всъщност не трябва всички да го чуят на всяка цена. Тази великолепна еклектика ще се стори на някои твърде ретро и твърде скучна (не ми го побира акъла как би могло, но е напълно реално като възможност), а да го чуеш това и да не го оцениш, само ще ти утежни кармата.
Какво ми остава да направя? След като ви казах, че трябва да го чуете на всяка цена и се застраховах след това, мога да споделя само какво на мен лично ми е направило впечатление.
Албума е като най-добрия филм, който сте гледали, като най-добрата книга, която сте чели. Има толкова неща в него, че от едно слушане не става. Трябват десетки слушания. На първо слушане се сещаш, че Let Me Check My Mayan Calendar e ебавка с апокалиптичните спекулации за 2012, Dear Wendy е вдъхновена от кралицата на синтезатора Wendy Carlos. Стиха в Roland I Feel You "I specialise in end-times too" е пълен win, Disney е трибют към игривите съпроводи на анимационните филми на Дисни, с много флейти и камбанки, докато в един момент не се прокрадне една темичка, която e почти Radiohead-рипоф. В You Cannot Cast Out The Demons (You Might As Well Dance) има такива страхотни барабани, че не съм се радвала на барабани така от Map Of The Problematique на Muse. A Gallows е най-веселата песен в албума, саксофона и е убийствен и всеки път като я чуя получавам фрустрация че не живея на Ривиерата и нямам кабрио, което да карам слушайки я; като звучене много ми напомня на Guillemots. На други места ще чуете малко Arcade Fire, малко Broken Social Scene, доста Bell Orchestre, но това го казвам по-скоро за да характеризирам звука по някакъв начин, отколкото като реално убеждение, че Гропер и Ко са се вдъхновявали от точно тези люде. Спирам дисекцията до тук, щото цифрата 3227, която автора му посочва като изолирани влияния в албума, малко ме притеснява и ще се откажа в началото, че да не се излагам. При всички положения звука си е 100% негов и каквито и влияния да е имал, ги е смелил и преработил великолепно. Така пчелите събират прашец от много места и после правят мед. 




В заключение: Каквото и да кажа за този шедьовър, би могло да се побере в 2 изречения, които напълно покриват и моето виждане:

I like dramatic and well-arranged music. I don’t like background-music

9/10