вторник, 29 май 2012 г.

The Hives - Go Right Ahead (new video)

Това е брутален ELO рипоф. Не знам дали си признават, дали се гордеят или отричат, не ми се търси. Сигурна съм, че и вие ще почнете да чувате "don't bring me down" вместо "go right ahead".

понеделник, 28 май 2012 г.

Dan Le Sac - Space Between The Words (2012)

След помитащия соло албум на дуетната му половинка - Scroobius Pip, и Дан Та Шак отвръща на удара със свой проект, все пак винаги между тях е стояла частицата "vs.".






















genre: electronic, hip hop, trip hop

01 – Long Night Of Life Feat. Merz
02 – Play Along Feat. Sarah Williams White
03 – Memorial Feat Emmy The Great
04 – Reprisals
05 – Tuning Feat. Joshua Idehen
06 – Good Time Gang War Feat. B Dolan
07 – Hold Yourself Lightly
08 – Zephyr Feat. Merz
09 – Breathing Underwater Feat. Fraser Rowan
10 – Break of Dawn Feat. HowAboutBeth
11 – Caretaker Feat. B Dolan And HowAboutBeth
12 – Beside
13 – Cherubs Feat. Pete Hefferan

Space Between The Words е описание на неговата роля в dan le sac vs. Scroobius Pip - докато Pip реди модерната си поезия със скоростта на картечница, Дан винаги е осигурявал адекватен бийт и електронен бекграунд. Тук той поема руля и успява да се разгърне като продуцент, колаборирайки с различни изпълнители, които са много различни като усещане. Последните са смес от вече наложили се имена (Merz, B. Dollan, Emmy The Great) и все още налагащи се (Sarah Williams White, Pete Hefferan). Резултатите са впечатляващи - слушайки албума, пред слуха ми се разгърна богата гама от влияния, която отпраща Разстоянието Между Думите в онази графа албуми, на които слагам печат "майсторски направено". Нищо не е чист хип хоп, нито чиста електроника, нито чисто каквото и да е друго. Всяка композиция се люшка между границите на няколко стила, опирайки понякога в психаделия, понякога в кисела трип-хоп джазаовост а ла Portishead, понякога в sadcore депресия, както е в Cherubs - кавър на едноименната песен на една страхотна банда - Arab Strap. Първият сингъл с клип е към Play Along; не знаех за клипа и вчера, когато си пуснах албума за първи път, си помислих, че точно това трябва да се издаде с клип, децата ще си паднат. Аз не останах по-назад, де.


Като цяло останах очарована от рожбата на dan le sac (пише се с малки букви, понякога го "оглавнявам", щото не мога да почна изречение с малка буква). Дан доказва, че не е втора цигулка в le sac vs. Pip и е музикална сила, която трябва да се вземе предвид. Не можах да реша дали е по-добър или по-лош от последното соло на Пип, затова му слагам същата оценка.

8.2/10

сряда, 23 май 2012 г.

Spector - Celestine (new video)

Ново ново, колко да е ново. Клипа е на две седмици, но сингъла излезе онзи ден. Тия момчета се скъсаха да издават сингли (досега 5 на брой), но дебютното им LP Enjoy It While It Lasts са го предвидили за август. С оглед на издадения материал, аз имам по-скоро положителна нагласа, като оставим настрана колко отчаяно се опитват да са нещо тренди. Celestine би било логично да е име на момиче, но май е не е, след като 5 папи са се казвали така. Ма кой знае, може и за мъж да се пее. Забелязвам съмнителна корелация между папите Целестин и броя на синглите на Spector.

вторник, 22 май 2012 г.

Woodkid - Run Boy Run (new video)

Йоан Лемоан (баси якото име) или познат като Woodkid, през времето, когато не снима клипове за Lana Del Rey, снима клипове към собствените си парчета, които са епик епикнес. Клиповете повече, парчетата по-малко, но пак държат много добро ниво. С Run Boy Run продължава мрачната чернобяла фентъзи феерия, започната от Iron. Приятно гледане.

понеделник, 21 май 2012 г.

Modeselektor with Thom Yorke - This (new video)

Кво да ви кажа, тия тримата явно се разбират добре и продължават да колаборират. В клипа виждаме някакво емо момиче; с оглед на други нови клипове се навеждам на мисълта, че това се превръща в някакъв тренд напоследък. Другата част от сингъла - All Buttons In, е тук.

понеделник, 14 май 2012 г.

Hooverphonic Live - Sofia 11.05.2012

Май е редно да драсна няколко реда за "the best concert ever", както го окачествихме на излизане. Мисля, че това беше плод на обзелата ни тогава еуфория, но какво прави един концерт добър, ако не еуфорията? Точно еуфорията, атмосферата и контакта с публиката правят един лайв качествен, без значение дали вокалистката е "природно бездарна".

Почнаха с прилично закъснение от 50 минути, през което време вече се бяхме изнервили доволно, притропвахме и нареждахме новата вокалистка Ноеми, към която подхождахме със занижени очаквания. Тя момата отми срама малко, но е факт, че вокалните и възможности са по-слаби от тези на Гейке Арнаарт, предхождащата я на същата позиция. Ноеми излезе в нелепо nautical гащеризонче, без да се свени да показва маси... пищните си бедра. Замалко да ни покаже и пищните си гърди, но през няколко минути придърпваше падащите рамена на тоалета си явно от страх това да не се случи. Липсва и още увереност и през цялото време стоеше с ледено изражение, пристъпваше предпазливо като Кралицата-Майка на 12-сантиметровите си токове и едва към края на концерта с помощта на бурни аплодисменти, успяхме да изтръгнем нещо като полу-усмивка от нея. Честно казано, очаквах да е много по-зле, но се представи прилично, като оставим настрана ограничения и вокален обхват. Бях взела сапунерката, за да снимам, но щракнах 10-тина кадъра, един от които виждате по-горе, и ми писна. По някое време го дадох на Лори, благодарение на която имаме клипчета и още снимки. Мерси, Лори! Алекс и Реймонд са големи симпатяги и изключителни музиканти. Между песните г-н Калие ни бомбардираше със забавни истории и остроумни подмятания, и по този начин към концерта получихме бонус стенд ъп комедия. Това много разчупи леда и наистина установи връзка между бандата и публиката. Постоянно обещаваха бутилки Балънтайнс ако отговориш на зададения въпрос, но в крайна сметка дадоха само една. Ма то и ниой не се сети нито за песента, която пианиста изпълни (Клод Франсоа - Comme d'Habitude), нито за връзката между две песни (2 Wicky и Anger Never Dies), която е фрагмен от Джеймс Бонд темата. Тъй като гледам, получихме концерт-комедийно шоу-викторина, а Къци Вапцаров само може да диша праха на Алекс Калие. Песните ги караха мотамо по оркестралния им албум, който излезе наскоро, но се усетих чак когато концерта свърши. А той свърши доста изненадващо с пост-рок вакханалия, която се развихри на последната композиция, след като Ноеми тактично напусна сцената и остави мъжете да вилнеят. Видео материал от нея - за съжаление - няма, бяхме твърде заети да стоим с отворена уста. Затова - предпоследната, чиято втора половина дава бегла представа за какво говоря. Освен закъснението, други гафове нямаше. То това не е и гаф де, нещо нормално е, но все пак дразнещо. Звукът беше чудесен, публиката беше адекватна, цялата атмосфера беше страхотна и след края ни остана едно много топло чувство на пълно задоволство. Дай Боже повече такива концерти.

сряда, 9 май 2012 г.

Gossip – A Joyful Noise (2012)




Доста се чудих какво да кажа за новия албум на Gossip, за да не бъда обвинена в прекомерена критичност или както често набеждават жените, които имат по-крайно мнение - в тежък ПМС. След като нахулих новата творба на Garbage, нищо не ми пречи да сторя същото с още един много чакан албум - A Joyful Noise на Gossip, които махнаха "The"-то пред името си. Името на албума описва точно какво ви очаква в 11-те композиции - преобладаващо радостна, танцувална поп посредственост, свръхпродуцирана и излъскана като пастиран преден капак на ретро кабрио, возещо ABBA. Агнета и Ани-Фрид са на задната седалка и вързаните около главите им шарени шалове се веят. Къде отидох и аз, бързо обратно в реалността с чудовищната корица на албума, на която Бет Дито е изтипосана като японски демон. За тези от вас, които имат малки непослушни деца - можете успешно да ползвате това изображение вместо морално остарелия Торбалан.


genre: pop, dance

1. Melody Emergency
2. Perfect World
3. Get A Job
4. Move In The Right Direction
5. Casualties of War
6. Into The Wild
7. Get Lost
8. Involved
9. Horns
10. I Won’t Play
11. Love In A Foreign Place

Може би сте усетили негативната нотка в тона ми, и правилно сте усетили, затова нека продължа в същия дух. Преди всичко трябва да уточним, че петият албум на Клюката е продуциран от Браян Хигинс, който е част от Xenomania - песнотворен продуцентски екип. Известни са най-вече около работата си с The Saturdays и Girls Aloud. Не ми го побира акъла как изобщо са се обърнали към него, та кой с добър вкус харесва The Saturdays и Girls Aloud? Е, признавам си, чат пат си пускам Can't Speak French и Call The Shots но те не се броят, защото Flo и направи кавър на първата, а Fyfe Dangerfield на втората, а това е знак за някакви композиционни достойнства. Сега някой ще се обади "кой ти каза, че имаш добър вкус?". Ако има такива, предварително им пожелавам да хванат летен вирус.
Perfect World, първия сингъл от албума. Всеки иска да е Мадона.

И така, какво излиза - имаме отявлен поп продуцент от една страна, от друга имаме масивната Бет, която цяла година била слушала АББА, милата. Какво следва от това? Следва че всичко се е разбозило и енергичната бунтарска музика, която сме свикнали да асоциираме с Gossip, вече напомня за себе си само чрез страхотния глас на вокала им. Но дори при него нещата не са много розови - г-ца Дито пее резервирано, контролирано и сякаш някой я дърпа назад, за да не може да се развика (Хигинс ще да е). А това е много грешно за група, която показва характер и социална ангажираност. С 2 лесбийки в групата, е съвсем естествено да има ръмжене, агресия и размахване на пръсти - най-успешните им парчета Standing In The Way Of Control и Heavy Cross са написани в подкрепа на гей-обществото и в знак на протест срещу трудностите, които хомосексуалистите срещат дори в сравнително толерантното западно общество. Там се усеща истинското изражение на Gossip като есенция. А те да вземат така да притъпят израза на тази есенция, че да не остане нищо от нея, направо ме хваща яд. А Joyful Noise явно иска да апелира към широката комерсиална публика, която вече е отворена към уверени жени с наднормено тегло (виж първата картинка), и гони още по-голямо обществено признание с лесно смилаеми, свръх-продуцирани поп-химни. Не знам дали ще им се получи, песните са учудващо сходни, рядко нещо се откроява и ти остава в ума, т.е. като правени са на конвейер. Това носи някакво техническо съвършенство, но отнема автентичността и оригиналността на продукта. След десетина слушания в главата ми остана само порицателния рефрен на "Get a job", който е и най-сърдитото нещо в целия албум, смятайте. Пълна скука. Joyful Noise е далеч от денс-пънк настроението, което беше толкова увличащото в предните албуми. Друго нещо, което много ме издразни е, че повечето песни фейдват накрая. Фейдват. Колко лейм е това?!
Сега да обърна внимание на добрите страни. Албума ще ви хареса, ако не сте слушали Gossip преди това. Песните са перфектно измайсторени, лесно достъпни поп-денс отличници; вярно, без wow-фактора в тях, но все пак много добри. В Get Lost има денс носталгия, навяваща спомени за Good Life на Inner City, а Casualties Of War - една от по-добрите песни - е като рипоф на Dreams на Fleetwood Mac. В останалите песни все едно слушаме Синди Лоупър, което на мен ми допада. Изобщо във всяка песен има какво да ти хареса и това в голяма степен отмива срама. Албума е приятен, ако не подхождаш предубедено. Аз, обаче, не мога да простя притъпените дистортнати китари, низвергнатите барабани, тоновете синтезатори (аз се оплаквам от синтезатори, кой би повярвал), рестрикциите върху вокалното представяне на Дито и цялостния захаросан вкус на крайния продукт.

6.7/10

събота, 5 май 2012 г.

Garbage – Not Your Kind of People (2012)

Възрадвайте се фенове на Garbage и леко поувяхналата, но все още прекрасна Шърли Менсън, която всички помним от епогея на кариерата и като прелъстителна червенокоса виксен през втората половина на 90-те. Дори на 30 тогава, тя се държи като на 20, но коя съм аз да я съдя. Сега за албума: след едно слушане нямам никакво желание да си го пусна пак; твърде ми е безличен, изкуствен, не на място, и още няколко по-груби определения, които ще ви спестя. Пускам го само защото много хора го чакаха. Не бе, не е толкова зле, просто мисля, че са се поизчерпали като група, не предлагат нищо ново и свежо и лежат на стари ларви... ъъ, лаври. Че е слушаем - слушаем е, на места даже е добър, ама са доста под летвата, която сами вдигнаха в миналото. Оценка нямам идея каква да му дам, но (почти) със сигурност няма да се класира в топ 30 албумите на края на годината, така че все тая. Not Your Kind Of People се оказва Not Your Kind Of Adequate Music, иначе срещу хората нямам нищо против, особено към Butch Vig, заради чиято работа бих му връчила свой аналог на наградата, която Дейв Грол получи от NME. Hint: за "godlike genius" говоря.

genre: alt rock

01 – Automatic Systematic Habit
02 – Big Bright World
03 – Blood For Poppies
04 – Control
05 – Not Your Kind Of People
06 – Felt
07 – I Hate Love
08 – Sugar
09 – Battle In Me
10 – Man On A Wire
11 – Beloved Freak

петък, 4 май 2012 г.

Electric Guest - Mondo (2012)


Неотдавна ви споменах за Electric Guest; ето че от една седмица преслушвам дебюта им Mondo и по общото мнение на мен, универсалното куче на инж. Донев и шепа руски учени от Новосибирск, трябва да му отделя пост, защото е много приятен за ухото.

genre: indie pop

01 – Holes
02 – This Head I Hold
03 – Under The Gun
04 – Awake
05 – Amber
06 – The Bait
07 – Waves
08 – Troubleman
09 – American Daydream
10 – Control

За продуцирането на първородната си рожба, лосанджелиското дуо, пrевърнало се в квартет, се е доверило на опасния мишок Danger Mouse, което е нож с две остриета, защото покрай специфичното ретро настроение, записите са попили и страшното престараване, което той вкарва, но се мъчи да маскира като тъкмо обратното. Както отбелязах в предния пост за тях, вокалистът Asa Taccone прилича на Майк Шиърс, но не само това - той е доста близо до него и като вокално представяне. почти фалцетният глас на Таконе би издразнил мъжката част от българското човечество и то би го заклеймило като "педерастки". Аз нямам проблем с това, щото нямам топки, за които да се хвана от уплах, чувайки мъж, който пее все едно са стиснали неговите. Но да не се отклоняваме. Схемата на  Mondo не е особено сложна за разгадаване и използва модерния в последно време Motown-ривайвъл звук омешан с инди, лъжица фолк и щипка психаделия. Тук срещам известни затруднения в определянето на жанра, но на мен винаги ми е било трудно, така че май не е кой знае колко очебийно. Както и да е, важното е, че албума звучи много позитивно във всяка една композиция. Струва ми се, че когато се подвизаваш във високия регистър, нямаш шанс да звучиш тъжно, дори когато пееш за обезглавени хора, например. Таконе не е изключение и дори в тъжните песни не успява да те накара да съчувстваш на лирическия герой, най-много да те налегне лека меланхолия за минута-две.



Слабите страни на Mondo се изразяват в неговата стилова комфортност и подобност на песните. Ей, няколко поредни дена си го пусках по 2-3 пъти, беше ми адски трудно да запомня коя песен коя е, освен This Head I Hold, която е толкова характерна, че се набива подкожно веднага. За другите ми трябваха още доста слушания. Парадоксалното е, че когато слушаш повечето песни, ти - слушайки си - си мислиш, че са добри; когато спреш да ги слушаш обаче, не можеш да се сетиш защо са добри. Това е типичен случай на музикална медиокрещина (създадох нова дума, видяхте ли?) и аз имам такъв опит с повечето неща на Danger Mouse, които съм слушала. Една-две песни и дотам. Другото - м/у "meh" и "ok". Тук нещата са повече "ok" за щастие. Погледнах в дискографията на Опасната Мишка и видях, че работи по предстоящи проекти с Daft Punk и U2. Чувствам се с една идея по-обезверена в бъдещето.

Айде стига толкова, че днес съм много офтопик.
Албума ми хареса и може би го харесвам повече, отколкото обективно заслужава, но аз съм бедна духом и се хващам на лесни кукички.

7.3/10